Никой от нас не иска и да чуе за вечеря след бухтичките, затова просто си седим, говорим си и се слушаме един друг. Тогава Флориана обявявя, че е по-добре да си върви. Почти е излязла през вратата, а Барлоцо вече е отвън на терасата, когато тя се обръща и ми казва:

— Знаеш ли, Шу, съжалявам, че те оставих с онези сливи миналата есен. Не можеш да си представиш колко много пъти ми се е искало да бяхме направили онова сладко. Но тогава бях мързелива. Мисля, че само заради това. Но сега изобщо не ме мързи. Лека нощ, деца.



Днес е първият ден на Великите пости и си мисля колко е странно, че Миша пристига точно когато духовно навлизаме в тъмнината. Двамата с Фернандо пътуваме за Флоренция, за да го посрещнем, и колкото сме доволни, че идва, толкова сме и обезпокоени. Той представлява някакво странно съчетание от заядлив инструктор, любещ еврейски чичо и привърженик на Юнг — последното наистина е вярно, защото той е психиатър по професия. Миша е мой приятел от много години и по време на двете му посещения при нас във Венеция между него и Фернандо прехвърчаха искри на симпатия, макар всеки да остана с ръка на кинжала.

Напъхваме Миша на задната седалка заедно с малката му черна кожена чанта до него — точно където иска да я държи. Поемам дълбоко въздух и мирисът му ме успокоява. Все същият аромат на пансион — съставен е от стара пот в клопката на влажен туид, сладникавата топка тютюн в лулата му и една-единствена нотка на зеле, стояло твърде дълго в тенджерата. Като млад лекар, тъкмо завършил университет в Русия, той емигрирал в Италия и дълги години живял в Рим, преди да му се отвори път за Лос Анджелис. Миша се връща често тъкмо сред тези тоскански хълмове, за да се разхожда, пише и мисли. По пътя към дома ни му е леко и казва на перфектния си италиански колко много му липсва Италия, почти колкото Русия. Нито задава въпроси уловки, нито пита неща, чийто отговор вече знае. Ясно ми е, че засега ги спестява и ще ги изстреля бързо и пронизващо, както безшумна змия езика си. Но аз ще съм готова.

Обхожда къщата с Фернандо, настанява се в гостната стая, докато съм в кухнята, и когато сядаме на масата, виждам, че си е лъснал косата с помада до графитен блясък и е завързал красиво индийско шалче на врата си — бойна окраска, казвам си. Не мога да се сдържа и хващам единия крак на масата, подготвяйки се за първия удар. И той идва:

— Къщата е очарователна и може да стане много по-хубава с няколко промени. Срамота, че не е ваша.

Фернандо скоква.

— Започнахме да търсим къща наоколо, но всъщност не ни трябва спешно. Не изпитваме нужда да вземаме спешно решение за покупка. Или за каквото и да е друго в момента. Освен това, доста се привързахме към мястото и няма голямо значение дали е наше.

— Значи не ви притеснява да живеете като маргинали на обществото? — Погледът му пронизва като меч, но аз го забивам обратно в него.

— Мисля, че „маргинали на обществото“ е субективно състояние и ако за теб животът ни е такъв, тогава добре — отвръщам аз и ставам да му налея още вино.

— Тогава ти дефинирай „маргинали на обществото“ — не отдъхва нито миг, преди сам да даде определение: — Нямате работа, нито вложения. Заравяте професионалната си история и се заселвате сред маслините, застивате в картината на селския живот. Държите се безотговорно в момент от живота си, когато това може да е много опасно.

— Нямаме деца за отглеждане. Нямаме дългове. В момента животът тук и нещата, които правим, ни харесват — обяснявам му.

Фернандо е влязъл в отличен ритъм, точно необходим за разговори с Миша, и застъпва от последната ми дума:

— Колко от твоите пациенти казват, че искат да променят живота си? Колко от тях държат тези мечти заключени в кутия и ги вадят за седмично проветряване, когато дойдат да говорят с теб? Честно казано, чувствам се по-силен от това, че „зарових професионалната си история“, както се изрази ти. Още изпадам в парализа, моменти, в които ми се иска нещата да са по-лесни или по-ясни, но когато седях ден след ден в банковия офис, съм преживявал и по-голям ужас.

— Но тогава поне имаше сигурност. Сега нямаш нищо. Разсъдливите хора си изграждат сигурност, а не я разбиват точно когато може най-много да им трябва. — От очите му вече се стича почти попарващ елей. Слага ръцете си на масата, с дланите надолу, дългите му бели пръсти са на верев.

— Още ли вярваш в сигурността? Тя е мит, Миша. Изненадана съм, че още не си го разбрал. Тя е коварна заблуда. Имаме ли нужда от още доказателства, че сигурността нито може да се купи, нито да се изгради, нито да се придобие с дела — добри или лоши? — питам го аз и слагам ръцете си на масата като него. — Стопи сложните неща. Предутаждай, рафинирай, Миша. Свари соковете на сироп. Преследвам по-скоро усещанията, а не нещата. Само загадъчното е вечно. Предпочитам да усещам този живот, а не като глупачка да вярвам, че ми принадлежи. Единственият начин да си в безопасност, е да разбереш, че няма безопасност.

Миша мълчи. Тогава много тихо му напомням:

— А на онзи свят, уви, какво можем да вземем? Нито силата да виждаме, научена тук тъй бавно, нищо, което е станало тук. Нищо.

— А, сега цитираш Рилке.

— Не, цитирам теб, когато цитираше Рилке. Отпреди двайсет години, когато те срещнах за първи път.

— Но цитатът ти е извън контекста. Заравяш си главата в пясъка, Шу. Винаги така си правила. И изглежда, Фернандо е възприел същия маниер — тихо казва той. — За романтиците всички неща са романтични. За тях могат да се случват само романтични неща. Мисля, че у вас като хора поначало има твърде много невинност. Мисля, че сте родени във време, което никак не хармонизира с вашата природа. Но вместо това да е проблем, вие просто прескачате в осемнайсети век, танцувате из него, скитате. Или вече сте в деветнайсети?

— Кого цитираш сега ти? — питам го.

— Не мога да се сетя, може да е и себе си — отвръща той, — но се надявам да не се опираш прекалено много на Фернандо. Надявам се да разбираш, че всеки от нас е сам. — Изрича го, без да трепне, и гледа право в очите на Фернандо.

— Вече не съм сама, Миша, и според мен повечето самотни хора са такива по избор, а не само заради късмета и съдбата си. В любовта има голямо смирение. Преди човек да се откаже от своята самота, някой трябва да стане за него по-важен, отколкото е той самият. — Ставам да отнеса недокоснатите чинии със супа, но първо обгръщам с ръце лицето на Миша. — Моля те, не се тревожи чак толкова. Аз съм добре. Ние сме добре. Ти знаеш по-добре от всички, че повечето хора ги движат все едни и същи желания и страхове. Разделя ни само несъвпадението във времето и пропорциите. Точно сега емоционално сме малко отдалечени от теб.

Миша ни поглежда, първо единия, после другия. Все така седнал, взема ръцете ми и ги целува, после става от стола си и тържествено целува Фернандо по рамото, по руски обичай.

— Да изпържа ли котлетите, или апетитът ви тази вечер се свежда до кръв и вино? — питам аз. Казват, че след тези приветствени речи вече умират от глад. Разтопявам сладко масло на тих огън и добавям капка зехтин, за да не изгори маслото, когато увелича котлона. Плъзвам свинското месо, начукано, за да стане тънко и цялото натрито с изсушени портокалови кори, семена от копър и изронени трохи царевичен хляб. Бързо запържвам парчетата да хванат коричка — от едната и от другата страна, и ги прехвърлям в топла чиния, докато направя соса. Фернандо и Миша са излезли на терасата да пушат и да се помирят и си мисля, че може би бях твърде жестока с нашия приятел. За Миша да изтезаваш, значи да обичаш.

Но той ме познава много добре, знае, че винаги съм се спъвала по стълби — корпоративни, всякакви. Никога не съм виждала смисъла от постоянното катерене нагоре, повече ми е харесвало да се движа през живота на арабески — тук едно леко завъртане, там друго. Понякога може да е изглеждало като пилеене на време, но не беше. Винаги съм довеждала нещата докрай, заглаждала съм ръбовете им, доколкото мога. Не съм препускала, но не съм и спала. Освен това никога не съм преследвала успеха. И разбирам, че Миша не е очарован, че заварва щастието. Болката му е отдавнашна, много по-стара, отколкото е той самият, затова дори хипотетичното щастие му звучи вулгарно. „Щастието е за камъните“, винаги е казвал той. И затова му е по-добре да прекарва времето си в недоволство, той е циник. Човек, който отказва да смъкне товара си. Или поне който още чака щастието си. Някои хора се страхуват от радостта. Ужасени са от това, че не я заслужават или че няма да са в състояние да я изпитат, ако случайно се появи. Но според мен хората най-много се страхуват, че радостта няма да се задържи дълго. Още едно тълкуване на Барлоцовите думи: „Не се доверявай на спокойствието“.

Забелязвам, че Фернандо и Миша вече не са на терасата. И понеже не ги виждам в градината, решавам, че сигурно са отишли на разходка до градчето. Забавям приготвянето на вечерята, наливам си чаша вино и сядам до огъня, но те тъкмо тогава се появяват — натоварени с дърва, а бузите им поруменели от зимния студ.

— Бяхме в плевнята, решавахме разни въпроси — казва Фернандо.

— Твоят съпруг е истински Макиавели, Шу. Май си намерих равностоен противник в негово лице. Може да цитира повече пасажи от „Владетелят“ дори и от мен. А и двамата сме съгласни, че единствените истински бандити в живота са тези, които се смятат за безупречни, без нито едно петънце. Съвършените хора ни карат да се чувстваме зле, изолирани и наказани. И тук сме на едно мнение.

Това съгласие, постигнато за половин час, ме кара да се усмихна. Връщам се при соса, но те идват след мен и в кухнята, която е била ясли, става толкова тясно, че само се смеем и си говорим колко е хубаво, че пак сме заедно. Решаваме да ядем на крак, край огъня. Изтиквам ги навън, за да приготвя останалото, и загрявам маслените сокове от котлетите, плисвам малко сухо шери и две капки червен оцет. Когато сосът започва да бълбука, изстисквам сока на хубав червен портокал директно в тигана. Стривам отгоре пипер, пускам бучка масло за блясък и сме готови. Правя в чиниите локвички от соса и слагам леко претоплените котлети отгоре. Миша изнася блюдата, нарежда ги на полицата пред камината, а Фернандо донася купичка с пюре от корени на целина и маскарпоне. И вечеряме.