Колкото до работата му в Пембърли, и Дарси, и Елизабет го приветстваха и настояха да изисква от икономката всякаква помощ, от която има нужда, но той беше толкова поразен от богатството на материала, който откри, и от качеството на колекцията, че почти не напускаше библиотеката през целия ден. Мисис Ренълдс се оплака, че е таткова погълнат от работата си, че почти не докосва храната, която тя му сервира в едно малко преддверие. Скромен и усърден, Джеймс Кортни беше наистина много ревностен изследовател.

* * *

През лятото на 1822 г. в семействата, чиито истории са записани в хрониките на Пембърли, се родиха много деца; на Кити и Хю Дженкинс — две дъщери близначки Елизабет Ан и Марая Джейн; на приятелката на Кити Марая Лукас, сега Фолкнър, което вече имаше дъщеричка на име Катрин едно много желано момченце, наречено Даниел. Дойдоха новини и за четвърто дете на Лидия и Уикъм — още един син, който да носи не особено бойното име на баща си. До този момент дори мисис Бенет се беше отегчила от ражданията на Лидия и нищо не можеше да я убеди да пропътува разстоянието до Нюкасъл за събитието. Пред Джейн тя беше заявила, че й било додеяло от клатушкащи се пощенски коли и прашни пътища. Елизабет и Джейн обаче бяха на мнение, че това, което й е додеяло, са бърборещите и пищящи деца, които отдавна вече бяха престанали да бъдат нещо ново за нея.

Най-радостната новина за лятото дойде, когато мистър и мисис Гарднър разбраха, че ще стават дядо и баба. Каролайн, която дълго време беше помагала на Фицуилям с кампанията и агитациите за реформа, не беше признала дори и пред себе си, че копнее за дете. И въпреки това, когато след две години брак все още нямаше дете, братовчедките й не можеха да не забележат копнежа в очите й, когато играеше с техните деца.

Новината, че ще става майка през есента, донесе голяма радост на всичките й роднини и приятели. За съпруга й, чиито амбиции тя беше подкрепяла, криейки собственото си разочарование, това беше особено специален период на щастие. Любовта и предаността, които тя така всеотдайно му беше дала, получиха десетократна отплата и се оказа, че двамата притежават онази специална дарба да споделят щастието си с околните с ведър и заразителен оптимизъм, роден от вяра и упорит труд. Те очакваха детето си като благословен дар.

Но животът винаги върви ръка за ръка със смъртта.

Две взаимно несвързани събития се случиха почти изведнъж и надеждата от лятото на 1822 г. преля в тъга, а за някои обществени слоеве — и в отчаяние. Самоубийството на Касълрей41 — по това време маркиз на Лондондъри — държавник аристократ и патриот, мразен повече, отколкото заслужаваше, беше вероятно най-ниската точка от пропадането на държавата в политически хаос. Новината беше донесена от Фицуилям. Ходил беше в Лондон, за да агитира за отменянето на законите против работническите организации42, приети в разгара на Наполеоновите войни, когато репресията беше смятана за необходимо зло. Отбивайки се в Оукли да види роднините си и да вземе жена си, която беше прекарала няколко дни с родителите си, той се появи мрачен и съвсем не на себе си.

Каролайн, която му беше помагала с подготовката на някои от материалите, веднага попита дали нещо не е наред. Опасяваше се, че не е успял да се срещне с никого от Парламента. Разочарование ли беше, или нещо по-лошо, или пък му бяха отказали изслушване?

Страстно въвлечен в борбата за отхвърляне на законите, които забраняваха работническите обединения, като ги обявяваха за незаконни, Фицуилям беше заминал за Лондон, за да се срещне с хора като Франсис Плейс и радикалиста Джоузеф Хюм, но за свой ужас беше намерил там пълен хаос, настанал, след като новината за смъртта на Касълрей се беше разпространила като пожар навред из Уестминстър и целия град. Изглеждаше невероятно толкова прославен мъж, очевидно на върха на кариерата си, да посегне на живота си. Новината, която Фицуилям успя да предаде внимателно на Каролайн и родителите й, шокира и ужаси и тях. Не можеха да проумеят как е възможно мъж, посвели толкова голяма част от живота си на политиката и дипломацията, да умре по такъв начин. Повсеместно мразен, особено от по-младите радикалисти, по времето, когато беше още министър на външните работи, а през последните няколко години — миротворец, работил усилено за предотвратяването на друг голям пожар в Европа — при борбата на гърците за независимост от османската тирания.

Фицуилям разказа за суматохата, което беше обзета Уестминстър.

— Никой не знае какви са били мотивите му — агония ли, обезверяване ли, или някакъв личен протест срещу света — каза той, все още развълнуван, но и благодарен за възможността да отдъхне, дадена му от семейство Гарднър, чието благородство и постоянство контрастираха с анархията в града, останал ад гърба му.

По-късно тази година дойде още по-мрачната новина за смъртта на поета Шели в Егейско море. Заедно със свои съмишленици, сред които и романтикът Байрон, той беше отишъл да подкрепи гърците в борбата им и беше изчезнал в морето. Когато разбра, Каролайн се разплака. Прехвърлила възхищението си от Уърдсуърт върху Шели и Кийтс, тя с мъка беше осъзнала колко кратък е бил животът и на двамата — загинали трагично един след друг в рамките на една година. Изглеждаше така, сякаш младият живот на тези, които можеха да бъдат призовани да се борят за реформа и просвещение, е бил пропилян напразно.

— Не виждате ли, че губим най-добрите? — извика тя, докато Елизабет, която много обичаше малката си братовчедка, се опита да я успокои.

— Виждам и мога да споделя скръбта ти за гибелта им, миличка Каролайн, но помисли, че ще има и други. Фицуилям е сигурен, че настроенията се сменят, хората искат промяна. Тя трябва да дойде.

Ако думите и присъствието на братовчедка й можеха да успокоят Каролайн, не можеха да я убедят, че обстоятелствата са на път да се променят. От опита си като съратник на Фицуилям през последните две години, тя знаеше колко трудна може да бъде политическата борба. Известно време изглеждаше, че е невъзможно да бъде утешена, и родителите й взеха да се тревожат за здравето й. Но природата възвърна силите й.

По-късно тази година, когато в последния месец на есента се роди синът й, промяната в Каролайн беше толкова осезаема, че трудно можеше да се повярва, че само преди няколко месеца е била така обезверена. Благодарение на подкрепата на майка си и на забележителното благоразумие и неизменна любов и грижа на съпруга си, тя се справи с едно трудно раждане и скоро намери своето място в уюта на дома, от който явно нямаше желание да се откъсне поне за няколко години напред. Дъщеричката, родена година по-късно, й донесе още повече радост и беше почти невъзможно човек да си представи, че тази напълно удовлетворена млада жена с прекрасни деца е същото онова момиче, което безутешно беше плакало за Кийтс и Шели.

Дарси си позволи да изрази известно самодоволство:

— Казвах ти да не се притесняваш толкова, Лизи. Сигурен бях, че вроденото й благоразумие ще я вдигне на крака — каза той и Елизабет трябваше да се съгласи, че е бил прав.

Междувременно Фицуилям продължи кампанията си, работейки с реформистите и вигите срещу торите, чието правителство, макар и изгубило доверието на хората, продължаваше да не пада.

Веднага след смъртта на Джордж IV, който си отиде неоплакан и презрян, и след възкачването на Уилям IV43 на трона през 1830 г., темата за реформата отново излезе на преден план. Правителството на стария „железен дюк“44 беше нестабилно. Много търговци и предприемачи, които се бяха присъединили в необещаващ съюз към вигите — реформисти — лордовете Ръсел и Дърам, молеха торите да го изгонят. Независимо от недоверието си към вигите, лидерите на работническата класа — реформистите Кобет и Плейс, заедно с лидерите на средната класа като Брум нямаха друга алтернатива, освен да приемат уверенията на лорд Грей45, който тържествено обещаваше при следващите избори да се бори на страната на парламентарната реформа.

Фицуилям и поддръжниците му, които ежедневно събираха подписи за петициите си и средства за кампанията си, призоваваха към подкрепа за „силата на народа“ и в Уестминстър, и по места. Ясно беше обаче, че ще трябва да чакат и след предстоящите избори.

Нищо от това не тревожеше Каролайн, чиято преданост към каузата на мъжа й беше безрезервна. „Събирането на подписи“ беше част от ежедневието и също както грижите за децата или благотворителността.

Тя излизаше от къщи с двуколката си, придружена от двете си деца и по-малката си сестра Емили, за да носи съобщения до жителите на Матлок, Ламбтън, Кимптън и Рипли, катереше скалисти пътеки, за да достигне до откъснатите ферми, прекосяваше потоци, за да предаде посланията до отдалечените колиби, и често спираше по пазарите и панаирите, за да разпространява памфлети или да събира подписи. Ентусиазмът й изненадваше майка й и братовчедките й, но баща й, макар да не говореше много за това пред другите, беше очевидно горд от упоритост и куража на дъщеря си.

Семейство Гарднър възприемаха себе си като семейство, благословено с много дарове, особено що се отнасяше до децата им. Ако понякога все пак имаше разочарования, те бяха свързани с безличния Робърт, който не притежаваше чара на сестрите си и по-големия си брат. Станеше ли дума за Каролайн обаче, мистър Гарднър чувстваше, че целеустремеността, енергичността и искрената радост, които струяха от нея, са компенсация за всички дребни неудачи, свързани с другите му деца. Те я открояваха от останалите и заразяваха и вдъхновяваха всички околни.

Бракът на Каролайн с Фицуилям беше обогатил светогледа й, беше открил пред нея нов, вълнуващ свят на социални и политически каузи, които тя от сърце приветстваше. Това, което впечатляваше семейството и приятелите й, беше способност й да се впуска безрезервно във всички тези дела, като същевременно остава мила и любяща жена, чиито съпруг и деца винаги получаваха най-всеотдайните грижи и любов.