— Наистина ли?

— Слепоочията ми са прошарени. Сериозно прошарени. Започнах да го правя около година преди да те срещна… В Холивуд трябва да се поддържаш млад.

— Къде го правиш? Защото никога нямаш поникнали корени.

Той изруга, стана от леглото и отиде до куфара си. Зарови из него и извади една кутийка.

— Боя за мъже. Правя го сам. Не искам да бъда заловен в някой салон.

Холи му се усмихна така широко, че около очите й се образуваха бръчици. И най-неочаквано на него те му допаднаха. Придаваха характер на красивото й лице.

Погледна надолу към кутията. Докато се взираше в снимката на модела, му хрумнаха какви ли не истини, безспорни истини, които не можеш да отречеш.

— Знаеш ли какво, мразя тениските на Ед Харди. Могат направо да те ослепят. Изтърканите джинси ме влудяват… И мокасините с тъпи носове, които нося, са неудобни за краката ми. Уморих се да подозирам всеки и да работя за пари, които харча, за да си купя нещо преди всички други, а то да излиза от мода след по-малко от година. — Той хвърли кутията с боя обратно в куфара си и му стана приятно, че вече не трябва да се крие пред нея. — А що се отнася до файловете в този компютър, това са първите, които не са обработвани нито от мен, нито от Стан. Явно вече от прекалено дълго време работя в бранш, изпълнен с лъжи и измама. Единственото реално нещо в него са парите. И знаеш ли какво? Не съм сигурен, че това все още ми харесва.

Той се върна на леглото, а Холи допи кафето си, остави компютъра и чашата настрани и се притисна към гърдите му. Най-прекрасното одеяло, което някога го беше докосвало.

— И какво би искал да вършиш оттук нататък? — попита тя.

— Не знам. Не и това. Оттеглям се от преследването на духове. Дойде ми до гуша от продуцентската работа. — Погледна надолу към русата й коса и не можа да не се усмихне. — Ти си единствената, която знае, че съм побелял дъртак. — И той имаше странното усещане, че тайната му ще бъде запазена.

— За мен няма значение. — Тя погали гърдите му. — За теб също не би трябвало да има значение.

— Как така никога не съм знаел, че си толкова умна?

Смехът й отекна в собствения му гръден кош.

— Може би защото ти си бил глупав.

Грег отметна глава назад и се засмя с пълно гърло.

— Да, може би. — Той целуна слепоочието й. — Може би… Определено е така. Но вече приключих с това.

Боже… Той все още не беше сигурен какво точно се беше променило. Е, всичко… Но конкретната причина не беше ясна. Имаше чувството, че някой го беше вкарал в правия път, но не можеше да си спомни кой, кога или къде. Очите му се насочиха към компютъра и той се замисли за неясния призрак. По някаква причина в съзнанието му изникна празна стая на третия етаж на къщата… и огромен мъж, седнал на стол, а светлината от лампата осветява само коленете и ботушите му.

И после мъжът се навежда напред… Под светлината… Болката в главата на Грег го накара да си помисли, че някой забива в слепоочията му ледени шипове.

— Добре ли си? — попита Холи и седна. — Пак ли главата?

Той кимна и образите пред очите му се размазаха, а в стомаха си имаше усещане като от изпито развалено мляко.

— Да. Сигурно имам нужда от нови очила. Вероятно бифокални… Дявол да го вземе.

Холи погали косата му и докато се взираше в очите му, болката се изпари и той почувства нещо странно в гърдите си. „Нима е щастие?“, почуди се той. Да. Това трябваше да е. Защото през живота си на възрастен беше преминал през целия диапазон от емоции… И никога не се беше чувствал по този начин. Цялостен. Завършен. В покой.

— Холи, ти си нещо много повече, отколкото си мислех — прошепна той и погали лицето й.

Прекрасните й очи се навлажниха и тя каза:

— А ти се превърна във всичко, което съм желала да бъдеш.

— Е, не се ли оказа това шоуто на живота ни? — Той я целуна продължително. — И аз имам съвършения финал за него.

— Така ли?

Грег кимна и притисна устни към ухото й. После нежно прошепна:

— Обичам те.

За първи път произнасяше тези думи… и всъщност ги мислеше.

От устните й се откъсна:

— И аз те обичам.

Той продължи да я целува. И имаше чувството, че дължи този момент на призрака. Оказа се, че неговият Купидон представлява огромна сянка с грубиянско поведение. Която не съществуваше в „реалния“ свят.

Но пък… и по-странни неща бяха събирали хората, нали така? И онова, което наистина имаше значение, беше, че историята им имаше щастлив завършек. Начинът, по който го бяха постигнали, не беше от значение.

А и сега можеше да престане с боядисването на косата си. Да, животът беше хубав. Особено когато спреш да помпаш егото си с такава сила… И имаш в леглото си подходящата жена. Този път нямаше да остави Холи да си тръгне.

И щеше да се грижи за нея, както бе редно и както тя заслужаваше… Завинаги. Тази дума му звучеше чудесно.

58.

В частната клиника на Братството, Хекс стоеше до Джон, докато доктор Джейн правеше рентгенова снимка на крака му. Когато тя беше готова, не се искаше да си кой знае какъв лекар, за да кажеш, че е нужна операция… И дори Хекс, въпреки обичайната й паника заради мястото, където се намираше, можеше да види проблема. Куршумът беше тревожно близо до костта.

Джейн отиде да се обади на Елена и да се преоблече в операционен екип, а Хекс скръсти ръце пред гърдите си и започна да крачи наоколо. Не можеше да диша. И се беше озовала в това състояние още преди да е видяла каква е ситуацията с крака на Джон.

Той подсвирна тихо към нея, а тя поклати глава и продължи да се движи. Оказа се, че пътешествието й сред шкафчетата от неръждаема стомана със стъклени врати, излагащи на показ различни видове лекарства, не й помагаше особено. Сърцето й заблъска още по-лудо в гърдите, сякаш се опитваше да следва ритъма на музиката на Бон Джови… Ударите му бяха толкова силни, че тъпанчетата й сякаш тренираха аеробика.

Боже, бореше се с паниката си още от мига, в който дойде тук с него. А сега щяха да го разрежат и после да го шият? Тя нямаше да успее да се справи с това.

Макар че ако трябваше да разсъждава логично, поведението й беше глупаво. Първо, нямаше да обработват нейното тяло. Второ, да оставят това парче олово в него не беше никак добра идея. И трето… ехооо… Лекуваше го жена, която вече беше доказала, че върти скалпела повече от умело.

Чудесни обобщения. Само че жлезата в организма й, отговорна за производството на адреналин, й показа среден пръст и си продължи в същия дух.

Няма що, биваше си ги фобиите й.

Второто подсвирване беше по-настоятелно, така че тя спря точно срещу Джон и вдигна поглед към лицето му. Той беше спокоен и отпуснат. Нямаше признаци на истерия и страх, само търпеливо очакване на предстоящото.

— Всичко ще бъде наред — изписа той. — Джейн е правила това безброй пъти досега.

Мили боже, къде беше отишъл въздухът от тази стая, запита се Хекс… Той явно усещаше, че тя е вече близо до ръба и подсвирна отново, после протегна ръка към нея.

— Джон…

Когато от устата й не излезе нищо смислено, тя поклати глава и отново закрачи. Мразеше всичко това. Наистина го мразеше. Вратата се отвори със замах и в помещението влязоха доктор Джейн и Елена. Двете бяха потънали в разговор, в който обсъждаха предстоящата процедура и Джон подсвирна към тях.

Вдигна един пръст, за да им покаже, че му е нужна още минута. Двете жени кимнаха и отново излязоха.

— По дяволите — каза Хекс. — Не ги спирай.

Тя се запъти към вратата, за да ги повика, а стаята се разтресе от оглушителен тътен. Реши, че Джон е паднал от операционната маса и се обърна рязко… Не, беше ударил с юмрук неръждаемата стомана и беше оставил вдлъбнатина в нея.

— Говори с мен — изписа. — И те няма да се върнат, докато не го направиш.

Хекс беше готова да спори и разполагаше с нужния запас от думи за целта… само че в крайна сметка се оказа, че й липсва гласът. Опита се, но не успя да каже нищо. И тогава той разтвори обятията си.

Ядосана на себе си, тя каза:

— Ще се стегна. Ще се държа като възрастна. Няма да повярваш колко стабилна ще бъда. Наистина. Честна дума.

— Ела тук — изрече той с устни.

О… По дяволите.

Най-накрая се предаде, доближи се и го прегърна. С уста, долепена до врата му, промълви:

— Не понасям добре медицинските процедури. В случай че преди не си го забелязал. Съжалявам, Джон… По дяволите. Постоянно те предавам.

Той я хвана, преди тя да успее да се отдръпне. Задържа я на място с настоятелен поглед и изписа:

— Ти спаси живота ми тази вечер. Сега нямаше да съм жив, ако ти не беше метнала онзи кинжал. Така че в никакъв случай не ме предаваш. А колкото до операцията, не се притеснявам ни най-малко и не е нужно да гледаш… Иди и ме изчакай в къщата. Ще свърши бързо. Не се самонаказвай.

— Няма да побягна като страхливка. — Бързо, за да не дава време за размисъл, както на себе си така и на него, тя обхвана лицето му с ръце и го целуна страстно. — Но може би идеята да изчакам отвън не е лоша.