На колко ли години е, замисли се Хатидже. Небиле вече беше навършила осемнадесет. Кой знае на колко ли пък беше той. Не беше възрастен, но без съмнение между Небиле и него имаше разлика от доста години. Дали беше толкова голяма, колкото между нея и оня човек, за когото се съгласи да се омъжи? Но така или иначе, Небиле си беше вече девойка. Много назад във времето беше останало детството ѝ, когато е възприемала мъжа като някой звяр. Хатидже реши да се занимае с този въпрос.

— Какво каза, мила?

— Стори ми се, че чух да казвате: „Не заслужава“. Натъжи ли ви нещо?

Ах, това дете! Ах, това красиво и свежо като зюмбюл момиче! Как ѝ се искаше да бъде на нейните години и като нея недокосната, неомърсена. И да не беше погубила своя Поен славей.

Усмихна се.

— Не знам. Изглежда, не си ме чула добре. Нали се взираме в пътя, очакваме нашия батко, сигурно съм казала нещо от рода на: „Хайде, идвай си вече! Нямам вече търпение.“

Небиле се засмя лъчезарно. Щом нищо не тревожеше султанката ѝ, тя също нямаше за какво да се измъчва.

Хъдър ага размахваше ръце и тичаше запъхтян право към шадравана.

— Пристигат, султанке! Принц Сюлейман хан пристига!

Хем тичаше, хем сочеше някъде към морето.

Той знаеше, че падишахът е починал и че този, който пристига, е новият падишах, но Хатидже го беше предупредила най-строго и той сега се правеше на непосветен.

Хатидже присви очи и погледна натам. Забеляза на отсрещния бряг да се струпва навалица.

— Сигурен ли си, Хъдър ага?

— Погледнете точно натам, вдясно! — От мястото, към което сочеше, се виеше пушек. — Изпратих един от моите хора в Юскюдар. Трябваше да запали огън още щом ги забележеше. Огънят пламна. Пристига. А виждате ли струпването покрай онази, черната галера? Качват се на кораба.

Хатидже направо щеше да литне към платната му.

Да вървим тогава, Хъдър ага. Да посрещнем нашия повелител на брега и да му целунем ръка.


* * *

— Ето го Истанбул, Ибрахим! Сърцето на Османската империя и на ислямския свят!

Той стоеше изумен от великолепието, което се разкриваше пред очите му. „Короната на Източна Византия! — добави си наум. — Градът на император Юстиниан, на чието име мама ме кръсти Жюстиниен! Градът на императрица Теодора.“

Застанали върху склоновете на Юскюдар, те съзерцаваха града от седлата на конете си. Нямаше как да не се удивят пред очертанията му — той сякаш беше потопен и изваден в златната баня на есенното слънце. Между двата му бряга като син морски поток игриво трепкаше и проблясваше сияние от светлина. Видя на отсамния бряг проточилия се от край до край успоредно на възвишението зид и цял настръхна. Крепостните стени! Стените на Византия, за които му разказваха още в детството рибарите в своя подслон, а той все не можеше да проумее как са ги прескочили Османлиите, като са били толкова високи. Стените на Византия! „Вярно, как ли са превзели тези стени?“ — зашепна си наум. Моментално реши, че не трябва сега да мисли за това. Нямаше никакво намерение да засенчва възторга, който пораждаше в душата му разстлалата се пред него величава картина.

Обагрени във всевъзможните тонове на зеления цвят, пред тях се простираха хълмове и възвишения, обгърнати от великолепието на златистия блясък. Пъстрото веселие, което създаваха приветстващите есента със своите златистожълти почти до ръждивочервени листи дървеса, увенчаваше величественото кубе точно на отсрещния хълм. От двете му страни се извисяваха две минарета. Имаше обаче нещо странно. Или сградата стоеше като чужда за минаретата, или минаретата — на внушителната сграда под гигантското кубе.

Падишахът проследи накъде гледа Ибрахим.

— Айя София…

Ибрахим настръхна. Безсмъртната базилика на Исидор от Милет и Антемиос от Тралес…

Сюлейман се престори, че не е чул своя запленен от картината пред очите си личен секретар:

— Спомен от Византия. Прадядо ми Мехмед хан я превърнал в джамия.

За миг повя хлад, набързо ги облъхна и двамата. Единият — преливащ от трепет да препаше ятагана и да седне на престола. Другият — омаян от чудото на своя дори несънуван възход и от разпрострялата се пред очите му картина. „Хей, сине на рибаря Армано! — възкликна наум. — Отсега нататък твоят дом е тук. В Златния град на Османската династия, изникнал от пепелищата на Източната Римска империя! А ти вече си истински османлия. Не го забравяй! Любимият доверен приятел на османския падишах!“

В един момент падишахът срита коня с пети и се отдалечи от него. Ибрахим видя, че изчаква да се изравни с идващия подире им кортеж от коли. Сюлейман първо целуна ръка на Хафза султан. После подкара коня към колата на Гюлбахар. Задната завеска се повдигна, младият падишах взе нещо, което му подадоха оттам, и го вдигна високо във въздуха. Едно бебе размаха малките си ръчички и крачета.

— Моят принц! — извика с все гърло Сюлейман.

При вида на невръстния принц в ръцете на баща му стражите и прислужниците нададоха възторжени викове. Не спираха да скандират: „Да живее падишахът!“. Нямаше още официално съобщение, но всички отдавна се бяха досетили защо санджакбеят пристига в Истанбул с толкова голяма свита.

Султан Селим се беше преселил в райските владения, а принц Сюлейман беше станал падишах. Престолонаследникът можеше да пристига в Истанбул единствено заради своето коронясване, щом пътуваше заедно с валиде, любимата наложница, пеленачето принц, довереника…

Когато Сюлейман вдигна високо във въздуха детето, гъмжилото наоколо викна с радост:

— Да живее, да пребъде!..

За всеки церемонията по коронясването означаваше отплуване към нови хоризонти с вдигнати платна. Своите служители в санджака, от които беше останал доволен, новият падишах можеше да назначи на нови служби в столицата. Всеки си мислеше, че поне при разпределянето на тримесечните заплати ще се падне дял и на него.

Падишахът поведе коня си натам, където стоеше Ибрахим. За да му покаже бебето, той отново го вдигна високо нагоре.

— Гледай, Паргалъ! Погледни моя Мустафа, истински акробат! Погледни наследника на моите владения, виж смелия ми принц!

Ибрахим също се присъедини към неговия възторг и викна:

— Да е дълъг животът и на бащата, и на принца!

А после нададе оня вик, който в детството си често чуваше по склоновете на Парга:

— Уррраааа!

При всеки друг случай по-старите бойци, които придружаваха Сюлейман, най-малкото нямаше да посрещнат добре приветстването на малкия принц с такива гяурски възгласи. Но сега не им обърнаха внимание. Тях какво ги засягаше, щом Сюлейман хан си мълчи, когато поздравяват неговия принц с такива крясъци!

„По дяволите!“ — изруга Ибрахим. Откъде му дойде наум точно сега този християнски вик за атака? Даде си сметка колко е сгазил лука. Ето че щом му кипнеше кръвта, не можеше да се отърси от тези си навици. Но вече беше късно да се разкайва. Трябваше веднага да направи нещо.

— Пожелавам — викна срещу навалицата — принц Мустафа хан да се присъедини към армията на безсмъртните. Нека принцът да препуска с коня си по пътищата на завоеванията също като дедите си и като баща си, нашия господар Сюлейман хан!

— Амин, амин!

— Да даде Аллах на нашия господар и на нашия принц дълъг, дълъг живот!

— Амин, амин!

Надяваше се поне малко да е пооправил нещата. „Това е втората ти грешка! — си каза. — Най-напред се прекръсти пред Сюлейман. И то два пъти. А сега се издаваш за втори път!“

Ненадейно си даде сметка, че цели осем години те двамата със Сюлейман си бяха приказвали стотици часове, бяха споделяли мисли за всяко нещо, но никога не бяха засягали темата за вярата. По-точно — принцът никога не я беше подхващал. Например никога не го беше питал: „Ти стана ли мюсюлманин?“ Вероятно не беше сметнал за нужно, тъй като се знаеше, че по принцип девширметата са помохамеданчени, но все пак не го ли интересуваше какъв е?

Когато кортежът на принца с трите тугри слезе на брега, навалицата нарасна още повече. Мъжете, които разбраха, че конникът, изправен величествено върху жребеца си най-отпред, е синът на султан Селим — принц Сюлейман, заприиждаха от хълма като порой. Жените подаваха глави иззад дръпнатите завеси и викаха:

— Да живее дълго принц Сюлейман!


XLV


САРАЙБУРНУ, 29 СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

На пристанището ги чакаше черна галера. Цял куп мъже с къси панталони и червени елеци, облечени на голо, застанали до мачтите или по въжените стълби, с протегнати напред десни ръце скандираха:

— Да се множи славата на Сюлейман хан!

Падишахът поздравяваше народа, който все още не знаеше, че е дошъл в столицата за коронясването.

Ибрахим се огледа крадешком. По лицето на Сюлейман грееше такова изражение, че и на него му се прииска да закрещи като луд, да го запрегръща. „Ето, аз съм Александър! — си каза. — Аз съм Цезар! Аз съм султан Сюлейман!“

Пръв на галерата се качи Сюлейман, след него — Касъм ага, когото падишахът реши да назначи за везир, а третият беше Ибрахим.

Сюлейман му направи знак с очи: „Ела!“ Тръгнаха към капитанската каюта. Отсреща Истанбул ги очакваше като нагиздена невеста. Морето се диплеше, надигаха се вълни, то сякаш разбираше, че се ражда нов завоевател. Подхвърляше към бордовете на галерата леки талази с бяла пяна, нашепваше на падишаха: „Добре дошъл!“

Харемът и натоварените с багаж коли останаха на брега. Конете — също. Щяха да ги превозят на другия бряг с шлепове. Малко след като взеха на палубата Хафза султан и Махидевран Гюлбахар хатун заедно с придворните, капитанът, който ги посрещна, извика с мощен глас: