Тя понечи да отговори, не намери думи и премина на родния си гръцки.

– Какво? – извиках, понеже тя се освободи и се втурна отново напред. – Какво толкова казах?

– Махай се!

– О, сега пък искаш да се махна! – изкрещях. – Но когато коремът ти се издуе като топка, ще ме молиш за помощ! Не помисли ли изобщо? Не взе ли мерки?

– Не!

Извърна се към мен точно когато сви в тясната уличка с пекарната, над която живееше. Видях сълзи в огромните ѝ очи, но не беше свела глава. Толкова красива беше, с букли като тъмно злато, обрамчили страните ѝ като диви рози... И толкова досадна.

– Не, не взех мерки. Не съм курва, Викс, откъде да знам такива неща?

– Значи само курвите са предвидливи? – сетих се за Сабина, за отварите и мехлемите ѝ, които ни спестяваха нежеланите последствия. – Признай, че си искала да уловиш на въдицата си нов съпруг...

– Не съм!

Към нас вече се бяха насочили много любопитни погледи. Опитах се да сниша глас.

– Виж, да бъдем разумни...

Деметра стисна толкова силно момчето си, че то изпищя. Обърна ми рязко гръб и се скри в пекарната.

– Знаеш, че съм прав! – изкрещях ѝ. – Ще ти дам пари и всичко ще се уреди.

– Не ти искам парите!

Искаше пари, разбира се. Какво друго да иска? Какво друго искат жените?

– Деметра...

Тя захлопна вратата на пекарната под носа ми. Сърцераздирателно хлипане долетя отвътре, после – нищо.

Заналагах вратата с юмруци, но тя не отвори и скоро разбрах, че половината домакини по улицата надничат ухилени през прозорците на къщите си. Изругах и си тръгнах. Проклети жени. Надявах се Десетият да поеме много скоро към Дакия.

Разгневените ми крака ме отведоха отново към моста над реката, където разбунената от пролетта вода подхождаше съвършено па настроението ми, и накрая по утъпканата пътека към лагера. Двама войници от моята кохорта ме извикаха, но аз им се намръщих толкова свирепо в отговор, че те продължиха без мен.

Стигнах главната кула и разгледах съобщенията, закачени на външната стена. Новините се появяваха първо тук – повишения, понижения, празници, предстоящи проверки. Ако бяха решили да нахлуем в Дакия – надявах се да е още утре – щеше да е написано тук. Но нямаше никакви обявления и аз изръмжах, обърнах се и се блъснах във висока фигура в тога.

– Гледай къде вървиш! – сопнах се.

– По-добре ти гледай къде вървиш, войнико – отвърна дълбок патрициански глас и аз го разпознах, преди да вдигна очи и да позная красивото брадато лице. Гласът се беше запечатал в паметта ми. Помнех и друг глас, гласът от покрайнините, който просъска: "Това ти е от трибун Адриан", преди да забие юмрук в лицето ми и ботуш в хълбока ми.

О, как ми се прииска да ударя кучия син! Ръцете ме засърбяха.

– Трибуне... – казах.

– Вече не. – В очите му блеснаха искри. – Познавам те. – Не беше въпрос.

– И аз. – Поклоних се, обмисляйки колко камшика ще получа от центуриона си, ако ударя висшестоящ, и дали си струва. – Уважаеми...

Забелязах как погледът му се изостри, когато откри спомена в купчината свитъци, които му служеха за мозък.

– Версенжеторикс. Телохранителят на Норбанови. Нищо чудно, че си станал легионер. Какво друго им остава на такива като теб. – Придърпа диплите на тогата си пред гърдите. – Свободен си.

Поклоних се, а той люшна обрамчените си с пурпур дипли и пое в обратната посока. Аз обаче зърнах, че крайчецът на финия плат се влачи по земята и нарочно го настъпих. Кракът му се подхлъзна в пролетната кал и той падна.

– Уважаеми! – Спуснах се енергично към него. – Нека ви помогна. Позволете... – Успях да залитна и да си оплескам ръката с кал, преди да му я подам, после се препънах отново и го запратих в най-голямата локва. – Много съжалявам, уважаеми. Калта, уважаеми, е много коварна напролет.

Той се надигна с безизразно лице и с огромно кално леке по едната ръка и единия крак и още едно по задника. Чух как групичка центуриони захихикаха в другия край на главната кула.

– Версенжеторикс – рече той замислено, – помня, че навремето получи урок от мен. Явно не е бил достатъчно убедителен.

– Съжалявам. Не помня.

– Значи наистина не е бил достатъчно убедителен.

– Моите почитания! – Заех показна поза "мирно", а той придърпа калните дипли на тогата си и влезе в кулата.

Ако този тъпоумен фукльо си позволеше да ме пипне и с пръст в Десетия, щеше да получи убедителен урок от мен. Само офицерите от Десетия имаха право да ме наказват и то само ако съм нарушил правилата на легиона. А ако Адриан си развихреше въображението и се опиташе да използва наемни побойници като предишния път, щеше да разбере, че имам приятел трибун и четирима предани събратя в контуберниума, всички до един готови да ме защитават до смърт.

Неочаквано поразведрен, тръгнах край редиците с казарми.

– Разбра ли? – Бойл си слагаше ризницата, когато влязох в тясното спално помещение на контуберниума с подредени плътно едно до друго легла. – Имаме нов легат.

– Тит ме осведоми. – Захвърлих пояса с меча върху походното легло, което напоследък използвах много рядко. Предчувствах, че след днешната разправия с Деметра вече ще го виждам по-често. Или него, или леглото на червенокосата ми курва. – Бил някакъв братовчед на императора.

– Има известен опит – обади се Филип от пода, където беше подхванал поредната безкрайна игра на зарове. – Бил е трибун еди-къде си и легат незнайно къде. Май в Четиринайсетия. Траян не назначава генерали само заради хубавите им очи. Този сигурно е приличен, щом му е поверил Десетия точно преди похода.

– Да се надяваме, че не си пада по боя с камшици – изсумтях аз. – Срещу кого играеш, Филип?

– Срещу себе си и непрекъснато губя. – Филип хвърли отново зара и изруга. – Нали видя новия легат, Бойл? Как изглежда?

– Висок. – Бойл натъпка шал около врата си под ризницата. – Има брада. Странно ми се стори. Не се срещат често брадати патриции.

Внезапно се вледених.

– Как се казва?

– Публий Елий еди-кой си. Оженил се за племенница на императора и затова се издигнал толкова, въпреки че още не е навършил трийсет и пет. Публий Елий... Адрианус?

Строполих се върху леглото със стенание и едва не се нанизах па меча.

– Адриан – поправих го кухо.

Новият ни легат, новият ни генерал, мъжът, който щеше да ни предвожда в битките срещу дакийците и да разполага с живота ни, беше съпругът на Сабина, Адриан.


ТИТ

Сабина се беше навела над сандък със свитъци.

– Тит! – възкликна тя и се изправи. – Щом Адриан каза, че са му поверили легион в Германия, се помолих да е твоят. Фортуна явно ме е чула.

Застана на пръсти и го целуна по двете бузи. Тит се надяваше кичура върху темето му да не е щръкнал.

– Още ли разопаковаш багажа? – попита той и тутакси се срита мислено по задника.

Какво прави според теб? Пече курабийки?

Напред-назад сновяха роби, понесли купища дрехи и възглавнички, притичваха ту в една, ту в друга стая, а навсякъде се валяха сандъци с разгърнати свитъци, шалове и спящи кучета, които надигнаха глави при появата на Тит и отново задрямаха.

– Да, пристигнахме преди няколко дни. Траян тръгна след нас и за малко да ни изпревари. – Сабина премести бюст на баща си от капака на един сандък и махна на Тит да седне. – Бих предпочела да е истински стол, но това е най-доброто, което мога да ти предложа в момента. Тази сутрин не успях да си открия дрехите.

Тит приседна на ръба на сандъка и се постара да не зяпа. Сабина, прибрала косата си на тила с перо, вместо с шнола, явно бе облякла туника на съпруга си, която разголваше краката ѝ под коленете. "Викс може да се любува на воля на светлокосата си бицинианска богиня – реши Тит. – Аз ги харесвам синеоки и палави."

Една робиня застана до Сабина с въпросителен поглед. Сабина надникна в кошницата в ръцете ѝ и посочи:

– Слагаме книгите отзад. По-късно ще ги подредя. Съобщение ли носиш, Тит?

– Покана от императора. Иска да вечеря с всички легати днес.

Всеки адютант или писар би могъл да донесе поканата, но Тит се бе възползвал от повода да я види.

Адриан влезе, изтупвайки засъхнала кал от ръкава си.

– Все още ли цари хаос?

– Открих библиотеката, но сандъкът с дрехите ми е в неизвестност. – Сабина стана и целуна съпруга си по бузата с нехайна нежност и Тит усети как стрела от чиста завист пронизва гърдите му. – Богове! Какво е станало с теб? – добави тя, забелязала, че тогата на Адриан е цялата покрита с кал.

– Злополука – намръщи се Адриан, смъкна калните дипли и ги подаде с върховете на пръстите си на застаналия до него роб.

– Но не е непоправима. Съобщение ли ми носиш, трибуне?

– Да, от императора.

Тит подаде поканата. Преди няколко дни се беше запознал официално с легата, когато му представяха младите офицери, и се удиви, че го удостоиха с внимание.

– Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин – изрече Адриан с очарователна усмивка. – Не очаквах да открия познато лице толкова далеч на север.

– Изненадан съм, че изобщо ме познахте, легате. Твърде незначителен съм да ме забележи човек с вашия ранг.

В Рим Тит беше срещал съпруга на Сабина десетки пъти, разбира се, на празнични вечери и официални случаи, но тогава Адриан не намираше време да обърне внимание на младока, приятел на съпругата му. Само кимваше мимоходом на Тит и го подминаваше, забързан към по-влиятелните гости. Ала открил Тит сред подчинените си в Германия, той му се усмихна като на стар приятел.

– Радвам се, че ще ми служиш, трибуне.

Наистина се радва искрено, помисли си Тит. Сега също пое посланието с доволно изражение и счупи печата.