— Ако сте убедени в чувствата си така, както бяхме ние, когато се оженихме, не се съмнявам, че ще бъдете щастливи. Убедени ли сте? — попита тя.

Гласът на Касандра прозвуча категорично:

— О, да, мамо, аз винаги съм го боготворяла. Той казва, че ме обича от години, но се е въздържал да го сподели, преди да се утвърди в професията си. Тази вечер ни предостави прекрасна възможност.

Елизабет се усмихна с леко неодобрение, припомнила си колко време беше нужно на Дарси да намери подходящите думи и подходящия момент, за да направи предложението си. Ричард очевидно не беше срещнал такива затруднения.

Следващият ден беше също толкова хубав, колкото и предишният, макар и малко по-хладен. Следите от снощния бал бяха заличени от малка армия прислужници, а най-ранобудните сред присъстващите вече бяха излезли на сутрешна езда, за да се насладят на свежия утринен въздух в парка. Предупредила Дарси да очаква Ричард, Елизабет беше решила да поостане по-дълго от обикновено в леглото си, но преди още да се е разсънила напълно, влетя Каси и припряно настоя майка й да стане и да се облече за закуска. Елизабет я отпрати, но след половин час тя се върна отново, като заяви, че Ричард вече е пристигнал и е в сутрешния салон заедно с баща й.

— Татко тъкмо се връщаше от сутрешната си езда с мистър Бингли, когато Ричард пристигна — поясни тя, — така че трябва да слезеш.

Елизабет си спомни онзи ден преди двадесет години, когато Бингли, нетърпелив да направи предложение на Джейн, беше дошъл от Недърфийлд, докато почти всички в Лонгборн още спяха. Тогава се беше наложило да седи сам в салона, и горкият мистър Бенет беше изпаднал и много конфузно положение, докато дъщерите му на горния етаж се щураха насам-натам, бързайки да се облекат подобаващо за скъпия си, макар и подранил гост. Елизабет обаче се постара да успокои дъщеря си:

— Каси, миличка, баща ти е този, с когото Ричард с дошъл да се срещне. След това ще повикат и теб и трябва да бъдеш готова. Ще сляза да чуя хубавата вест преди закуска.

Каси не изглеждаше особено убедена, но по-късно Елизабет се оказа права, когато баща й я повика, за да им даде благословията си, след което от горния стаж слязоха и Елизабет и Уилям, за да пожелаят на щастливата двойка да бъде още по-щастлива.

На закуска, когато към тях се присъединиха семейство Бингли и семейството на Шарлот, всички единодушно решиха, че денят е твърде хубав, за да стоят затворени вътре. Годежът и приятното време бяха достатъчно основание за пикник и скоро бяха направени всички приготовления, а Ричард и Касандра решиха да отидат до Ламбтън, за да съобщят на семейство Гарднър добрата новина, след което заедно да се върнат за пикника в парка.

Когато следобед семейството се събра (а беше един от онези вълшебни есенни дни, когато златистата светлина се процежда през листата и създава приказна атмосфера), се възцари пълно щастие.

За Елизабет и Дарси годежът на дъщеря им и Ричард — синът на семейство Гарднър, които бяха най-скъпите и най-доверените им приятели, беше съюз, благословен от Бога. Елизабет не вярваше да има нещо, което може да развали този съвършен ден.

Приготвени бяха закуски, подходящи за случая и донесени на мястото за пикника и кошници. Елизабет беше избрала най-красивото място в парка — под сянката на стари дъбове и брястове, с изглед към потока, където бяха организирани много пикници, нито един от които обаче не е бил толкова специален, нито пък в толкова скъпа компания. Следобедът отминаваше лениво като след жътва, съвсем различен от напрегнатите летни дни. Много от гостите споделиха, че не могат да хапнат нито залък повече, други се унесоха в дрямка, а новосгодената двойка се отдалечи на тиха разходка из гората. Елизабет и Дарси се бяха отпуснали толкова удобно, че никак не им се ставаше още, Джонатан и Уилям обаче скоро се надигнаха и казаха, че тръгват към къщата, като смятат да вървят покрай потока, при което Едуард, синът на Каролайн, се присъедини към тих.

След известно време стана и Джейн, заедно с нея и Бингли, а след тях се размърдаха и останалите. Внезапен порив на вятъра грабна шала на Елизабет и я накара да потрепери, а наоколо й се посиниха ръждиви и кафяви дъбови листа. Помагайки й да се изправи, Дарси отбеляза:

— Това беше първият истински студен полъх за целия ден.

Загръщайки се, Каролайн се съгласи:

— Сякаш дойде краят на прекрасните ни есенни дни.

Тази забележка тя щеше да си припомня отново и отново много пъти по-късно. При следващия студен повей, при който към земята прошумоляха още листа, всички бяха готови да се прибират.

Когато наближиха къщата, вървящи на групи (за разлика от мисис Гарднър и Джейн, които се придвижваха с файтон), видяха Джонатан, застанал на алеята заедно с едно младо момче, не много по-голямо от Уилям. Нито Елизабет, нито Дарси можаха да го разпознаят. Малката Изабела Фицуилям обаче се досети:

— Това е онзи отвратителен Линди, мамо, баща му има ферма в Бейкуел, развъждат коне. Дай им само да се перчат.

— Какво ли може да иска… — учуди се Елизабет.

Изабела се обади отново:

— Яздят надолу по реката. Виждала съм ги там заедно. Сигурно е дошъл да се покаже с някой кон. Том, по-големият, е същински дивак — винаги обяздва конете покрай пътя и прескача през плетовете.

Все още недоумяваща, Елизабет се огледа за Уилям и се провикна към Джонатан:

— Джонатан, с теб ли е Уилям?

Преди той да успее да отговори обаче, младият Линди излезе напред и поясни вместо него:

— Уилям и Едуард препуснаха нагоре по гората, заедно с брат ми Том.

— Какво? — Елизабет не можеше да повярва.

— Какви коне яздят? — намеси се Дарси, а момчето отвърна наперено:

— Ми, наши, разбира се. Извели сме ги да се поразтичат. Те искаха да пояздят.

Чувайки думите му, Елизабет се хвърли към съпруга си.

— Уилям не язди непознати коне — не се чувства сигурно с тях и те стават нервни и плашливи — проплака тя.

В това време бяха дошли Ричард и Касандра и се бяха присъединили към Джонатан, който изглеждаше страшно притеснен. Дарси вече беше изпратил да оседлаят и доведат два коня. Решил беше да тръгне след тях заедно с един от хората си. Каролайн и Фицуилям, които се бяха позабавили край езерото, пристигнаха тъкмо когато Дарси се провикваше към един от конярите си:

— По-добре да вземем един кон в повече.

Каролайн беше объркана и разтревожена, не беше чула къде е отишъл Едуард и с кого. Обърна се първо към Елизабет и после към Джейн за обяснение, но не го получи. Джонатан призна, че не е бил съгласен Уилям и Едуард да яздят конете на Том, но не е могъл да ги разколебае при толкова много настояване от страна на братята Линди.

— Докато се обърна, те се метнаха на седлата и изчезнаха — каза той, обезпокоен, че още не са си дошли, независимо от непрестанните уверения на Линди, че нищо няма да им се случи, защото „Том е най-добрият ездач в графството“.

Бингли, сам отличен ездач, беше по-малко притеснен.

— Предполагам, че ще се върнат съвсем скоро — каза той, но всички присъстващи жени бяха разтревожени, особено Елизабет, която трепереше като лист.

Касандра изтича до горния етаж, за да донесе на майка си топъл шал, а Ричард последва Дарси до конюшните с молба и той да тръгне с тях.

— Може да има нужда от лекар — каза той и Дарси, явно признателен, се съгласи.

След няколко минути те вече бяха оседлали конете и бяха потеглили, заедно с все по-усилващия се вятър, а на близките им не оставаше нищо друго, освен да се приберат в къщата и да чакат, изпълнени с тревога. Слънцето вече залязваше и слагаше край на един ден, който само за час се беше преобърнал напълно — доскоро преливащ от щастие и оптимизъм, сега завършващ със злокобна неизвестност.

Глава двадесет и първа

„Душата ми не знае страх“65


Времето едва пълзеше, а новини все не идваха и не идваха, мракът се сгъстяваше и обгръщаше къщата; малката група, състояща се основно от жени и деца, беше потънала в мълчание и само от време на време някой прошепваше нещо, едни стояха изправени из стаята, други се бяха скупчили край камината, сякаш търсейки утеха един в друг.

Бингли и полковник Фицуилям неспокойно крачеха из вестибюла, докато мистър Гарднър, със свито от тревога за двете момчета лице, беше седнал до съпругата си, отчаяно опитвайки се да й вдъхне надежда. Незнанието само влошаваше нещата, несигурността правеше очакването непоносимо. Елизабет и Каролайн — най-уплашени от всички, едва проронваха дума. Обзети от вледеняващ страх, те седяха една до друга, хванати за ръце и от време на време от гърдите им се изтръгваше стон — колкото повече време минаваше, толкова по-мъчително ставаше безрезултатното очакване. Джейн, както винаги любяща и грижовна, направи опит да ги накара да хапнат малко, но срещна неочакван отпор:

— Как е възможно да мисли човек за храна! — възнегодува Каролайн, рязко обръщайки й гръб и дори Елизабет винаги подхождаща с разбиране към благородството и добротата на сестра си, покри лицето си с ръце, неспособна да мисли за каквото и да било в момента.

Джени, чието напрегнато изражение отразяваше цялата тревога на господарката й, беше нахранила, измила и сложила децата да спят. След като повече от час все още нямаше никаква вест от спасителната група, мисис Гарднър предложи след тях да тръгне още някой. Фицуилям и Бингли току-що бяха обсъдили същата идея и тъкмо се канеха да се отправят към конюшните за конете си, когато се обади Уил Камдън, който през цялата вечер беше мълчал.