Хатидже взе ятагана от баща си. Както повеляваше традицията, тя го хвана с една ръка, целуна го и го допря до главата си. Ушите ѝ бумтяха от гордост. Не знаеше на кръста си ли да го препаше, или да го държи в ръка. Реши да го препаше. Небиле се втурна да ѝ помогне. Но от вълнение и припряност и двете не успяха.

— Еее! — със задоволство рече падишахът. — Така ли ще ни държите тук — на крака? Нямате ли къде да ни поканите?

Имаше. Постлаха на земята един голям килим. Върху него поставиха две украсени със скъпоценности табуретки.

— Ела, Хатидже, да поседнем ей така, един срещу друг — подкани я падишахът. — Разкажи ни какво се случи.

Разказа му. Нищо не пропусна. С изключение на любовния си плам към Фехим Челеби, който изпепеляваше сърцето ѝ.

— Добре, принцесо моя! — замислено продума падишахът. — Разбра ли се защо Джевахир хатун е отишла при челебията лекар?

„Олеле!“ — надигна се в нея вик. Не беше подготвена за такъв въпрос. Разбра го и изпадна в паника. Съжали, че така лековато бе подценила острия ум на баща си. Бузите ѝ запламтяха.

Още като видя алените кръгове по лицето на дъщеря си, Селим хан разбра каквото имаше за разбиране.

— Както и да е! — обърна се той настрана. — И двамата са намерили своя покой. Да не се ровим повече. Кажи ми, да видим, по какво се разбра, че убиецът е агент на Сафеви?

Хатидже извади от пояса си нещо, увито в коприна.

— По това!

Подаде го на баща си.

— Хъдър ага попадна на следите. Намери го… — Езикът ѝ се върза. — …при… при главата на Джевахир.

Сюлейман разви загърнатия в коприна малък пакет. По лицето му пробягна кръвожадна искра, после запламтя омраза.

— Камата на Сафеви!

По извивките ѝ още стояха кървавите следи от двете човешки същества. Примесилата се кръв на Фехим Челеби и Джевахир беше застинала в черни, ужасни налепи.

Хатидже видя в очите на баща си истински горски пожар. Той веднага се изправи на крака.

— Коджа Мустафа паша! — прогърмя надясно.

Въобще не погледна към поклонилия се пред него велик везир.

— Не спираш да твърдиш, че мирът със Сафеви бил допустимо нещо. На ти сега мир! Ти, паша, искаш Османската империя да сключи мир с тази змия, така ли?

После се обърна наляво:

— Зюлфикар ага!

Оттам притича командирът на еничарите. Наведе глава, поклони се чак от кръста.

— Спешно започвайте подготовката! — заповяда Селим. — Главата на змията трябва да бъде смачкана навреме. Щом не са му стигнали силите да се добере до нас, а е посегнал върху харема ни, ние ще превземем трона и ще подложим на огън и плам неговото леговище.

Главният везир понечи да каже нещо. Селим размаха гневно камата точно под носа му.

— Не искам да чуя нито дума, паша! Не виждаш ли това? Кръвта върху тази проклета кама можеше да е на дъщеря ми!

Главният везир сведе очи.

— Казахме подготовка, значи искаме подготовка, Мустафа паша! Да се направи каквото трябва за тази цел! — Селим замълча за миг, колкото да си поеме дъх. Като видя, че пашата още стои пред него с наведена глава, той се ядоса още повече: — Какво!? Още ли стоиш? Ние ли трябва да си подготвяме войската, а подчинените ни да не си помръдват и пръста? Или… още искаш да се откажа от похода? Държим в ръцете си този кървав нож, нали? Какво друго очакваш да се направи, освен да тръгнем на война? Да седнем и да мислим ли? Да кроим планове? Да преговаряме? И ние ли да пуснем като него палачи, да изпратим убийците да заколят жените, бебетата в люлките? Това ли очакваш от нас?

От изсипалия се върху главата му порой от упреци лицето на великия везир направо посивя.

— Пази боже, съжалявам, султане мой…

— Щом е така, събирай си багажа, паша! Връщаме се в Бурса. А оттам — право в столицата. Ти ще отидеш при палатковия лагер на армията. Да се подготви бързо за поход. Искам такава подготовка, Мустафа, че като скоча на Карадуман и пристигна там — докато кажа: „Аллах е велик!“, войската да е тръгнала на имперски поход. В противен случай — мисли му!

Ръката на великия везир Мустафа паша неволно подскочи към гърлото му. Какво си е намислил този човек? Дали не е разбрал, че подмолно е помагал на принц Ахмед? Никой, освен самият Ахмед не знаеше за това. Изведнъж мозъкът му пламна. Ами ако са изтезавали Ахмед и той се е разприказвал?

Най-добре беше час по-скоро да се отдалечи. Наведе се, кръстоса ръце и се хвана за раменете.

— На вашите заповеди, господарю!

Запристъпва заднешком, докато се смеси с навалицата и изчезна от погледите.

Сега султан Селим се обърна наляво.

— Ами ти, ага, какво чакаш още? — започна да назидава командира на еничарите.

— Господарю! — прозвуча тихичко някакъв глас.

Беше Хатидже.

Шепотът на дъщеря му изненада Селим. Ядосваше се, ако някой го прекъснеше, който и да беше той. Забравила ли го беше Хатидже? И то пред пашите, пред агите!

— Хатидже?

— Господарю, не задържай тук Томирис Едже. Трябва да си отмъсти. Вземи я със себе си.

Томирис Едже, а!

Селим се изпъчи. Обърна гордо глава към пашите и агите, погледна ги право в очите: „Ето, това е моята дъщеря!“. Бавно зави в коприната окървавената кама, която държеше в ръце. Най-накрая се реши — подаде я на Хатидже.

— Пази я! Ще я поискам от теб в деня, когато донеса трона и короната на Исмаил и ги хвърля в краката ти!

— Господарю! Татко?

— А сега — хайде! Да се мятаме на конете! — Погледна към Хатидже, усмихна ѝ се под мустак: — Имай търпение! Препаши си и ти ятагана! Томирис хатун сигурно не е държала меча като тояга.

Обърна ѝ гръб и се отправи към Карабулут.


XXXIV


САРУХАН, ДВОРЕЦЪТ НА САНДЖАКБЕЯ

„Като затворен в клетка лъв!“ — това бе първата му хрумнала мисъл, когато влезе и видя принц Сюлейман с кръстосани на гърба ръце да снове из стаята си нагоре-надолу. Не че беше виждал затворен в клетка лъв, а защото реши, че ако затворят един лъв в клетка, ще изглежда точно така.

Нищо не каза, застана прав. Изчака да заговори той.

Сюлейман знаеше, че е дошъл, но въпреки това, без да спре поне за миг, продължи гневно да снове. От време на време си промърморваше нещо неясно.

По едно време дойде и се спря пред него. За пръв път Ибрахим изпита страх пред светкавиците, които изскачаха от очите му. Беше се изплашил и от очите на оня звяр, който го хвана, и от очите на търговеца на роби, на когото го продадоха. Но това тук беше друга работа. При тях нямаше нищо друго, освен примитивна диващина. Бяха погледи на вълк, готов да разкъса плячката, погледи на мечка. Пламъкът в очите на Сюлейман обаче трептеше, стихваше, омайваше, покоряваше, привличаше. В очите му блестеше слънцето. Който ги погледнеше, не можеше да се отърси от обаянието на слънцето. На човек не му оставаше никакъв друг шанс, освен като звездите да се понесе по собствено желание и в собствена орбита към безкрая.

Ибрахим неволно отмести поглед и наведе глава. Сюлейман го възприе като жест на уважение от страна на приятеля си.

— Паргалъ, опитали се да убият сестра ми!

Гласът на принца сякаш разряза като вик въздуха в стаята.

— Сестра ви ли, принце?

— Сестра ми!

— Не знаех, че имате сестра.

— Хатидже! Беше в Бурса! — кимна Сюлейман в знак на потвърждение.

— Кой би искал да убива сестра ви? Как…

— Шах Исмаил! — процеди през зъби Сюлейман.

— Шах ли? Той пък кой е?

— Сафевидският владетел. Най-върлият враг на османската държава.

Видя, че Ибрахим не разбра нищо и че трябва да го просвети малко повече.

— Османската империя граничи на изток със страната на Сафевидите. Тя непрекъснато воюва с нас. При всяка схватка си изяжда боя и мирясва. Но не се отказва от лошотията си. Владетелят на Сафевидите се опитал да попречи на дядо ми да остави трона на баща ми. Разпалил раздори.

— Извинете ме, принце, но какво значи раздор?

— Това значи, че вкара разцепление, вражда сред членовете на династията. Насъска братята един срещу друг. Баща ми имаше двама братя. От различни майки. Коркуд и Ахмед. Шах Исмаил ги провокира. Разпали всеки от тях с думите: „Тронът по право принадлежи на теб. Какво ще го оставяте на Селим. Вървете да си получите правата. Аз съм зад гърба ви!“. — Въпреки натрупания гняв Сюлейман се засмя: — Няма как да си ги получат, но нали червеят вече е пуснат да им гложди мозъка! Исмаил не се задоволи само да пусне червея в мозъците на чичовците ми, ами им даде тайно пари, вкара подмолно свои хора и така им осигури военна сила. Чичо Коркуд бързо се отказа. Обаче принц Ахмед вдигна открит бунт срещу баща ми. И тогава падишахът го нападна и край Бурса направи войската му на пух и прах. Плени брат си. Изби всички, и най-малките деца.

„Мили боже!“ — изтръпна Ибрахим. Чак и децата ли? С какво невъзмутимо спокойствие го изрече Сюлейман. Въобще не му прилягаше на този толкова чувствителен, запленен от музиката човек да говори за убийства като за нещо съвсем естествено.

— Нямаше друг начин! — продължи Сюлейман.

По погледа му Ибрахим разбра, че не е склонен това да се обсъжда. „Какво ти става? След като те си вярват, че това е в реда на нещата, каква полза има ти да оспорваш такива убийства?“

— Разбирам — измънка под носа си. — Само че какво общо има сестра ви с всичко това? Всъщност защо онзи шах е тръгнал да убива точно нея?

— Вероятно е пуснал човек и по моите дири! — изрече с ледено смразяващ тон Сюлейман. — Поне така твърди Хатидже в изпратеното до мен съобщение. Всеки един от нас може да е преследван от отделен сафевидски убиец.