Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Аз съм — написа най-отгоре. — Тази, която те заведе да береш рози. А ти си „Той“. Който ми обеща…

Когато завърши писмото, тя си представяше как дрънчат ятагани, как се подготвя смъртно наказание и как се секат глави… Принцът влизаше в столицата на ален кон. Зад сина си идваше тя. По протежение на пътищата народът беше наизлязъл, обсипваше го с дъжд от рози, приветстваше го, викаше:

— Да живее падишахът!

— Честито коронясване, честито царуване, султан Мустафа!

— Добре дошла, Махидевран Гюлбахар! Валиде султан, добре дошла!

От окото ѝ върху хартията капна сълза.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ДИВАНЪТ

— Господарят отива в Дивана! — запъхтян дотича да му съобщи телохранителят. — Заповяда и вие, Ибрахим ага, веднага да се явите там!

Ибрахим не помнеше как скочи от постелката, как подбра полите на кафтана и как обу на краката си йемениите.

Тичаше и едновременно с това мърмореше: „По дяволите! Кога е излязъл от чертозите си?“.

Сигурно се беше случило нещо.

Сюлейман не ходеше често в Дивана. Дори когато отиваше, не влизаше в залата под кубето, където се събираше Държавният съвет, ами влизаше в камерата точно над мястото на великия везир и оттам следеше заседанията. Нито везирите знаеха, че присъства там, нито великият везир. Или слушаше мълчаливо и се оттегляше, или ако нещо не му харесваше, кипваше: „Ах ти, паша!“ и сърцата на тези, които бяха долу, подскачаха до гърлата им.

— Ядосан ли е господарят? — обърна се към тичащия с него телохранител.

— Неее.

Ех, поне нямаше нещо лошо.

Изведнъж го обзе тревога. Закъде беше тръгнал? В тази зала под купола не се влизаше. Щом господарят се качеше в своята камера, той се изправяше като по заповед пред вратата. И дотам.

— Сигурен ли си, че Негово Величество падишахът е отишъл в Дивана?

— Така каза.

— По дяволите бе, човек! Ще влезе в залата под кубето или ще се качи на постоянното си място?

— Не знам! Казах ви, ага, каквото ми се каза и на мен. Господарят отива в Дивана. Заповяда и личният му секретар да бъде там. Нали ви го казах?

— Каза го, каза го. Добре.

При вида на Дивана сърцето му се сви. Пред изумителната порта на входа, изработена като дантела от лъскави жълти бронзови ленти във формата на цветя и листа, се бяха струпали доста мъже. Наредили се бяха на опашка. „Де къде има везири, паши и аги в Османско, няма как да не са тук!“ — помисли си Ибрахим. Изкачи осемте стъпала на стълбата и се спря на площадката със затаен дъх. Един-двама от пашите го изгледаха накриво. После се обърнаха към по-задните с вид: „Какво търси тоя тук?“. Единият сбута везира, който още не го беше видял. Чу го да му казва:

— Срам и позор до колене! Още малко и Любимеца от Запада ще пролази и по главите ни!

Везирът, когото побутнаха, го погледна през рамо и ококори очи. Като минаваше точно покрай него, той подметна:

— Нищо чудно Любимеца от Запада да се вмъкне и в Дивана!

„Господи, какво ще правя, накъде да вървя?“ — разтревожено се повъртя насам-натам Ибрахим, спря се на място. Дори застаналите до везирите и пашите мъже, писарите негодуваха заради неговото присъствие. Всички, които се намираха там, биха пожертвали едната си ръка, само и само да станат така близки с падишаха, както е той, но ето че това изобщо не им пречеше да го гледат с омраза и злоба.

Проклятие! Оня! Искендер! Сатана такъв със сатана!

Ибрахим видя сред навалицата Искендер Челеби, за когото вече знаеше, че е главният ковчежник, и направо се вкамени.

Така смутено взе да се повърта насам-натам, че без малко щеше да се блъсне в него.

„О, Господи! Защо ми причиняваш това? — изпъшка дълбоко в душата си той. — Защо ми го показваш все на такива места, където не мога да го докопам? И на всичкото отгоре пак да нямам никакво оръжие, освен ноктите и зъбите си?“

Онзи усети раздвижването до себе си и се обърна. Сега бяха лице в лице!

Проклятие! Въобще не се беше променил! Същият поглед на чакал в очите! Същото пресметливо, надуто, налудничаво изражение върху лицето. И устните — пак изтеглени в тънка линия към трапчинките от двете им страни като устата на змия. Змията му със змия, сякаш ей сега тази уста щеше да се отвори и между ужасните четири остри зъба щеше да се изстреля раздвоеният ѝ като чатал език!

И двамата стояха очи в очи, без да премигват.

Ибрахим моментално прочете онова, което изразяваха неговите. „Кой е този никаквец? И слугите на господаря ли вече идват тук?“ — говореха те.

Не го разпозна.

„Да пукнеш дано! Пак не ме позна.“ Сигурен беше, че правилно разгада неговия поглед. Защото Ибрахим имаше опит в това. Не се лъжеше, не!

Той четеше още тогава в очите на Искендер кога ще излезе от човешкия си вид и ще се превърне в сатана, кога ще извади ножа, кога ще му издърпа ухото до скъсване, кога ще пъхне железните пръчки в разпалената жар и ще нареди: „Обгорете му месото на това гяурско копеле!“ кога ще размаха нажежената до червено пръчка пред голите му гърди и ще завие: „Ще го направиш ли пак? Ще слушаш ли какво ти казвам?“, кога ще стовари тоягата върху гърба му, кога ще го хвърли в зандана, където големите колкото котка плъхове гризат месото до кокал…

Проследи как се движат зениците му. Бяха толкова смразяващи!

Като че ли изобщо не помръдваха. А опипваше с поглед навсякъде. Искендер виждаше всичко, мигновено скачаше и се нахвърляше:

— Какво ме гледаш, бе? Не ме ли познаваш?

„Ето, змията просъска!“ — му мина през ума в този момент.

Идеше му да го стисне за гърлото и да го разкъса още там на парчета, но въпреки това му се усмихна.

— Познах те.

— Махай се тогава от пътя ми!

— Ти си „Онзи“! — изрече настоятелно Ибрахим.

— Кой?

— Човекът, когото видях да носи ковчега на покойния Седим хан, бащата на нашия господар.

Искендер присви очи и се вгледа в него по-изпитателно. Явно се опитваше да си припомни онази сцена.

— Добре, добре! Това, че си носил ковчега заедно с мен, не значи, че трябва да стоиш до мен. Махни се от мен!

Ибрахим завъртя глава на две страни:

— А ти мен позна ли ме?

Очите на Искендер Челеби изведнъж припламнаха.

— Какво ме интересува, бе? Който и да си!

Едва се сдържа да не му каже: „Аз съм човекът, който ще ти отнеме живота!“.

Точно в този момент пред портата настъпи суматоха.

— Господарят идва! Господарят идва!

Значи, не беше дошъл преди това. Това зарадва Ибрахим. Така щеше да разбере къде ще се намира падишахът. Ако се качеше горе, и той щеше да заеме мястото си, ако влезеше в залата под кубето, щеше да остане тук и да го чака.

Султан Сюлейман изкачи стъпалата на един дъх и пристъпи към изваяните от бронз порти.

— Паргалъ! — възкликна, като го видя. — Как, за бога, успя да дойдеш толкова бързо?

— Господарю!

Падишахът мина покрай наведените глави, вратове, гърбове и се спря пред него и Искендер. С крайчеца на окото си Ибрахим видя как змията моментално се сгърчи. Оня се беше навел толкова много, че изглеждаше като пречупен надве в кръста.

— Изпратихме да те извикат. Внезапно стана. Позабавихме се малко при шадравана, за да имаш поне малко време да се приготвиш. Оттам дойдохме направо тук, а ти пак си успял да ни изпревариш.

Наведе глава:

— Господарю!

Какво друго можеше да каже? Съвсем се обърка. Врагът му стоеше до него. Човекът, който се кълнеше в Аллах жив да не остане, ако не убие това проклето гяурче.

„Отмъсти си, Паргалъ!“ — крещеше всяка фибра в него. Не знаеше защо падишахът го е извикал тук. Не беше сигурен дали ще види утрото. Дяволите да го вземат! Нито може да го хване за гърлото, нито знаеше какво ще го сполети.

— Ела, Паргалъ!

Падишахът тръгна. Забеляза, че Ибрахим не помръдва, и се спря. Обърна се към везирите и пашите, които го бяха обградили, стъписани, че падишахът си говори с Любимеца от Запада като с приятел.

— В заседанието на Дивана ще влезе и нашият личен секретар. За пръв и последен път. Някой има ли да каже нещо?

Кой можеше да каже нещо!

— Ела! — отново му каза Сюлейман и се запъти към портата.

И Ибрахим тръгна по петите му.

Сковани му бяха и езикът, и мозъкът.

Да влезе в залата под кубето? Защо? Защо?

После… Какво значеше това „За пръв и последен път“? Защо беше за пръв, защо беше и за последен път?

Вдигна глава да улови погледа на Искендер. Видя сконфузената му физиономия. Радост изпълни сърцето му.

Минаха през наведените глави, кажи-речи, заедно с падишаха. Само великият везир Пири Мехмед паша и смъртният му съперник Ахмед паша се втурнаха помежду им, след като господарят мина покрай тях. Паргалъ беше четвъртият човек след султан Сюлейман, който влезе в залата под кубето.

* * *

Съобщиха ѝ, че идва Хюрем хасеки, тъкмо когато Хатидже се опитваше да отхвърли черните си мисли.

Прекарала бе толкова лоша нощ.

Изпрати една от придворните при дайе ханъм да съобщи на батко ѝ, падишаха, че тя много иска надвечер да го посети.

Отговорът на дайе се оказа достатъчен да ѝ опъне нервите:

— Предайте на Хатидже султан! Повелителят е със своята хасеки. Заповяда да не бъде обезпокояван. Ако излязат от чертозите, ще му кажа. Иначе не мога да вляза при тях.

Докато дотича един от телохранителите да ѝ съобщи, че султанът я очаква, тя напразно кипя от яд: „Не можели да влязат!“.