Ели залитна от злобните му обвинения, все едно я беше ударил.

— Не! Ти беше единственият, с когото някога съм постъпвала така. Опитвах се да намеря достатъчно доказателства, за да може съдията да издаде заповед. Как се осмеляваш?! Събирах проби, пишех доклади, но нямах достъп до по-старите файлове, които доказваха вашето съществуване. Претърсваха ни всеки ден, преди да напуснем работа. Не можех да внеса тайно камера, за да докажа какво, по дяволите, правеха с вас и че не са само слухове. Нямаш представа колко ужасяващо беше за мен да минавам през портала всеки ден. Винаги съм се чудила ще видя ли отново дневна светлина, ако ме заловят, че шпионирам за полицията. Щяха да ме убият. Другите сътрудници говореха и ме предупреждаваха какво ще се случи, ако Мерикъл заподозре, че някой работи срещу тях. Казаха ми, че просто ще изчезна и тялото ми никога няма да бъде намерено.

— Щом са ви събличали, как тогава си изнесла доказателството?

Топлина разцъфна по бузите й.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се — изръмжа той.

— Погълнах го.

Лицето му остана безизразно за секунда, после се намръщи.

— Не разбирам.

— Трябваше да се сприятеля с лекарите и това ми отне време. Аз нямах достъп до нещо изключително важно, но те имаха. Внимателно спечелих доверието и станах близка с една докторка, която приличаше на мен, и размених лабораторните престилки по време на един обяд. Откраднах картата й за достъп и сресах косата си, както тя я носи. Когато минавах покрай охранителните камери, навеждах глава, докато стигна до кабинета й. Бях виждала няколко пъти кода й и си го спомних, така получих достъп до стаята й. Имах малък компютърен диск, даден ми от моя шеф, където да копирам файловете. Глътнах го. Толкова много неща могат да се объркат.

Той я погледна и се намръщи.

— Бях сигурна, че ще ме хванат, че охраната ще нахълта в офиса и ще ме убият. Нямаш представа колко ужасно се чувствах, докато вървях и се молех да върна престилката обратно, без някой да разбере. Това беше именно в онзи ден, нали знаеш. — Тя замълча. — Последното нещо, което исках да направя, бе да привлека внимание с това проклето нещо в стомаха ми, знаейки колко е важно то да стигне до моя шеф. Но въпреки това се опитах да те спася, независимо от риска за живота ми и доказателствата. Искаш ли да знаеш колко е болезнено да се изхвърли нещо с размера на мини флаш памет? Изглежда лесно да се погълне. Бях склонна да им позволя да ме оперират, за да го извадят, ако с повръщането не проработи. Те се страхуваха, че стомашните киселини могат да го повредят, ако преседи по-дълго време.

Той продължи да мълчи, секундите течаха.

— Ти също така ме излъга. Направи го. — Той стисна устни в твърда линия. — Ти подлъгваш хората, а после ги предаваш. Не си по-добра от онези чудовища, които създадоха и поробиха народа ми.

Болка прониза гърдите й от тежките му думи, последвани от всепоглъщащ гняв. Бе убила човек заради него и рискувала живота си, за да освободи неговите хора. Мамка му.

— Не желая да те нараня по никакъв начин. — Тя замълча. — Но ще ти кажа нещо. Аз ти спасих задника, Фюри. Ти си все още жив благодарение на това, което направих. Щеше да си мъртъв, ако не бях влязла в килията ти и не бях спряла онзи задник. Щеше да умреш прикован към пода, след като кучия син бе злоупотребил с теб, само дни, преди да ви освободят. Ако това е непростимо за теб, тогава много лошо. Да те запазя жив се превърна в мой основен приоритет.

— Ти каза, че ме мразиш. Нарече ме безполезно копеле и искаше да го чуя. Никога няма да забравя думите ти.

Ели го зяпна.

— Не!

— Лежах по гръб, безпомощен, и ти се отдръпна от мен да вземеш кръв от техника и да я размажеш по кокалчетата на пръстите ми. Ти изсъска тези омразни думи към мен.

Изведнъж й просветна и тя разбра, цветът се оттече от лицето й.

— Но аз не говорех на теб. Казах го на Якоб. Ненавиждах го, той беше голям негодник заради това, което ти причини.

— Мъжът беше мъртъв. Не ме лъжи. Ти каза тези омразни думи на мен.

— Не — поклати трескаво глава, срещна погледа му. — Кълна се, че говорех на него. Надявах се да ме чува в ада — сигурна съм, че това е мястото, където е отишъл заради злите си дела — и да разбере отношението ми към него. — Фюри мълчеше и изучаваше лицето й намръщен. — Това е истината.

— Знаеш ли коя е най-лошата част, след като влезе в килията ми. — Дълбокият му глас стана леден. Цялото му тяло видимо се напрегна. Тя само поклати глава, страхът й се върна. Очите му излъчваха ярост. Те изглеждаха по-тъмни, отколкото си ги спомняше, но сега в парка светлината бе по-слаба от тази в конферентната зала преди седмици. — Все още мога да почувствам твоето докосване. В началото ти ме успокои. Спаси ме и аз си мислех, че няма да ме нараниш. Всъщност приветствах ръцете ти върху моето тяло. Когато затворя очи, споменът за теб ме изгаря. — Той пристъпи още една крачка. — Спомням си, че ти избяга, след това което ми стори, оставяйки ме объркан и наранен. Болката от иглата, която заби в плътта ми, бе нищо в сравнение с болката, която прониза сърцето ми.

— Толкова съжалявам. Не минава и ден без споменът да ме преследва. — Тя замълча. — Направих го, за да спася живота ти. Ти знаеш какво беше решил да прави с теб Якоб, но аз го спрях. Бях длъжна да намеря начин да измъкна тайно тези доказателства. Толкова съжалявам. Последното, което исках да направя, е да ти причиня още по-голяма болка. Не исках да те натопя за убийството или да забия иглата, но всичко трябваше да изглежда достоверно, за да ми разрешат да изляза оттам.

Фюри пристъпи още веднъж.

— Нищо от това няма значение — изръмжа. — Всичко, което си спомням, е страданието, което ми причини. Това е единственото, което има значение. Заклел съм се, че когато те видя отново, ще те убия с голи ръце. — Почти я докосна, когато спря на сантиметри от нея. — Ако имаш мозък в главата си, ще бягаш. Боря се със себе си да запазя контрол, но не знам коя част от мен ще надделее. Никога не забравяй, че в мен, освен човек, има и животно.

Фюри се надяваше, че тя ще послуша съветите му. Можеше да види страха в изразителните й деликатни черти. Ненавиждаше тънките бръчици около устата й, които разкриваха, че се усмихва често. Чудеше се какво би било да чуе смеха й. Той никога не бе имал причина да се усмихва, докато не получи свободата си.

Ели нацупи долната си устна, по-пълна от горната, от безпокойство и той се изненада на желанието си да я засмуче.

Следващото, което привлече вниманието му, бе косата й. Изобщо не приличаше на неговата със светлия си почти до бяло цвят и непокорни къдри. Тя беше мека, миришеше на ягоди и обрамчваше лицето й, като му придаваше нежност и деликатност.

Жените от Новите видове драстично се различават от моята малка жена. Той замръзна, като осъзна, че току-що я нарече своя. Заля го възмущение. Фюри знаеше много добре, че не трябва да се доверява на човешките същества. Те причиняваха болка, винаги когато имаха възможност за това. Особено тя. Току-що бе признала, че е опитна лъжкиня. Всичко, което той знаеше и което тя бе казала досега, може би бяха лъжи, целящи да спечелят симпатиите му. Да бъде проклет, ако й даде шанс да го предаде още един път. И все пак, идеята тя да бъде негова, го объркваше. Стомахът му се стегна, пръстите го сърбяха да я докосне, беше полудял от желание да каже нещо, за да намали страха й от него. По дяволите, осъзна той с отвращение, искам да я накарам да се засмее, само за да видя усмивката й. Това беше безумно и грешно. Противоречивите мисли и емоции, когато беше близо до нея, караха гнева му да пламти яростно. Ели изглежда бе станала майстор-манипулатор, а той не искаше никога повече да преживее същото.

Фюри опита да се съсредоточи в настоящето. Беше взел на мушка враговете си и най-накрая имаше възможност да си отмъсти поне на един, който го бе наранил. Досега не му се бе удала възможност да изравни резултата. Най-лошите престъпници не бяха арестувани и наказани за делата си, а другите бяха успели да избягат и се укриваха. Това правеше жената пред него единствената му възможност.

Сърцето му заби силно и образът й от последния път, когато избяга, след като го бе предала, изпълни съзнанието му. Споменът се върна толкова силно, че той залитна от силата на чувствата, които го превземаха. Тогава тя бе толкова забързана в устрема си да го види наказан за нещо, което сама бе извършила, че не уцели вратата и се блъсна в стената.

Животното вътре в него виеше да я сграбчи. Вече нямаше възпиращи го вериги и медикаменти, държащи тялото му неподвижно. Фюри се напрегна, мускулите му се стегнаха и той я видя да отстъпва крачка назад. Мъжът вдиша рязко — страхът й бе толкова силен, че можеше да го вкуси. Инстинктите му крещяха да я прикрие, да я защити, въпреки вбесяващия факт, че имаше такова въздействие върху него. Изръмжа, в душата му се бореха противоречиви чувства. Ели беше враг, но той отчаяно искаше да я докосне. Изведнъж тя се обърна и хукна. Фюри се хвърли напред след жената, която желаеше повече от всичко друго, което някога бе искал в живота си. Не беше в състояние да спре животното в себе си.

За пореден път, напълно бе изгубил контрол.

Ели почувства как кръвта се отдръпва от лицето й, докато наблюдаваше първичните емоции, бушуващи във Фюри. Добрите намерения, които я задържаха на едно място, се изпариха, когато видя дивия му поглед и чу болката в животинското ръмжене. Обърна се и хукна в паника. Фюри бързо скъси разстоянието между тях. Ужасът, който я бе завладял, я караше да бяга по-бързо. МР3 плеъра се изплъзна от изтръпналите й пръсти и се разби на тротоара, секунда преди мъжът да я сграбчи отзад.

Ели отвори уста да изкрещи, но се просна на тревата миг преди да го стори. Едрото му тяло изкара въздуха от дробовете й. Счупи слушалките й. Тежестта върху нея се измести. Ели пое въздух преди той отново да я сграбчи, и натискът от теглото му се върна, когато я претърколи по гръб.