— Не бих искал да смеся кръвта си с тяхната. Отвращават ме. Всички до един.

— Той изпитва същото към нас. Фактът, че родният му син е отвлякъл жената и я е държал дори един ден под покрива му, направо го е съсипал. Мотивиран е точно колкото и ние да ги намерим и да ги върнем при семействата им.

— Но защо използва нас?

Дариъс се усмихна хладно.

— За да накаже сина си. Това е най-добрият възпитателен метод… Жената, откраднала „сърцето му“, ще му бъде отнета и той ще трябва да се примири не само с липсата й, но и с мисълта, че е надвит от по-нисш вид. А отведем ли я невредима в дома й, семейството й ще се премести и ще я отведе със себе си и никога няма да допусне отново да я сполети нещо лошо. Тя ще живее дълго на тази земя, а онова изчадие ще трябва да слуша за станалото, докато диша. Такава е тяхната природа… Но баща му не би могъл да го подложи на подобен душевен тормоз без мен и теб. Именно заради това ни подсказа къде да отидем и какво можем да намерим там.

Тормент поклати глава, сякаш не схващаше начина на мислене на другата раса.

— Тя ще бъде опетнена в очите на целия си род. Глимерата ще страни от тях…

— Не, няма да го направи. — Дариъс вдигна длан, за да прекъсне думите на момчето. — Защото никога няма да научат. Тази тайна ще си остане между нас. Гълтачът на грехове също няма да разкрие каквото и да било, защото неговият собствен вид ще започне да отбягва него и потомъка му. Така че жената ще бъде защитена от падение.

— Как обаче ще успеем да заблудим и Сампсън?

Дариъс поднесе манерката към устните си и отпи.

— Утре след падането на нощта ще поемем на север, както ни каза гълтачът на грехове. Ще я открием, ще я отведем при семейството й и ще им кажем, че са я отвлекли хора.

— Ами ако жената проговори?

Дариъс беше обмислил и това.

— Предполагам, че като дъщеря от аристократично семейство, тя е съвсем наясно какво би изгубила. Мълчанието ще предпази не само нея, но и семейството й.

Но тази логика щеше да важи само в случай че тя е запазила здравия си разум. Но нещата можеха да стоят и по друг начин. Дано Скрайб Върджин се смили над измъчената й душа, помисли си Дариъс.

— Ами ако ни устроят засада? — промърмори Тормент.

— Възможно е, но не го вярвам. Но евентуален сблъсък не ме плаши. — Дариъс вдигна поглед към своя помощник. — Най-лошото, което би могло да се случи, е да умра, издирвайки невинна жертва… А това е много добър начин да напуснеш този свят. Ако е капан, обещавам ти, че ще поведа със себе си към Небитието не един и двама.

Лицето на Тормент засия от уважение и почит, а Дариъс почувства тъга заради тази проява на вярност. Ако момчето бе имало истински баща вместо брутален развратник, нямаше да изпитва подобни чувства към случаен непознат. И нямаше да се намира в тази скромна колиба. На Дариъс обаче, сърце не му даваше да изтъкне този очевиден факт пред своя гост.

— Още сирене?

— Да, благодаря.

След като се нахраниха, погледът на Дариъс се насочи към черните му кинжали, които носеше прикрепени към гърдите си. Изпитваше странната увереност, че нямаше да мине много време и Тормент щеше да се сдобие с такива. Момчето беше умно и съобразително, а и инстинктите му бяха добри. Разбира се, Дариъс все още не го беше виждал как се бие, но и това щеше да стане. В тази война това беше неизбежно.

Тормент смръщи чело на светлината, хвърляна от огъня.

— На колко години каза, че е тя?

Дариъс обърса устата си и почувства как тилът му се скова.

— Не знам.

Двамата се умълчаха и Дариъс предположи, че в главите им се върти една и съща мисъл. Последното, от което се нуждаеха в тази ситуация, бяха още усложнения. Засада или не, щяха да отидат до крайбрежието на север, където ги беше изпратил симпатът. Веднъж доберяха ли се дотам, трябваше да се придвижат на километър от едно малко селце и да открият скалите, описани от него… И щяха да разберат дали са били пратени по лъжлива следа.

Или са използвани за постигането на цел, която ги съюзяваше с онова кльощаво влечуго.

Дариъс не се тревожеше особено. На гълтачите на грехове не можеше да се има доверие, а и бяха болезнено себични… И отмъстителни дори по отношение на собствените си потомци.

Природата им надделяваше над характера. Тя ги правеше неприятни за общуване, но пък естествените им наклонности ги превръщаха в напълно предвидими същества. Двамата с Тормент щяха да открият онова, което търсеха в близост до морето на север. Знаеше го.

Въпросът беше в какво състояние щеше да се намира горката жена…

47.

Когато Джон и Хекс най-накрая напуснаха своето уединено кътче, първата им спирка беше душът в съблекалнята. И тъй като след подобни упражнения храната беше от съществено значение, те решиха да се изкъпят един след друг, като Хекс беше първа. Докато Джон я изчакваше в коридора, беше странно, че не се чувстваше изтощен. Вместо това бе енергичен и жив, изпълнен с мощ. Никога не се беше чувствал така силен… Абсолютно никога.

Хекс се появи от съблекалнята.

— Твой ред е.

Тя изглеждаше толкова секси, късата й коса се къдреше, докато изсъхваше, облечена бе в медицинска униформа, а устните й искряха, зачервени от многобройните целувки. Образи от случилото се между тях накараха кръвта му да закипи и той влезе в съблекалнята заднешком, за да може да продължи да я гледа.

Когато тя му се усмихна, сърцето му едва не се пръсна. Излъчваше топлина и нежност, беше прекрасна. Тя беше неговата жена. Завинаги.

Когато вратата помежду им се затвори и езикът на бравата щракна, го завладя ужасяваща паника, сякаш не просто му беше отнета гледката, а бе напълно изчезнала. Което беше нелепо. Пребори се с параноята, изкъпа се и със светкавична бързина облече една медицинска униформа. Когато излезе, тя все още беше там и макар да възнамеряваше да я хване за ръка и да я отведе в имението, в крайна сметка я притисна в прегръдките си. Работата беше там, че всеки смъртен в някакъв момент загубваше този, когото обича. Такива бяха законите на живота. Но през повечето време мисълта за това е така дълбоко погребана в съзнанието ти, че я приемаш само като хипотетична възможност. Понякога обаче, това ти се напомня, а ситуациите, в които зависиш единствено от късмета си или от милостта на Бог, те карат да спреш и да се вслушаш в сърцето си. Както когато тежкото главоболие се оказва само мигрена или след сериозна автомобилна катастрофа цялата кола е смазана, но детските седалки са оцелели, а въздушните възглавници са спасили всички вътре.

Или когато някой отвлечен се върне в обятията ти… Последвалият шок те кара да искаш да се вкопчиш в него за опора.

Боже, преди никога не се беше замислял, но от първия удар на сърцето една камбана започва да бие и стрелките на часовника тръгват по своя път. Сделката, която дори не подозираш, че си сключил, вече е в сила и съдбата държи всички карти. Докато минутите, часовете, дните, месеците и годините се изнизват, историята се пише, а времето ти постепенно изтича, за да настъпи мигът за последния удар на сърцето ти, когато трябва да преброиш победите и загубите.

Странно как осъзнаването, че сме смъртни, прави моменти като този вечни. Докато притискаше Хекс към себе си и чувстваше как топлината й засилва неговата, той се чувстваше като нов, везните отново бяха в равновесие, а животът му категорично си струваше да се живее.

Бунтът на стомаха му беше онова, което ги раздели.

— Хайде — каза тя. — Трябва да нахраним този звяр.

Джон кимна, хвана ръката й и двамата поеха заедно напред.

— Трябва да ме научиш на езика на знаците — заяви Хекс, когато влязоха в офиса и отвориха вратата на килера. — Възможно най-скоро.

Той отново кимна и двамата пристъпиха в тясното пространство, а Хекс хлопна вратата зад гърба им. Хм… Нов миг на уединение. Затворена врата… Лесни за събличане дрехи…

Възбуденото му съзнание започна да измерва наличното пространство, а членът му потръпна в панталона на медицинската униформа. Ако тя обвиеше крака около таза му, щяха да се поберат… Хекс пристъпи към него, а ръката й се плъзна към ерекцията му зад фината памучна тъкан. Надигна се на пръсти и потърка устни в шията му, а единият й кучешки зъб одраска леко сънната му артерия.

— Ако продължаваме така, никога няма да се доберем до легло. — Гласът й прозвуча още по-гърлено, докато го галеше. — Боже, голям си… Казах ли ти колко дълбоко проникна в мен? Много дълбоко. Беше наистина прекрасно.

Джон се облегна назад и бутна от рафта купчина папки. Докато се опитваше да ги задържи, преди да са се озовали на пода, Хекс го спря и го накара да се изправи.

— Стой, където си — нареди и падна на колене. — Гледката наистина ми харесва.

Докато събираше падналото долу, тя се вгледа в члена му, който естествено се бореше за свобода, опитвайки се да пробие онова, което го делеше от погледа й, от устата й, от вагината й.