— Ако се съди и по това, че сте му забранили опиума, явно сте го оставили на болките и мъченията.

Челеби понечи да ѝ отговори, но гласът му секна.

— Дъще… — прошепна великият везир.

— Моля, паша?

— Лекарите овладяха болките с различни видове отвари. На падишаха му поолекна. Успокои се от тях и заспа.

— Искаме да го видим!

Хатидже скочи така от мястото, където седеше досега, че Небиле без малко щеше да се прекатури. В последния момент се закрепи на колене и се надигна. Побърза да се изправи на крака и тя.

— Господарят сега спи, султанке. Да не го безпокоим. Цяла нощ не можа да мигне. И целия ден, допреди един-два часа. Имаше много болки. Да го оставим малко да си почине.

— А лапата от катран ще пробие върха на цирея — смотолеви за свое оправдание Али Челеби. — Ще изсмуче гнойта. Ако успеем да я изчистим докрай…

— Искаме да видим баща си, Челеби!

Той погледна безпомощно към великия везир.

— Искаме да видим баща си, паша! Ако ни попречите, ще ме накарате да загубя цялото си уважение към възрастта ви!


XLII


„Хей, могъщи Явуз, стани да видиш дъщеря си! — взе да си реди наум великият везир. — Колко прилича на теб, като се разгневи! Кое сърце би могло да издържи този поглед?“

Наведе глава. Беше вдигнал вече бялото знаме.

— Нека Али Челеби ви заведе при господаря.

Хатидже и Небиле излязоха след лекаря. По едно време Хатидже хвана момичето за китката и се взря в очите ѝ.

Небиле се смути. Познаваше какво означава този поглед. И да не го познаваше, пак щеше да прочете в очите на господарката си одобрява ли я или не. Дали щеше да разбере, че се е влюбила от пръв поглед в Али Челеби?

— Султанчице!

Сведе очи встрани от срам.

— Погледни ме, Небиле!

Погледна я. И тогава разбра. Направи това, което ѝ каза господарката. Останаха известно време очи в очи. Краткият поглед на Хатидже се стори на Небиле дълъг като година.

„Бащице мой, Аллах! Султанчицата ми разбра. Прочете го в очите ми. Разбра, че съм се влюбила в него!“

Да, Хатидже беше разбрала. Ето на, съдбата пусне ли си стрелата, няма как да не те уцели. Самата тя успя ли да ѝ се опълчи, та да успее и малката Небиле, това най-красиво в целия свят момиче?

Въпреки всичките си опасения и тревоги, в които беше затънала, строгото изражение на лицето ѝ полека и бавно се стопи. На негово място грейна изпълнена с обич усмивка. Прошепна ѝ:

— Ела с мен! Ще имам нужда от теб, момичето ми. Не ме оставяй сама!

Посърналото лице на Небиле за миг се озари: „Не ми се ядоса! — зарадва се тя от все душа. — Моята султанчица не се разсърди заради трепетите в сърцето ми“.

Главният лекар повдигна платнището при входа на оградената от всички страни палатка на господаря и направи път на Хатидже и Небиле. Хатидже видя как Али Челеби тръгна да влиза веднага след Небиле.

— Без вас, Челеби!

Тонът ѝ беше строг и не търпеше възражение. Измери с поглед Небиле, за да прецени как ѝ се е отразила заповедта. Стори ѝ се, че светлината в очите ѝ помръкна. И допълни:

— Вие останете с нашето момиче Небиле. Искаме да останем насаме с баща ни!

И си помисли: „Колко ли са се зарадвали и двамата!“. Знаеше, че каквото щеше да става — ставаше, и на това не можеше да се попречи. Съдбата я научи на това. Този път обаче нямаше да е така. Защото се научи и на още нещо — че ако трябваше, можеше и да се опълчи срещу съдбата. Късно го научи, но се научи. Като се кажеше „съдба“, не значеше, че трябва да се предаваш. „Само да видя дори една твоя грешка, Челеби, не знам как ще се опазиш от това, което ще ти стоваря на главата! — закани му се наум тя. — Колкото и да си красив, колкото и сърчицето на моята Небиле да се е устремило към теб като към извор с чиста вода, няма да си затворя очите пред какъвто и да е тормоз, упражнен върху нея, така да знаеш! Няма да позволя Небиле да бъде връхлетяна от моята съдба!“

Като разбра, че ще остане насаме с момичето, Али Челеби се спусна към завесата пред отделеното за постелята на падишаха място и я дръпна настрани. И Хатидже ги видя — до главата на баща ѝ седеше ходжа и четеше свещения Коран, а Хасан Джан, свит в ъгъла, тихичко ронеше сълзи. Али Челеби им направи знак с глава да излязат. След няколко измънкани последни срички от Корана ходжата завъртя почтително глава надясно, наляво, после и двамата си излязоха.

Хатидже пристъпи навътре. Блъсна я някаква миризма. Тежка миризма, която поглъщаше дори аромата от извитите над димящите в кадилниците тамяни тънки струи дим. Миризмата на гной.

Приближи се и застана до главата му. Погледна го с нежност. Идеше ѝ да го прегърне, да извика: „Ето ме, аз дойдох!“, да зарови глава върху гърдите му. Нищо от това не можеше да направи. Можеше само да стои и да го гледа като непозната. „Спи“ — си помисли. Изведнъж изтръпна.

Това ли беше Седим хан, който разтърси два континента, който помете като вихър Сафевидите, мамелюците и пустините на Египет — орелът на бойните полета?

Този пожълтял, изпит човек ли беше Явуз султан Селим, който в полето на Чалдъран накара шах Исмаил да захвърли трона си и да побегне презглава; който прекатури Кансу Гаври в Мерджидабък, Джанберди Газали в Ридание, Томамбай в Газзе Чьолю и постави на престола в Кайро Юсуф Неби? В един момент я връхлетя налудничавата мисъл да викне: „Ставай!“. Да изкрещи: „Ставай, хей, победоносни султане, ти, който завладя огнището на исляма и го докара в сърцето на Османската империя, ти — военачалникът, спечелил най-великата слава, най-високите и свещени титли за Османската династия! Ставай и препасвай ятагана! Как може, кой ти позволява да лежиш така, когато държавата те очаква?“

Не можеше, изобщо не беше позволено. „Да вървят по дяволите тези позволения! — си рече Хатидже. — На теб пък съвсем не ти е позволено да лежиш така!“

Ястребовите очи, в които никой не можеше да гледа, бяха затворени. Колко много беше остарял, откакто не са се виждали. А беше едва на петдесет. През осемгодишното си властване беше извървял пътища, по които толкова много други завоеватели не успяха да минат, беше забил знамето на Османската империя с трите полумесеца в толкова недостижими дори в мечтите им земи. Хатидже не е стърпя повече:

— Татко?

Сигурна беше, че го прошепна, но на самата нея ѝ се стори, че изпищя.

Нямаше никаква реакция.

— Татко. Аз съм, дойдох!

Баща ѝ пак не реагира.

— Дъщеря ти. Хатидже. Твоята Томирис Едже!

Отново — нищо. Султан Селим спеше.

— Отвори ястребовите си очи!

Буца заседна в гърлото ѝ. Притисна устни с длан, за да потисне риданията си.

— Хатидже съм…

— Най-сетне… — беше шепот.

Боже господи! Клепките му трепнаха. Гласът му прошумоля толкова тихо, че не беше убедена дали го е чула или не.

— Татко?

— Идвахме при теб, Хатидже.

Сега вече повярва. Чула го беше!

— Нямахме търпение, татко, и ние дойдохме при теб! Искаше ни се да посрещнем Негово Величество падишаха още по пътя.

— Какво да се прави! Силите ни стигнаха само дотук! — намръщи се от болка лицето му. — Но знаехме, че дъщеря ни ще дойде на бегом!

Аллах! Колко трудно изговаряше думите.

— Не се претоварвайте!

Внезапно очите на баща ѝ се отвориха. Като че ли само за миг маската на страданието падна.

— Хатидже?

— Заповядайте, повелителю!

— Татко! — Гласът му отново се превърна в шепот. — Не го вземай за недостойно, иска ни се да ни наричаш „татко“. Поне за момента.

Хатидже ласкаво взе ръцете му в своите длани.

— Татко, вие сте моят баща — истински лъв. Вчера, днес и завинаги. Все сте си вие!

Сети се, че при тази обстановка не биваше да нарича лъв човек, който лежи измъчен от болки, и прехапа устни.

— Сами ли сме?

— Моля, повелителю? Татко! — почуди се Хатидже.

— Сами ли сме?

— Да!

— Имаш ли представа къде се намираме?

— Наблизо има някакво село.

Лицето на Селим се намръщи от болка. Лекичко завъртя глава на две страни. Отрони тежка въздишка:

— Тук е! На това място, Хатидже, извоювахме надмощие над баща ни Баязид хан и го свалихме от престола.

Не знаеше какво да каже. Как можеше съдбата да си устройва толкова жестоки игри? За миг си помисли: „Дали не сме прокълнати?“. Стенанията на дядо ѝ, на чичовците, на племенниците ѝ ли ги блъскаха насам-натам?

— Погледни колко е справедлива съдбата, Хатидже. Виждаш ли? Връхлетя и ни повали на земята на същото това поле, където превърнахме живота на баща ни в затвор.

Продължи известно време да мълви неща, които Хатидже не можа да разбере. Стори ѝ се, че казва: „Това заслужава всеки, който посегне върху живота на баща си“. Изтръпна от ужас, но той не ѝ остави време да го попита:

— Приближи се и ме чуй добре. Не мисля, че ще мога да го повторя още веднъж. Дъще…

Хатидже се наведе съвсем близо до лицето на баща си.

— Направихме някои приготовления — едва-едва говореше султан Селим. — Тайно. Изключително поверително. Забранено е да се обявява! Тези неща са само… само в нас, в главите ни. Разбираш ли, Хатидже? Само в моята… В това се крие и причината да дойдем по тези места.

Хатидже изведнъж настръхна. Значи? Той идваше при нея не за да я види, не защото се беше затъжил, а за да завоалира тайните си планове?

Селим отгатна изражението върху лицето на дъщеря си. Опита да се усмихне, дори понечи да вдигне ръка и да я погали. Не успя. Лицето му се намръщи от болка.