Нямаше и растеж.

Иронията се състоеше в това, че всичко изглеждаше идеално поддържано, без да бъде докосвано от никого. В края на краищата на кого му беше нужен градинар, когато имаше Бог, който е способен да сътвори всичко абсолютно съвършено… и да го запази такова. По начин, който превръщаше Ноуан в някакво чудо. Беше й позволено да оцелее след раждането си и да диша несъществуващия въздух, въпреки че не беше съвършена.

— Не желая това — заяви Пейн. — Наистина не го желая.

Когато не получи отговор, тя погледна през рамо… и се намръщи. Жената си беше тръгнала по същия начин, както беше дошла, без шум и суетня, и беше оставила всичко подредено от грижовните й ръце.

У Пейн се надигна вопъл и тя знаеше, че трябва да бъде освободена. Иначе щеше да полудее.

* * *

В района на фермите край Колдуел Хекс най-сетне получи възможност да влезе в къщата, след като полицаите си тръгнаха в пет следобед. Докато напускаха, униформените изглеждаха така, сякаш се нуждаеха от цяла седмица почивка… Но пък газенето с часове из съсирваща се кръв имаше върху хората този ефект. Те заключиха навсякъде, запечатаха предната и задната врата и оградиха двора с жълта лента. После се качиха в колите си и отпътуваха.

— Да влезем — обърна се тя към сенките.

Дематериализира се и прие форма насред дневната, а Трез и Ай Ем я последваха. Без да си разменят нито дума, те се разпръснаха и заоглеждаха бъркотията в издирване на неща, които хората не биха се сетили да потърсят.

След двайсетминутно шляпане из кървавата каша на долния етаж и ровене из прахоляка на горния, разполагаха с едно голямо нищо.

Хекс можеше да почувства телата и емоционалните им решетки, белязани от преживяваното страдание, но те бяха като отражение във вода… Тя просто не можеше да ги достигне.

— Имате ли отговор от Рив? — попита Хекс и вдигна единия си крак, за да погледне изцапания ток на ботуша си. Кръвта беше стигнала до кожата. Страхотно.

Трез поклати глава.

— Не. Но мога да се обадя отново.

— Не си прави труда. Сигурно спи.

По дяволите! Тя се беше надявала да е получил съобщението й и вече да е започнал да издирва номера. Застанала в антрето, заоглежда трапезарията и олющената маса, която очевидно беше използвана като дъска за кълцане.

На малкото приятелче на Омега щеше да му се наложи да се върне за новоприетите. Ако са изолирани, така както тя беше изолирана от Леш, от тях нямаше да има никаква полза, тъй като те не биха могли да се освободят сами от паралелната равнина.

Освен ако невидимият им затвор не можеше да бъде отключен от разстояние.

— Ще трябва да останем — каза тя. — И да видим кой още ще се появи.

Заедно със сенките претърсиха кухнята, като крачеха из нея, оставяйки пресни кървави следи по нацепения балатум…

Такива, които без съмнение щяха да объркат мозъците на разумните и добросъвестни полицаи. Но проблемът не беше неин.

Погледна часовника на стената. Преброи празните бъчвички, бутилки и метални кутии от бира. Отбеляза фасовете марихуана и следите от магистралите от кокаин.

Отново погледна часовника.

Навън слънцето като че беше спряло да се снижава, сякаш златният му диск се боеше да не бъде прободен от клоните на дърветата.

След като не можеше да продължи с преследването си, тя нямаше за какво друго да мисли, освен за Джон. Сигурно досега вече беше на нокти от безпокойство, а това определено не беше състоянието, в което е добре да срещнеш врага си. Щеше да е гневен, разсеян и свръхнапрегнат. Не беше възможно да му се обади, за да поговорят. Той не можеше да й отговори. А онова, което искаше да му каже, не беше нещо, което да напишеш в съобщение.

— Какво има? — попита Трез, когато тя започна да нервничи.

— Нищо. Просто съм в бойна готовност, а наоколо няма мишена.

— Глупости.

— И няма да е зле да сложим точка на този разговор.

Десет минути по-късно тя отново се взираше в часовника на стената. Повече не можеше да понася това.

— Ще се върна обратно в имението на Братството за половин час — рече тя. — Вие останете тук и ми се обадете, ако някой се появи.

Даде им номера си, а те бяха достатъчно любезни да не задават въпроси… Но пък сенките, подобно на симпатите, умееха да разгадават състоянието на околните.

— Разбрано — отговори Трез. — Ще се свържем с теб в секундата, когато нещо се случи.

Тя се дематериализира и прие форма пред къщата на Братството. Мина по чакъла и се озова пред достойните за базилика стълби. След като влезе във вестибюла, погледна към обектива на камерата.

След миг Фриц отвори вратата и се поклони.

— Добре дошли у дома, мадам.

Думата „дом“ я накара да потръпне.

— А… благодаря. — Тя огледа празното фоайе. — Ще се кача горе.

— Подготвих ви стаята, в която бяхте отседнали преди.

— Благодаря. — Но тя не отиде там.

Водена от усещането за кръвта на Джон, тя изтича по главното стълбище и се запъти към спалнята му. Почука, изчака и като не получи отговор открехна вратата към тъмната стая. Чу шума от душа. Срещу нея върху килима се виждаше вертикална светла ивица, подсказваща, че той е в банята.

Мина по ориенталския килим, като съблече коженото си яке и го хвърли на един стол. Стигна до банята и отново почука. Без да се поколебае. Силно.

Вратата се отвори рязко от само себе си и разкри влажния въздух и приглушеното осветление, идващо от лампите над джакузито. Джон стоеше в душкабината с лице към нея, а водата се стичаше надолу по гърдите, корема и бедрата му. Възбуди се в мига, в който очите им се срещнаха, но той не помръдна и не изглеждаше доволен, че я вижда.

Всъщност, горната му устна се изкриви в гримаса и той изръмжа, но това не беше най-лошото. Емоционалната му решетка беше затворена за нея. Той я блокираше и Хекс дори не беше сигурна дали беше наясно, че го прави. Не можеше да се докосне дори до частица от онова, което преди беше чувствала така ясно. Хекс вдигна дясната си ръка и изписа нескопосано.

— Върнах се.

Веждите му помръднаха. А после започна да пише с пръсти гладко и бързо.

— Предполагам с информация за Рот и братята. Сигурно се чувстваш като герой. Поздравления.

Той спря водата, излезе от кабината и се протегна за кърпа. Не се покри, а просто се избърса и при всяко негово движение не беше трудно да се забележи възбудата му. Никога не беше вярвала, че ще дойде момент да проклина периферното си зрение.

— Не съм говорила с никого — заяви тя.

Това го накара да спре насред движението, докато бършеше гърба си, като естествено тази поза накара мускулите на гърдите и корема му да изпъкнат още по-ясно. После той преметна небрежно кърпата на рамото си и изписа:

— Защо дойде тук?

— Исках да те видя. — Болката в гласа й я накара да се разкае, че не беше използвала езика на знаците.

— Защо?

— Тревожех се…

— Искаше да видиш как го понасям ли? Искаше да знаеш как се чувствам, след като прекарах последните седем часа в безпокойство дали си жива…

— Джон…

Той дръпна кърпата и я размаха във въздуха, за да я накара да млъкне.

— Искаше да знаеш как понасям мисълта, че се биеш сама, или си мъртва, или още по-лошо — попаднала си отново там, където беше? Или може би симпатската ти страна има нужда от малко отмора и развлечение?

— Боже, не…

— Сигурна ли си? Не носиш обръчите си. Може би задоволяваш глада си, като се връщаш тук…

Хекс се обърна и се насочи към вратата, неспособна да се справи с многобройните си емоции, задушавана от гняв и огорчение. Джон я хвана за ръката и тя се озова до стената, притисната от тялото му, а той започна да изписва пред самото й лице.

— О, не, няма да ти се удаде да избягаш. След като ме накара да премина през всичко това, няма да избягаш само защото не можеш да се справиш с кашата, която сама си забъркала. Аз нямах възможността да избягам от днешния ден. Наложи ми се да остана тук като в капан и сега ще ти върна жеста.

Тя искаше да фокусира очите си върху нещо друго, за да не може да следи изписваното от ръцете му.

— Искаш да знаеш как съм? Абсолютно непоколебим, ето как се чувствам. Предишната вечер с теб достигнахме много важен момент. Казваш, че имаш право да тръгнеш след Леш? Аз също имам това право.

Съблекалнята, помисли си тя. Предателството, за което тя не знаеше подробности, но чувстваше, че беше пряко свързано със случилото се с Джон, когато е бил млад, самотен и беззащитен.

— Ето каква е сделката и тя не подлежи на преговори. Ще работим заедно, за да го открием, заловим и убием. Ще работим като екип, което означава, че където е единият, там ще е и другият. И накрая, който го притисне на земята, ще получи честта. Така стоят нещата.

Хекс въздъхна с облекчение. Верният отговор й хрумна на момента. Не й беше харесало да бъде в онази фермерска къща без него. Не й се струваше редно.