Дж. Уорд - Единствена любов

Хекс не беше съвсем сигурна точно коя фермерска къща търсеше и затова се материализира в залесена територия в близост до шосе 149, а после използва обонянието си, за да разбере в каква посока да поеме. Вятърът духаше от север и когато долови съвсем лек мирис на бебешка пудра, тя последва миризмата, като се дематериализираше на интервали от по сто метра в пустото и неугледно зимно царевично поле. Чувстваше в ноздрите си аромата на пролетта, а слънчевите лъчи топлеха лицето й, когато студеният вятър не щипеше кожата. По голите клони на дърветата се виждаха светлозелени пъпки, подмамени от по-топлите часове на денонощието.

Прекрасен ден.

За убийствена мисия.

Когато вонята на лесъри беше единственото, което успяваше да долови, тя извади един от ножовете, дадени й от Вишъс. Знаеше, че е много близо… Прие форма до редица кленови дървета и замръзна на място.

— О… По дяволите!

Бялата фермерска къща не представляваше нещо, за което да си струва да пишеш в писмо до майка си. Проста овехтяла постройка в близост до царевично поле, заобиколена от няколко бора и храсти. Добре, че все пак имаше морава пред къщата.

Иначе петте полицейски коли, паркирани една до друга отпред, нямаше да могат да отворят вратите си. Използвайки уменията си на симпат, тя се прикри, промъкна се до един от прозорците на къщата и погледна вътре.

Точно навреме. Успя да види как един от колдуелските пазители на реда повръща в кофа.

И не че нямаше причина за това. Къщата сякаш бе потопена в човешка кръв. Всъщност без думата „сякаш“. Имаше толкова много кръв, че тя усещаше металически вкус в устата си, макар да беше отвън на чист въздух. Вътрешността на къщата приличаше на кървав басейн.

Полицаите се разхождаха из дневната и столовата, като внимателно подбираха къде стъпват не само защото беше местопрестъпление, но и защото очевидно не искаха лепкавата гадост да оплеска панталоните им. Труповете обаче липсваха. Нямаше нито едно тяло.

Или поне на пръв поглед.

Но в къщата все пак имаше новоприети лесъри. Шестнайсет на брой. Но тя не можеше да ги види, както и ченгетата, макар че според онова, което чувстваше, те стъпваха директно отгоре им.

Дали това не беше прикритието на Леш?

Какво ли беше намислил мръсникът? Първо да се обади на братята и да обяви за случилото се… А после да повика полиция? Или може би някой друг беше набрал 911?

Нужни бяха отговори на толкова много въпроси…

Наред с кръвта по пода имаше нещо, подобно на черно мастило, и един от полицаите го оглеждаше, сякаш беше открил нещо ужасно отвратително. Да… Но количеството на мазното вещество не беше достатъчно да обясни силната сладникава миризма, която Хекс бе проследила дотук… Затова стигна до извода, че въвеждането на новите лесъри е било успешно и онези, които бяха невидими, вече не бяха хора. Огледа гората наоколо. Къде ли се бе скрило златното момче на Омега?

Заобиколи къщата и мина отпред, където видя един пощальон, който очевидно се бореше с посттравматичния стрес, докато се опитваше да даде показания на униформените. Американските пощенски служби в помощ на закона.

Без съмнение той беше извикал ченгетата.

Поддържайки прикритието си, тя само наблюдаваше случващото се. Гледаше как ченгетата се борят с напъните си за повръщане, за да изпълнят задълженията си и чакаше появата на Леш… или пък на някой друг лесър. Когато около минута и половина по-късно на моравата се появи телевизионен екип, тя стана свидетел на това как една относително хубавка руса репортерка направи неумел опит да се прави на Барбара Уолтърс и в мига, когато записът приключи, се впусна да преследва полицаите за информация, докато не ги вбеси достатъчно, че да й позволят да надникне в къщата.

И това беше нейният момент да се прояви като сериозен журналист. Припадна право в ръцете на един униформен, а Хекс завъртя очи и отново се насочи към задната част на къщата. Нямаше да е зле да се настани удобно. Беше дошла тук, жадуваща за битка, но както често ставаше по време на война, се налагаше да изчака, докато не се появеше врагът.

— Изненада!

Извъртя се така бързо, че почти загуби равновесие. Единственото, което я спаси от падане, беше фактът, че ръката й, държаща кинжала, подейства като противотежест, защото я беше вдигнала високо над главата си, готова за действие.

— Ще ми се да се бяхме изкъпали заедно.

Блей се задави с кафето, което беше приготвил за двама им, докато Сакстън отпи от чашата си напълно спокоен. До такава степен, че ставаше повече от ясно как нарочно беше предизвикал реакцията му и сега й се наслаждаваше.

— Наистина обичам да те изненадвам — каза.

Е, беше успял. И естествено, тъй като беше червенокос, за Блей беше невъзможно да прикрие руменината, която заля лицето му.

Би било по-лесно да скриеш кола в джоба си.

— Околната среда е от първостепенна важност. Водата трябва да се пести. Бъди от зелените… или от нудистите, ако щеш.

Сакстън седеше облегнат на сатенените възглавници в леглото си, облечен в копринен халат, докато Блей се беше изтегнал върху допълнителната завивка в долната част на леглото, застлана изключително прецизно. Светлините на свещите превръщаха сцената в някаква фантазия, а блясъкът им размиваше всички граници.

Сакстън, разбира се, изглеждаше прекрасно сред шоколадовокафявите си чаршафи, а светлата му чуплива коса беше изрядно фризирана, макар да не си беше сложил пяна или лак. С леко притворените си очи и частично изложени на показ гладки гърди той беше готов, излъчващ желание… И ако се съдеше по аромата, който излъчваше, беше способен да даде на Блей онова, от което и той се нуждаеше. Поне вътрешно. Външният му вид не го биваше много. Лицето му все още беше подуто, устните му бяха подпухнали, но не защото бяха нацупени съблазнително, а заради якия удар на някакъв задник. Движеше се предпазливо, което означаваше, че по тялото му също имаше натъртвания.

Това никак не беше добре. Раните му трябваше да са започнали да зарастват досега, цели дванайсет часа след нападението. Той беше аристократ, в крайна сметка, и имаше чиста кръв.

— Е, Блейлок какво правиш тук? — поклати глава Сакстън. — Все още не знам защо дойде.

— Как бих могъл да не го сторя?

— Обичаш да бъдеш герой, нали?

— Не е кой знае какво геройство да седиш до някого.

— Не подценявай жеста си — смъмри го навъсено Сакстън. А това озадачи Блей. Вампирът се беше придържал към типичния си шеговит и леко саркастичен маниер през цялата сутрин и целия следобед… Но все пак бе станал жертва на нападение. При това жестоко.

— Добре ли си? — попита Блей меко.

— Да. — Сакстън се загледа в кафето си. — Понякога ми е трудно да схвана поведението на някои индивиди не само сред хората, но и сред нашата собствена раса.

— Съжалявам за снощи.

— Е, поне това те доведе в леглото ми, не е ли така? — Сакстън се усмихна колкото можа, тъй като половината му уста беше обезформена. — Не е точно начина, по който бих избрал да те доведа дотук… Но е прекрасно да те наблюдавам на светлината на свещите. Имаш тялото на войник, но лицето ти е на интелектуалец. Комбинацията е… зашеметяваща.

Блей допи съдържанието на чашата си на един дъх и едва не се задави. Или може би причината не беше в погълнатото, а в чутото.

— Искаш ли да ти долея още малко кафе?

— Не точно сега, благодаря. Беше идеално приготвено между другото и отлично, макар и очевидно отклоняване от темата.