— Какво стана, момичето ми?

Руслана не отговори.

Какво да каже сега?

Докато умуваше какво да отговори, неволно бе пристъпила още крачка-две към валиде султан. Няколко помощнички я изгледаха завистливо. Момичето сякаш не ходеше, а се носеше върху облаци. Тази походка докосна струните в душата и на Хафса султан. Напомни ѝ за моминските години. „Ах, да я беше видяла, когато се носеше така! Връхлетяха я спомени за дните, когато бе дошла като наложница на Селим хан след Айше ханъм от Крим. Тя не бе успяла да роди син на Селим. Но не бе отритнала новодошлата Хафса, а напротив, бе я научила на добри обноски и порядки. Хафса не само бе усвоила въздушната походка на кримските жени, но се бе издигнала от наложница в хасеки, а после и във валиде султан. Ала времето бе заличило спомена за това ефирно придвижване. Ех, въздъхна тя. Колко ли години бяха минали, откакто не беше вървяла така? Тридесет или може би четиридесет? Дали можеше все още да се плъзга върху пръстите на краката си? Кой беше научил това момиче? Гюлдане султан или Ай ханъм?

Руслана прикри уста с фината си ръка, наведе се и погледна по-отблизо възрастната жена. Няколко дворцови дами, насядали в краката на валиде султан, и изправилите се до стените прислужници започнаха да шепнат слисано. Как си позволяваше московчанката подобно нещо? Как можеше да се доближава толкова до майката на владетеля и да я гледа така предизвикателно в лицето? Такова неуважение не се е виждало и чувало! Сюмбюл ага изобщо ли не възпитаваше тези момичета?

— Кажи, чедо. Какво те учуди толкова много?

И възрастната жена оглеждаше Руслана със същото внимание. Колко беше хубава! Колко беше млада! Гъстите ѝ червени коси се сипеха на вълни върху раменете ѝ. Белият бродиран воал на главата ѝ придаваше особено очарование на невинната ѝ хубост. Жената възкликна: „О, боже!“. Какво имаше в очите на това момиче? На шарената светлина в стаята изглеждаха ту синьо-зелени като море, ту черни като нощ. Очите ѝ ли омагьосваха човек, или погледът ѝ? А какво да се каже за тези плътни устни под носа, издаващ твърда воля, от които бликаха страст и желание, способни да вземат ума на всеки мъж? Лебедова шия, тесни рамене, съразмерни със слабичкото ѝ тяло, едри за възрастта ѝ гърди, които сякаш се бунтуваха под долната ѝ риза, тъничка талия и закръглени, приканващи бедра. „Може би не е зашеметяваща красавица, но притежава някакво свое обаяние“, помисли си Хафса султан.

След като реши, че е огледала момичето обстойно, жената се сети, че все още не бе получила отговор на въпроса си. Когато отново повдигна глава и погледна девойката в очите, не можа да повярва. Обърна се към всички наоколо, сякаш питаше и те ли виждат същото. Да, всички го виждаха. Московчанката ронеше сълзи — тайничко и тихо. Прислужниците си разменяха погледи, изумени от това невиждано и нечувано нещо! Валиде султан, дамите и прислужниците известно време останаха загледани в бисерните сълзи, които се сипеха от очите на момичето, напомнящи навлажнени гроздови зърна. Първа се окопити Хафса султан:

— Какво стана, момичето ми, защо плачеш? Не се страхувай, кажи!

— Много приличаш на майка Гюлдане.

Макар и да се беше обърнала към майката на владетеля по леко грубоват начин, мелодичният глас на девойката преливаше от всякакви емоции: болка, тъга, учудване, радост. Валиде султан трепна, чувайки името на майката на първата жена на мъжа си, и потърси и най-малка следа от лицемерие и фалш в този глас, но не можа да открие такива. Значи момичето беше обикнало силно жената.

— Може би неслучайно казват, че някои хора си приличат, момичето ми!

Опита се да си спомни лицето на Гюлдане султан, която беше видяла един-два пъти по време на заточението на хан Менгли Герай в Истанбул. В мислите ѝ изплуваха само красивите ѝ дръпнати очи.

— Дъще, горката Гюлдане султан увяхна като роза.

Руслана отговори на този въпрос с кимване и тихичко хлипане.

— Ти плачеш за жена, която не е твоя кръвна роднина, така ли?

— Аха.

— Значи плачеш за една чужда старица, макар и да се е държала с теб като майка, така ли, красивото ми момиче?

— Да. — Отговорът беше придружен от ново прихлипване.

Възрастната жена се взира дълго в лицето ѝ. Отново потърси лъжа и лицемерие в тези мокри от сълзите очи. Нямаше. Момичето плачеше от сърце, проливаше сълзи само защото се беше сетило за жената, която бе приело като майка.

— Сълзите ти придават величие, чедо — каза тихо.

Сюмбюл ага и помощниците не бяха чували такива думи от устата на първата жена в двореца. Още повече че никога, абсолютно никога, не бяха чували гласът ѝ да затрепери и не бяха виждали очите ѝ да се навлажнят. Докато жената въздишаше тежко, те гледаха пред себе си и се питаха редно ли е робите да виждат сълзи в очите на майката на падишаха.

Затрогващите думи на Руслана бяха напомнили на Хафса султан за собствената ѝ майка. Майката, от чиято прегръдка я бяха откъснали без време.

— Ела, доближи се — каза. — Ти плачеш за жена, която си приела като майка. А ние от толкова време дори не сме си спомняли за родната си майка. Приближи се, че да погледнем по-отблизо хубавите ти очи. Може би в тях ще открием някаква следа от нашата майка и ще се упрекнем тъжно, че сме я забравили.

Щом видя, че Руслана отново погледна Сюмбюл ага с крайчеца на окото си, жената се обърна към него:

— Още ли си тук, Сюмбюл? Защо стърчиш в покоите ни и слушаш вайкането на една старица, докато наоколо обикаля някаква нахалница, която се опитва да срине дома на сина ми върху главите ни?

Сюмбюл ага недоумяваше какво го беше сполетяло. Докато стоеше притеснен, Хафса султан каза:

— Върви, Сюмбюл, направи, каквото се налага. Остави ни тук със скъпото момиче, поверено ни от майка Гюлдане.

Докато Сюмбюл ага отстъпваше заднешком със смутено лице, жената не пропусна да добави:

— После ще ни обясниш защо ни представяш момичето толкова късно.

В гласа ѝ имаше закачлива нотка, в която се усещаше по-скоро радост, отколкото гняв. Дори тъжното изражение на Руслана, която бършеше бузите си с кърпичка, сякаш се разведри.

И Сюмбюл ага беше доволен. Докато се кланяше пред валиде султан и излизаше, си помисли: „Уцели в десетката, братко Сюмбюл. Тази московчанка скоро ще вземе ума и на владетеля. Горката Махидевран Гюлбахар хасеки!“.


XVII


Новината, че Хафса султан е приела да се срещне с една московчанка, дошла от Крим, и е показала благоволението си, бързо достигна до Гюлбахар. Тя делеше едно ложе със султан Сюлейман още от дните, когато той беше санджакбей[43] в Маниса. Отиде и седна на дивана, влачейки полите на разкошния си кафтан. Прислужниците ѝ изтичаха, сложиха възглавници зад гърба ѝ и оправиха полите ѝ така, че да се чувства удобно. Една от тях ѝ подаде вода с аромат на роза.

— Много ли е хубаво момичето?

Прислужницата, дотичала от покоите на валиде султан, за да донесе новината на втората по важност жена в двореца, не знаеше какво да отговори. Не можеше да потвърди, а не можеше и да излъже, защото и в двата случая щеше да пострада. Възпитана в дворцов етикет, поне знаеше как да се спаси с лицемерие.

— Хубава работа, султанке, от вас по-хубава има ли? Къде ще се мери някаква си московчанка с нашата хасеки?! — отвърна прислужницата, покланяйки се до земята пред Гюлбахар хасеки.

Гюлбахар беше красива. Даже повече от красива. Ненапразно я наричаха Махидевран[44]. Във вените ѝ течеше кръвта на род, закърмен със свободния въздух на Кавказките планини, снежните заледени води и долините, ухаещи на мащерка. Беше черкезко момиче, висока и стройна. Когато разпуснеше черните си коси, които се спускаха до кръста ѝ, в тях сякаш започваха да проблясват звезди дори и при едва мъждукаща светлина. Нали затова Сюлейман хан предпочиташе да я нарича „Звездице моя“. И действително звездата на султан Сюлейман беше изгряла с Гюлбахар. Беше му писано да се възкачи на османския трон още млад поради внезапната смърт на баща му Селим хан. Тя го беше дарила със здрав и силен син.

Очите на Гюлбахар бяха големи и черни като зърна на тъмно грозде. Краищата им бяха издължени като бадеми. В тези очи Сюлейман виждаше и трогателните трепети на обичта, и онази деликатна, но непоколебима решителност на кошута, решена да защити малкото си. Възхищаваше се на гордата ѝ осанка. Тя бе жената, след която владетелят на света, разполагащ с дворец, пълен с красиви момичета, не бе приемал друга в постелята си.

— Не лъжи! Казват, че московчанката била хубавица. Омагьосала даже и нашата майка с красотата и сладкодумието си. Когато едно момиче е и красиво, и словоохотливо, е опасно.

А прислужниците знаеха, че е и много умна. На всичкото отгоре е свежа и бистра като капка роса.

Момичето знаеше, че Гюлбахар хасеки очаква отговор. Поклони се доземи и каза угоднически:

— Недей така, хасеки султан! И да е хубава, какво? Ти, господарке, си слънце, а това момиче аз бих нарекла слаб огън, най-много пламъче на свещ. Щом започне да гори, веднага загасва. Освен това тя е още дете.

— Какво говориш, момиче? Как можеш да наричаш девойка на петнадесет години дете? Когато забременях с принц Мустафа хан, аз бях само на четиринадесет.

Гюлбахар хасеки си спомни онзи зимен ден — вечерта, в която бе представена на принц Сюлейман, сина на Селим хан. Не мислеха нито за престол, нито за империя. Кой и откъде можеше да знае, че Селим, който опустошаваше бойните полета и който беше направил света тесен за шах Исмаил[45], мамелюците[46] и Туман бей[47], щеше да бъде победен не от десетките си врагове, а от възпалена рана на гърба, а Сюлейман още преди да е започнал дори двадесет и петата си година, щеше да застане начело на империята, единият край на която стигаше до Кавказ, а другият се опираше в унгарските долини.