Сакстън сложи чашата и чинийката на позлатената масичка до леглото си и се намести с пъшкане. За да не се взира в него, Блей постави чашата си на близкия скрин и позволи на погледа си да се рее наоколо. Интериорът на горния етаж беше във викториански стил с тежки махагонови мебели, ориенталски килими и пищни багри… Беше го установил по време на пътешествието си до кухнята. Сдържаността, приличието и нормите обаче, свършваха при вратата към мазето. Тук, долу, помещението приличаше на типичен будоар. Стилът беше френски. Имаше масички с извити крака и мраморни плотове, тоалетки и бродирани килимчета. Много сатен и черно-бели графики, изобразяващи великолепни мъже в полуизлегнати пози, много подобни на тази, в която се намираше Сакстън в момента.

Само че без халат.

— Харесват ли ти гравюрите ми? — попита Сакстън протяжно.

Блей нямаше как да не покаже одобрението си.

— Какви линии само.

— Наподобявам ги понякога. Няма да те лъжа.

Изведнъж в съзнанието на Блей изникна образът на Сакстън, правещ секс върху същото това легло, а тялото му се извиваше и преплиташе с нечие друго. Крадешком погледна към часовника си и осъзна, че му оставаха още седем часа тук, а той не беше сигурен дали искаше те да минат като цяла вечност или като миг.

Сакстън притвори очи и не толкова въздъхна, колкото целият потръпна.

— Кога си се хранил за последно? — попита Блей.

Тежките клепачи на Сакстън се повдигнаха, а очите му заблестяха.

— Предлагаш си услугите ли?

— Имам предвид от жена.

Сакстън направи гримаса и отново се намести върху възглавниците.

— Преди известно време. Но съм добре.

— Лицето ти изглежда ужасно.

— Такива мили неща ми говориш.

— Сериозен съм, Сакстън. Не ми показваш какво е положението под халата, но ако се съди по физиономията ти, сигурно те боли и на други места. — Получи в отговор единствено изсумтяване. — Сега кой отклонява темата?

Последва дълга пауза.

— Сакстън, ще ти доведа някого, за да се нахраниш.

— Нима държиш жени в задния си джоб?

— Ще възразиш ли отново да използвам телефона ти?

— Обслужи се.

Блей се изправи и отиде в банята, защото предпочиташе да е насаме, поради факта, че не знаеше как ще се развие разговора.

— Можеш да говориш и оттук — извика Сакстън, преди той да хлопне вратата.

Върна се в стаята десет минути по-късно.

— Не знаех, че линията за телефонни запознанства е така експедитивна — промърмори Сакстън със затворени очи.

— Имам връзки.

— Очевидно.

— Ще ни вземат оттук при падането на нощта. — Това накара Сакстън да отвори очи.

— Кой ще ни вземе? И къде ще ходим?

— Ще се погрижим за теб.

Сакстън вдиша и издиша, хриптейки.

— Отново ли се притичваш на помощ, Блейлок?

— Приеми го като непреодолим импулс.

Сетне Блей отиде до едно канапе и се излегна на него. Хвърли върху краката си една луксозна кожена завивка, духна свещта до себе си и се намести удобно.

— Блейлок?

Боже, този глас. Толкова плътен и приглушен в полумрака.

— Да.

— Караш ме да изглеждам лош домакин. — Последва леко задъхване. — Това не е подходящо място за спане.

— Добре ми е тук.

Настъпи тишина.

— Няма да му изневериш, ако легнеш до мен. Не съм в състояние да се възползвам от теб, а дори и да бях, уважавам те достатъчно, че да не те поставям в неловка ситуация. Освен всичко друго ще ми дойде добре малко телесна топлина… Не мога да се загрея достатъчно.

На Блей му се прииска да имаше цигара.

— Няма да е изневяра дори… между нас да се случи нещо. С него не сме нищо повече от приятели. Само приятели.

И именно по тази причина ситуацията със Сакстън беше така странна. Блей беше свикнал да се сблъсква със затворена врата, която винаги да го държи далеч от желаното.

Докато Сакстън му предлагаше широко разтворен портал. Нещо, през което да премине лесно…

И намиращото се от другата страна беше великолепно.

Блей се колеба около минута и половина. После отметна бялата кожа с усещането, че се движи на бавни обороти и се изправи. Докато прекосяваше стаята, Сакстън му направи място и повдигна завивката, а Блей отново се поколеба.

— Не хапя — прошепна Сакстън, — освен ако не ме помолиш за това.

Блей се плъзна сред всичкия този сатен… И мигом разбра защо копринените халати бяха удачно решение. Гладко, толкова гладко. С усещане за повече голота от истинската голота.

Сакстън се обърна с лице към Блей, но после изстена… От болка.

— По дяволите!

Отпусна се обратно по гръб, а Блей сложи ръка над главата му. Когато Сакстън се наведе напред, Блей положи бицепса си вместо възглавница и той не се поколеба да се намести удобно върху него.

Свещите бяха угасени една след друга, с изключение на онези в ритуалния свещник в банята. Сакстън се размърда, а Блей се доближи още повече до него и се намръщи.

— Боже, студен си. — Придърпа мъжа в обятията си и го притисна, за да му предаде част от своята топлина.

Лежаха така много дълго… И Блей галеше тази съвършена гъста и руса коса. Усещането беше прекрасно… Беше мека и леко къдрава.

Миришеше на подправки.

— Божествено е — промърмори Сакстън.

Блей затвори очи и вдиша.

— Съгласен съм.

50.

— Вие двамата какво правите тук, по дяволите? — изсъска Хекс и свали кинжала си.

Изражението на Трез насреща й красноречиво показваше колко излишен е въпросът й.

— Рив ни се обади.

Както винаги Ай Ем стоеше мълчалив до брат си. Само кимна и скръсти ръце пред гърдите си, като създаваше отлично впечатление за здраво вкоренен в земята дъб, който няма намерение да ходи никъде. И докато сенките я гледаха отгоре, заради високия си ръст, бяха спуснали защитата си, правейки телата и гласовете си достъпни единствено за нея.

За миг тя съжали за тази им предпазливост, тъй като беше трудно да сриташ някого в топките, ако той се намира във формата си на призрак.

— Няма ли да се прегърнем? — промърмори Трез, докато оглеждаше лицето й. — Толкова отдавна не сме се виждали.

Тя му отговори, като използва честота, която нито хората, нито дори лесърите бяха способни да доловят.

— Не си падам по прегръдките.

В следващия миг изруга и все пак обви ръце около телата на двамата братя. Сенките бяха изключително потайни по отношение на емоциите си и беше много по-трудно, в сравнение с хората и дори с вампирите, да бъдат разчетени, но тя можеше да усети болката им заради онова, през което беше преминала.

Тя понечи да се отдръпне, но Трез я стисна здраво и потрепери.

— Аз… Мили боже, Хекс… Не вярвахме, че ще те видим отново…

Тя поклати глава.

— Спри. Моля те. Моментът никога не е подходящ за такива сантименталности, а това определено не е и мястото. Обичам и двама ви и съм добре. Така че да спрем дотук.

Е, относително добре. Стига да не мислеше за Джон, който стоеше в имението, неспособен да предприеме нищо, и без съмнение вече беше стигнал до състояние на лудост. Благодарение на нея. Историята се повтаряше.

— Ще спра, преди да стана досаден. — Трез се усмихна, а белите му зъби се откроиха на фона на абаносовата му кожа. — Просто сме щастливи, че си добре.

— Естествено. Иначе нямаше да съм тук.

— Не съм сигурен в това — измърмори той под нос, докато двамата с брат му надничаха през прозореца. — Охо! Някой добре се е повеселил тук.

Остър порив на вятъра донесе пресен талаз от миризма на бебешка пудра, който идваше от нова посока, и тримата извърнаха глави. По черния път към къщата се движеше кола, чието място в никакъв случай не беше сред царевичните полета. Хондата „Сивик“ изглеждаше като претърпяла пластична операция и после разкрасена с грим в стил „Плейбой“. Със заден спойлер и броня, достигаща до осем сантиметра от земята, при това боядисана в сиво, розово и ослепително жълто, тя приличаше на момиче от Средния запад, попаднало в порно индустрията. Но странно, изражението на лесъра зад волана никак не подхождаше на красавицата, която караше. Като че някой току-що се беше изпикал в резервоара му.

— Обзалагам се, че това е новият водач на лесърите — заяви Хекс. — Няма начин Леш да допусне вторият в командването да има такава кола. Прекарах с този кучи син четири седмици и знам, че иска целият свят да се върти около него.

— Промяна в ръководството — кимна Трез. — Често им се случва.

— Трябва да последвате тази кола — отвърна тя. — Бързо, тръгвайте след него.

— Не можем да те оставим. Нареждане от шефа.