А на него точно това му беше нужно.

Насочи се към двата моста на Колдуел и отмина един празен терен, заобиколен с метална ограда. Но не можеше да не намали. Боже… Тук се беше намирал „Зироу Сам“, преди да се превърне в купчина отломки. Табелата отпред обявяваше имота за продан. Не се ли получаваха нещата именно така? Природата не търпеше вакуум… Ако новият клуб, който щяха да построят тук, го сполетеше същата съдба като заведението на Рив, на мястото му щеше да изникне друг. Нещо подобно на ситуацията с баща му. За нула време беше заменил Леш с някой, който идеално пасна на мястото му. По дяволите, това го караше да се чувства незначителен. Наистина се чувстваше така.

Не му отне много време да открие под мостовете онова, което търсеше. Щеше му се да не му е необходимо. Огледът на района бързо разкри пред него трагедията на хора, спящи в кашони или изгорели коли. Помисли си, че са като бездомни кучета — търсещи храна, наплашени от живота, страдащи от какви ли не заболявания. Даже и по отношение на крастата си приличаха.

Той не беше особено придирчив, нито пък те. Скоро в колата до него седеше жена, която издаваше звуци на възторг и задоволство, но не заради кожения салон, а заради пликчето с кокаин, което й даде. Първо го пробва с кутрето си, а после започна да го смърка, а той я откара до една мрачна ниша край бетонените основи на новостроящ се мост.

Успя да смръкне само веднъж.

Той мигом се нахвърли върху нея и дали заради острата му нужда или заради физическата й слабост, но успя да я накара да кротува, докато пиеше. Кръвта й имаше вкус на помия от миялна машина.

Когато свърши, слезе от колата, заобиколи и я изтегли навън за яката. Кожата й поначало беше бледа, а сега беше сива като бетона. Скоро щеше да е мъртва, ако вече не се беше случило.

Той поспря и се загледа надолу в лицето й, преценявайки дълбоките бръчки и спуканите капиляри, които й бяха придавали нездрава руменина. Някога е била бебе. Била е млада само преди няколко години. Времето и преживяното със сигурност я бяха сломили и сега щеше да умре като животно, сама на мръсната земя.

След като я пусна, той посегна и затвори очите й. Мили боже…

Вдигна ръка и през дланта се загледа навън към реката. Вече нямаше гниеща плът, а само тъмен силует… с формата на ръката, която някога беше използвал, за да пише, да удря и да шофира.

Дръпна нагоре ръкава на шлифера си и видя, че китката му все още имаше плътност. Изпълни го усещане за сила, а загубата на кожата вече не беше нещо, за което да скърби, а по-скоро причина да ликува.

Какъвто бащата… такъв и синът.

Нямаше да свърши дните си като онази курва, която беше наръгал и поел в себе си. Беше се насочил към територията на Омега… и не гниеше, а се трансформираше.

Започна да се смее. Вълни на задоволство разтресоха корема му, преминаха през гръдния кош, загъргориха в гърлото и се изляха през устата му. Падна на колене до мъртвата жена и почувства облекчение…

Внезапно се извъртя на една страна и повърна гнусната кръв, която беше погълнал. Когато спря за малко, той обърса брадичката си с ръка и погледна към лъскавата червена течност, покриваща призрачното очертание на онова, което някога беше плът.

Но нямаше време да се любува на тази нововъзникваща форма. Разтърси го нов позив за повръщане с такава сила, че беше заслепен от рой експлодиращи звезди.

51.

Седнала в личната си стая, Пейн се взираше навън към пейзажа на Другата страна. Зелената трева, лалетата и орловите нокти се простираха до група дървета, ограждаща ливадата. Над кичестите им клони се издигаше млечният купол на небето, подобно на капак на огромна ракла.

Тя знаеше от личен опит, че ако вървиш до края на гората и преминеш отвъд сенките й, ще се озовеш… точно там, откъдето си влязъл.

Нямаше път навън, освен ако не получиш позволение от Скрайб Върджин. Единствено тя притежаваше ключа за невидимата ключалка и не би допуснала Пейн да излезе… Не би я оставила да отиде дори до къщата на Примейла в Далечната страна, както беше позволено на останалите.

А това означаваше, че тя прекрасно знае какво е родила. Беше наясно, че озовеше ли се веднъж на свобода, дъщеря й няма да се върне. А Пейн беше дала това ясно да се разбере — при това с крясъци, от които ушите й бяха забучали. Като се върнеше назад, осъзнаваше, че избухването й, макар и искрено, в никакъв случай не можеше да се нарече добра стратегия. По-добре да беше запазила всичко това за себе си и тогава може би щеше да получи разрешение да отиде до Далечната страна… и после да остане там. Все пак майка й не би могла да я върне насила в земята на живите статуи. Е, поне на теория.

Във връзка с това се замисли за Лейла, която тъкмо се беше върнала от среща със своя мъж. Тя грееше, излъчвайки щастие и задоволство, каквито Пейн никога не беше изпитвала. И това до голяма степен обясняваше потребността й да се махне оттук. Дори онова, което я очакваше в Далечната страна, да бе различно от всичко, което си спомняше от малката частица свобода, която бе познала, тя все пак щеше да има възможност за избор.

Наистина, неописуемо проклятие беше да си роден и да не можеш да живееш живота си. Ако не стигнеше дотам, да убие майка си, тя щеше да остане блокирана тук, но колкото и да я мразеше, тя не би предприела такава стъпка. От една страна, не беше сигурна, че би победила в подобен конфликт. А от друга… вече се беше отървала от баща си. Да убие майка си не беше изживяване, което да крие някакво очарование за нея.

О, миналото, това болезнено и окаяно минало. Колко ужасяващо беше да си в плен на безкрайно еднообразно бъдеще, когато на плещите ти тежи бремето на история, прекалено страшна, че да размишляваш над нея. Състоянието на летаргия беше твърде щедър дар в сравнение с това наказание… Поне докато съзнанието й бе застинало, нямаше възможността да броди наоколо и да си мисли за неща, които й се искаше никога да не са се случвали, и такива, които никога няма да има възможност да изживее…

— Бихте ли желали нещо за ядене?

Пейн погледна през рамо. Ноуан стоеше на прага, приведена в поклон и с поднос в ръцете.

— О, да, моля. — Пейн се отърси от мислите си. — Защо не се присъединиш към мен?

— Любезно ви благодаря, но ще ви сервирам и ще си тръгна. — Прислужницата постави храната до Пейн на пейката пред прозореца. — Когато с краля привършите тренировката си, ще се върна да взема подноса…

— Може ли да те попитам нещо?

Ноуан се поклони отново.

— Разбира се. Как мога да ви бъда полезна?

— Защо никога не ходиш в Далечната страна, както правят другите?

Настъпи дълго мълчание… После жената изкуцука до леглото на Пейн и с треперещи ръце заоправя завивките, проявявайки изключително старание.

— Не проявявам интерес към онзи свят — отговори тя. — Тук съм в безопасност. Там… няма да съм на сигурно място.

— Примейлът има здрава ръка и отлични умения с кинжала. Нищо няма да те застраши, докато си под негова закрила.

Гласът, който дойде изпод качулката, беше спокоен.

— Обстоятелствата там често се променят и започват да царят хаос и безредици. Прости решения могат да доведат до потресаващи последствия. Тук всичко е подредено.

Казано от оцеляла след случилия се преди около седемдесет и пет години набег, помисли си Пейн. През онази ужасна вечер вампири от Далечната страна бяха проникнали през бариерата и бяха донесли със себе си насилието, което беше често явление в техния свят.

Мнозина бяха загинали или ранени… включително и тогавашният Примейл. Пейн отново се загледа в прекрасния статичен пейзаж… и изведнъж разбра логиката на другата жена, макар да не я споделяше.

— Именно редът е онова, което ме дразни тук. Бих предпочела да се отърва от това лицемерие.

— Не можете ли да си тръгнете, когато пожелаете?

— Не.

— Това не е редно.

Очите на Пейн се заковаха в другата жена… която сега се беше заела да сгъва прекроените роби на Пейн.

— Никога не съм очаквала, че би казала нещо против Скрайб Върджин.

— Обичам нашата най-скъпа майка на расата… Моля, не ме разбирайте погрешно. Но да бъдете държана в затвор, дори и луксозен, не е редно. Аз сама съм избрала да остана тук завинаги… Вие обаче трябва да сте свободна да си тръгнете.

— Завиждам ти.

Ноуан сякаш се сви под робата си.

— Не трябва дори да си го помисляте.

— Наистина ти завиждам.

В настъпилата тишина Пейн си припомни разговора с Лейла до водното огледало. Същата размяна на реплики, но ролите бяха сменени. Тогава Лейла й беше завидяла, че не копнее за мъже и секс. А сега на самата нея й се стори ценно доволството на Ноуан от инертния й живот. Какъв дяволски кръг, помисли си Пейн.

Сетне отново обърна глава към „гледката“ навън и се взря в тревата с неприязън. Всяко стръкче беше идеално подрязано до нужната дължина, сякаш пред нея се простираше килим, а не морава. И това, разбира се, не беше дело на някой градинар, така, както и вечно цъфтящите лалета, издигащи се на деликатните си стъбла, минзухарите, които никога не се разлистваха повече от нужното, и розите, които винаги бяха увенчани с нежни пъпки. Нямаше никакви насекоми, плевели и болести.