— Никакви — отвърна леля им. — Разбира се, мистър Дарси винаги е говорил за него само добри неща, а и чичо ви, с когото работят заедно от години, няма да допусне и дума против него. Не се съмнявам в почтеността му — многократно съм подчертавала, че дори и за миг не съм се притеснявала за това, откакто се сгодиха с Каролайн.

Джейн я прекъсна:

— Естествено, той е братовчед на мистър Дарси, а това само по себе си говори достатъчно.

Елизабет обаче весело се засмя, напомняйки им, че и лейди Катрин де Бърг е леля на мистър Дарси, а после шеговито добави:

— Да не говорим за мис Бингли, за която трудно може да се повярва, че е роднина на скъпия ни Бингли. Но, Джейн, роднинската връзка не дава никаква сигурност за това дали двете страни са една за друга. Само помислете за собствената ни сестра Лидия и цялата идея се обезсмисля.

При споменаването на Лидия мисис Гарднър затвори очи, сякаш да пропъди образа на заблудената си племенница.

— Мили мои, надявах се да не говорим за Лидия и съпруга й. Такова безразсъдно поведение е истинска рядкост. Явно не е по силите на никого да убеди тези двама души в нуждата от благоприличие. Мъчно ми е да го кажа, мили момичета, но не минава и месец, без да получа някоя набързо надраскана бележка с молба за помощ с някоя сметка — я за плащане на бавачките, я за издължаване на търговците, без никаква надежда парите да ми бъдат върнати.

Племенничките й бяха потресени. И през ум не им беше минавало, че Лидия, която отдавна просеше помощ от майка си и сестрите си, иска пари и от леля им. По-унизително едва ли можеше да бъде. През всичките тези години Елизабет беше крила от съпруга си, че изпраща на сестра си малки суми от собствените си доходи всеки път, когато я беше молила.

— Не бива да продължаваш да й помагаш, мила лельо. Тя е използвала всички ни и ако вероятно има някакво оправдание да се обърне към семейството си, няма никакво право да изнудва теб и ти не трябва да й го позволяваш — каза категорично Елизабет с пламнало от възмущение лице.

Джейн мълчеше, онемяла от срам.

Мисис Гарднър беше на друго мнение.

— Чичо ви знае всичко, мили мои, не се безпокойте. Той казва, че някой трябва да й помага, защото в противен случай ще натрупа огромни дългове към непознати хора, които ще се възползват от това, и така ще усложни нещата още повече. Така е по-добре, независимо че може да й повлияе по-зле.

Джейн и Елизабет станаха и прегърнаха леля си. Толкова много дължаха на нейната мъдрост и доброта, както и на щедростта на чичо си. Чувайки гласовете на съпрузите си, които се качваха по стълбите, те отидоха да ги посрещнат. Толкова приятно им беше да са заедно, че не бяха забелязали колко късно е станало.

* * *

Елизабет писа на баща си с покана да дойде в Пембърли през лятото на 1820 г. Разбрала беше от Джейн, че майка им заминава за Рамсгейт със сестра си, мисис Филипс, тъй като и двете единодушно бяха решили, че заслужават да си отдъхнат далеч от семействата си!

„Когато споменах това пред мистър Дарси, тате, той настоя да ти пиша незабавно и да те поканя «да се възползваш от възможността да избягаш от домашната обстановка и да ни погостуваш в Пембърли, където те очакват удоволствията на риболова, ловуването и четенето до насита». А аз бих добавила и компанията на две от дъщерите ти (защото Кити е само на десет минути пеша през парка и на петнадесет по пътя), на двамата зетьове и, естествено, на внуците ти! В късното лято и ранната есен в Пембърли е най-красиво. Какво повече можеш да искаш? Двете с Кити сме се заели с плановете за ново училище, което тя и д-р Дженкинс искат да основат за по-малките деца в имението. Мистър Дарси ще осигури помещение и мебелировка, като ремонтира и пригоди за целта една стая в приземния етаж на пасторския дом, учителите на първо време ще бъдат доброволци от общината. Предполагам няма да се изненадаш, ако ти кажа, че аз няма да преподавам рисуване — спомняш си колко жалки бяха първите ми опити някога у дома, но се съгласих да помагам с уроците по пеене и четене. Мистър Дарси вярва, че това ще помогне да се изгради общностен дух, който да се противопостави на пагубния ефект от ограждането, което причини толкова много нещастия на бедните хора по тези места. В другия край на областта — в Кимптън, полковник Фицуилям и семейство Гарднър с помощта на енорийския съвет са се заели със същото. Ще видиш всичко, когато дойдеш, мили тате — чакаме те с такова нетърпение. Мистър Дарси моли да изпратиш съобщение с часа на пристигането ти в Ламбтън и каретата ще бъде там да те посрещне.

Поздрави от Касандра. Тя с нетърпение очаква отново да й четеш от онези истории, които й четеше миналата година, когато беше тук. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да те остави на мира.“

Отговорът на мистър Бенет беше кратък и по същество:

„Мила ми Лизи,

Писмото ти ме убеди, че е напълно безсмислено да оставам в Лонгборн дори и ден повече. Мери вече замина при Джейн. Ще пътувам с пощенската кола в сряда. Кажи на съпруга си, че предложението му за карета, която да ме вземе от Ламбтън, е както винаги прието с радост и благодарност. С нетърпение и с голяма радост очаквам четенето с Каси, всъщност сдобих се с една нова книга точно с такава цел.“

Лятото и есента семействата прекараха основно в провинцията, с изключение единствено на случаите, когато беше крайно необходимо да се пътува до Лондон. Приятното есенно време и относителното спокойствие им даваха много причини да си останат у дома, за разлика от новините, които идваха от града напоследък и бяха достатъчно основание да го избягват.

Полковник Фицуилям, който беше заминал за Лондон, за да набира членове за своята реформистка партия, писа на семейство Гарднър:

„Прави сте да избягвате Лондон, защото се е превърнал в истинска лудница — с масите и Парламента, въвлечени в непристойна схватка, което говори още по-лошо и за краля — все така лишен от власт, и за неговата нежелана и необичана кралица.“

Тази вечер Дарси, Елизабет и мистър Бенет вечеряха със семейство Гарднър. Фицуилям щеше да се присъедини към тях по-късно. Каролайн четеше с подобаващ драматизъм части от писмото му, което беше пристигнало преди ден-два:

„Денем улиците се изпълват с тълпи, които подкрепят или едната, или другата страна — маршируват, крещят, развяват знамена, тормозят невинните минувачи и като цяло създават безредици. Много хора имат чувството, че сме на прага на революция аз обаче не смятам, че ще бъдем въвлечени и такава преживелица заради мрачна кауза като тази…“

Мистър Гарднър изтъкна, че Фицуилям е в Лондон, за да набира привърженици сред реформистите за плановете им за осигуряване на образование и грижи за здравето на бедните.

— Има надежда, че вигите ще подкрепят законопроект, който да даде право на общините да играят активна роля в това отношение. Всичко ще зависи от подкрепата, която ще получат от реформистката група, разбира се.

Мистър Бенет, който беше много впечатлен от това, с което са се заели Кити и съпругът й в пасторския дом в Пембърли, беше заинтригуван да чуе как се развиват нещата в Кимптън.

— Каролайн е изключително всеотдайна — каза баща й, особено горд с ролята, която беше поела дъщеря му. — С Емили възнамеряват да открият музикален клас за малките деца, а мисис Тейт, която издава „Ривю“ ще помага на мисис Гарднър със занимания по четене и писане.

Мистър Бенет, който неведнъж беше изразявал гнева си от това, че английските деца са оставени да растат неграмотни, освен ако родителите им не разполагат с достатъчно пари, за да им осигурят частно обучение, беше видимо впечатлен, но продължаваше да бъде възмутен от липсата на интерес от страна на правителството. Каролайн продължи да чете писмото на Фицуилям:

„Не мога да получа разумно изказване от никого в Парламента по отношение на реформата. Романтиците от последното десетилетие — сър Уолтър Скот, Колридж, Сауди и, можеш ли да повярваш, мила ми Каролайн — любимият ти Уърдсуърт — всички са се превърнали в ревностни тори и настояват за повече репресии и по-сурови наказания за бедните, ако дръзнат да се противят на господарите си. Уърдсуърт дори призовава за въоръжена сила, с която да се държи в подчинение народа, и за закони, с които да се упражнява контрол над пресата.“

На това място Каролайн скочи като ужилена и извика.

— Никога повече няма да прочета роман от Скот, нито стихотворение от Уилям Уърдсуърт!

Всички се разсмяха — според тях това със сигурност беше обещание, което тя едва ли можеше да спази, Каролайн обаче беше непреклонна:

— Как могат да искат повече репресии за народа и защо поет като Уърдсуърт ще призовава за контрол над пресата? Това би било предателство към всичко, в което е вярвал.

Впечатлена от разпалеността й, Елизабет се осмели да изкаже мнение:

— Мила Каролайн, много млади романтици са се превърнали в досадни консерватори с възрастта. Уърдсуърт не е по-различен от много други.

— Не, няма да чета — отсече Каролайн, развълнувано. — Ако един поет не може да говори от името на народа, то какво остава за останалите от нас?

После, обръщайки се към мистър Дарси, попита:

— Мистър Дарси, и вие ли мислите да станете досаден стар консерватор?

Майка й ахна, но Дарси се засмя, след което отговори напълно сериозно:

— Каролайн, аз съм консервативен по природа, предпочитам да запазя най-добрите черти на нашето общество и ценя традициите ни, но това не означава, че подкрепям несправедливостта и репресията. Не одобрявам това правителство, което подкрепя исканията на привилегированите и онеправдава бедните. Аз не приемам, че възрастта има нещо общо с това, всичко е въпрос на притежаване на чувство за отговорност към ближните. Винаги съм вярвал, както баща ми и дядо ми са вярвали, че онези от нас, които са галеници на съдбата, трябва да помагат на другите, които не са. Нямам предвид само проявите на благотворителност и милосърдието към бедните — всички ние го правим. Имам предвид да поемаме отговорност да допринасяме материално за подобряването на живота им, защото така се грижим за общността, от която всички сме част.