— Не! — каза самоуверено. — Ще се видя и с нея, но истинска моя работа — друга!

— Така ли? Каква е, можеш ли да кажеш?

— Изпълня завета на майка султан! Като умира, казала мене… върви! Сподели!.. Стани ортак трона… Ортак короната на Османовия род! Вземи го!.. Каквото ти се полага! И аз дойдох!... Ортак трябва стана!

По лицето на Хатидже пламна огън. Не можа да познае дали от това, което чу, или от жаравата в очите на това момиче.

Да споделяла короната и трона на Османската династия, така ли?

Да споделя?

Що за лудост беше това?

Короната и тронът на Османската династия беше султан Сюлейман. Нейният батко!

И това красиво и свежо като полските цветя момиче… Изведнъж в главата ѝ нахлу мисълта, от която всичко в нея затрептя.

Ще ставаш ортак на короната и трона, а? Ортак на короната и трона на батко ми Сюлейман… Аллах ѝ показа пътя, който търсеше. Тя вече знаеше как ще стъпче в земята носа на Гюлбахар. „Угасна, Гюлбахар хасеки! — злорадо си пошепна без глас. — Сега вече угасна!“

— Как се казваш?

За миг момичето се замисли и я погледна колебливо дали да ѝ отговори или не. Вдигна глава и на един дъх изрече:

— Александра Анастасия Лисовска. Дъщеря на отец Никола от Украйна. Тук казват мене Руслана… — набързо огледа дрехите на Хатидже. — А ти коя си?

Не ѝ дойде отвътре да отговори: „Аз съм Хатидже султан“.

— Хатидже! Така се казвам. А пък ако питаш коя е тази Хатидже, ще ти кажа, Александра. Аз съм тази, която ще те заведе при майка Хафза!


* * *

Хатидже трябваше добре да си помисли. Затова и не бързаше. Прибързаната крачка можеше да се окаже погрешна. Трябваше да подготви и майка си, и момичето за плана, който започна да се оформя в главата ѝ.

Не знаеше дали ще успее или не. Но реши, че ако опита, нищо няма да загуби. Първо трябваше да пази Александра от Сюмбюл, а него — от Александра.

От девойката научи, че е била образована в Кримския дворец. Как се казваше? Мерзука. Но тук беше дворецът на Османската империя. Мястото, където се фокусираха традиция, възпитание, вярност към държавата, безпрекословна дисциплина, добро и лошо, хубаво и грозно. Тук се държеше сметка дори за броя на хвърчащите из въздуха мухи. Място, където на всяка стена имаше очи и уши, на всеки ъгъл — заложени капани и предателства.

Шетарет калфа се занимаваше с момичето от четири месеца. Когато пълната чернокожа прислужница дотича запъхтяна, Хатидже я дръпна на една страна:

— Чуй ме добре, калфа! Новото момиче ще се отглежда добре!

— Че кое по-точно? Харемът е пълен с нови. Откакто господарят се коронова, даже и кокошките, и вълците взеха да изпращат момичета в харема. Само оттатък Каф планина не са дошли!

— Червенокосата! Александра!

— Руслана е тя, султанке — поправи я веднага калфата. — Така я наричат момичетата.

— Както и да е, точно тя. Искам учител по правилата за добро поведение. Повикай ходжи. Да се научи да свири на нещо. На уд например. Или на канун. Откъде да знам! Трябва да свири на нещо. Дръж я настрана от Сюмбюл. Гледай да го стреснеш с госпожа султанката, кажи му, че съм го взела под око. Ха, пази я и от другите наложници.

— Добре че ми каза, султанке. Оня ден три момичета се съюзили и напъхали в дрешника на ташлъка едно гъркинче, на което завиждали. Като почнали да го налагат с тоягите! Едва го изтръгнахме от ръцете им, господи! Обаче…

— Какво „обаче“, калфа? Не искам на онова момиче да му се случи такова нещо!

— Ти за нея не се страхувай, моя султанке с лице като роза! На Руслана нищо няма да ѝ се случи. Идва сама в помещението на наложниците. Така ги гледа! Леле, леле!... Не можеш да стоиш пред нея! На всичко е способна тази с червената глава!

Шетарет излезе права. За четири месеца не остана нещо, което Александра да не е направила. Разтурваше целия харем, обръщаше нагоре с краката салона на наложничките. Хатидже обаче всичко прикриваше. Не забравяше думите на Шетарет: „На всичко е способна тази с червената глава!“

Добре де. Та нали търсеше точно такава! Някоя, която да бъде способна на всичко.

— Ако те пита за мен, ще ѝ кажеш само „Хатидже“ — често напомняше на Шетарет. — Занимава се с възпитанието на наложниците. Ясно ли е? Само толкова!


* * *

Нямаше никаква вест. Разбира се, чуваха, че Османската армия преодолява всяко препятствие по пътя си и напредва, но не това ѝ трябваше на Хатидже. Ни звук, ни стон от Ибрахим! Не можеше ли човек да драсне поне един ред и да го изпрати?

С тези мисли в главата първо изпадна в хипохондрия: „Далече от очите, далече и от сърцето!“.

После я обхвана страх да не му се е случило нещо.

Дали съдбата не го беше последвала по петите, дали не го беше повалила на земята? Можеше ли? „Можеше — отговаряше си уплашено сама. — След като ми е такъв късметът!“

Друга нощ се настрои: „Щом той не пише, аз ще му изпратя едно послание“.

След това пък реши, че всичко, което си мислеше, е безпочвено и глупаво. Как можеше личният секретар на падишаха да изпраща писма на сестрата на султана? Възможно ли беше? Ако му се е случило нещо, непременно щеше да се разчуе. Никак не беше редно и тя да изпраща писма на Ибрахим. Ама никак! Още нямаше нищо казано, нищо чуто, нищо обявено. Един поглед с черни очи, един пръстен, пуснат крадешком в ръцете ѝ в една кола, където се бяха срещнали тайно.

Ами ако той ѝ каже: „Грешно сте ме разбрали, аз исках само да ви оставя един спомен“?

Това предположение ѝ беше достатъчно да се разтревожи така, че да ѝ пламнат и ушите. „Хайде, хайде, драга! — успокояваше се сама. — Ако беше така, защо щеше да ми казва: „Мисли за мен, спомняй си за мен!“

И ето на — тя си мислеше за него. Четири месеца, всеки ден, всяка нощ, всяка минута. В мисли за него прекарваше цялото си време, останало, след като получеше от Шетарет калфа сведенията за състоянието и обучението на червенокосата и след усилията, които полагаше да измисли за Небиле нещо, с какво да я ангажира и разсее, тъй като тя от ден на ден изглеждаше все по-отчаяна и затворена в себе си.

А нощем очите ѝ се срещаха със звездата на Паргалъ.

Вечерта, когато ѝ съобщиха, че валиде я вика, душата ѝ се стегна. По това време Хатидже витаеше в света на своите мечти. Изваждаше от мястото, където го криеше, пръстена, който Ибрахим ѝ пусна и избяга, поставяше го на пръста си, въртеше го насам-натам. За да не вижда това, Небиле или се втренчваше право пред себе си, или извърташе глава настрани. „Ах, моя хубава Небиле! — възкликваше без глас Хатидже. — Знам, страдаш за твоя любим. Недей да поемаш и моето тегло. Остави ме сама да чезна.“

Откакто главният лекар Али Челеби тръгна на поход заедно с имперската армия, Небиле загуби апетит. Ходеше като отнесена, едва-едва се усмихваше.

Още преди да узнае възрастта му, Челеби се премести в казармата, а сетне замина заедно с войниците. На колко ли години беше? Тридесет ли, четиридесет, петдесет? Ако разликата между тях беше както между мен и оня звяр с ръцете-паяци, тази работа в никакъв случай нямаше да стане. Категорично го реши: „Няма да позволя Небиле да вехне под студеното тяло на някакъв си старец. И да е влюбена, три дни щеше да плаче, щеше да ме намрази. А на четвъртия щеше да го забрави заради някой друг челебия“. Щеше да потърси само позволени начини да го забрави, разбира се. Тя самата не можеше дори да се усмихне, но поверената ѝ от Джевахир Небиле щеше да е слънчева и засмяна. Но тъй като не искаше да ѝ дава празни надежди, сега се правеше, че не забелязва нищо.

Господи, как копнееше! Сама дори не можеше да повярва, че я е сполетяла нова любов. Всяка вечер си лягаше рано с надеждата да го сънува, но Ибрахим не се появяваше в сънищата ѝ така често, както преди.

Тя се изтягаше по гръб, приковаваше очи в отраженията на решетките от прозореца върху стената и си го представяше. Своят необявен годеник! Представяше си мига, когато го видя за пръв път, изправен върху палубата на галерата, която докара батко ѝ Сюлейман до Сарайбурну. Запознаването им на пристанището. Първите им погледи. После — внезапно обърканият си мозък. Онзи негов трепетен глас, прозвучал зад гърба ѝ, когато погребваха баща ѝ: „Слушай ме тази вечер! Ще свиря за теб!“ Вълшебната мелодия, която се възнесе от цигулката му към звездите.

Съобщиха ѝ да отиде при майка си тъкмо когато си представяше, че войната е завършила, че султан Сюлейман е изпълнил завета на баща си и е вдигнал знамето на Османската империя върху Белградската крепост, че Ибрахим препуска с коня си на галоп обратно към столицата.

За какво ли я викаше Хафза султан? Дали не беше подочула нещо? Можеше онова лудо момиче да е вдигнало на главата си всичко наоколо, да е викало, крякало и това да е стигнало до майка ѝ. Можеше Сюмбюл ага да се е оплаквал какви ги върши московчанката, та разваля дисциплината в харема. Горкият, още накуцваше.

Още от вратата Хатидже видя, че майка ѝ е развълнувана, но щастлива.

— Ела, моя принцесо! — показа ѝ тя мястото до себе си. — Има вест от нашия син падишаха.

— Дай боже нашият господар да си е жив и здрав.

Хафза се усмихна.

— Да благодарим на Всевишния. Добре е със здравето и побеждава. Слушай!


След Одрин се придвижихме през Пловдив, през София за Ниш. Тъкмо започнахме да устройваме лагера си там, когато получихме новината, че нападателите на Смедеревския санджакбей принц Гази Хюсрев бей са завардили пътищата към Белград. Но нашият Паргалъ стои ли със скръстени ръце…


Хатидже трепна. „Паргалъ ли? Господи, случило ли му се е нещо?“