С паднето на нощта бяхме подминали отдавна руините и призраците. Настана суматоха кой легион ще си разпъне лагера, пръв. Докато се обучавах, предприемахме дълги, безцелни тренировъчни походи през планините и разпъвахме лагери. Прибирахме шатрите и пак ги разпъвахме, понякога по три пъти дневно, докато се справим задоволително бързо, но Десетият се задържа твърде дълго в укреплението и бяхме изгубили форма. Симон взе шатрата ни от каруците, които се клатушкаха отзад, Филип отиде да копае защитния ров на лагера, аз клекнах да запаля огън, ѝ Бойл се препъваше с наръч дълги прътове за високата ограда. Върна се огромен, потен и отвратен.

– Четвърти вече са вдигнали лагера си.

– Ще ги бием утре – раздухах искрицата, която успях да подпаля. – Някой има ли мех с вино?

– Не прибързвай. Трябват им още хора за оградата. Да не искаш да останем последни? По-добре втори, отколкото последни. С Бойл се втурнахме да помагаме. Забивахме коловете по-бързо, отколкото смогваха да изкопаят дупките, и ругаехме под нос зяпачите, които стояха и си разглеждаха картите, вместо да запретнат ръкави и да си поизцапат ръцете. Едно муле ме ритна и когато спрях да подскачам и да проклинам, вдигнах поглед и видях стотици лагерни огньове, разцъфнали като цветя. Всеки контуберниум има шатра и огън; всяка каруца си има място, всяко муле – кол за връзване. Легионерите сновяха насам-натам с оръжията си, писарите – със свитъците си, центурионите – с восъчните си плочици. Малък и спретнат град, издигнат за по-кратко време, отколкото е необходимо да съблазниш жена. Утре сутрин обаче щяхме да го скътаме в пътните си торби, сякащ никога не е съществувал, ако не броим някоя дупка или купчина конски тор тук-таме.

Когато се върнах, Юлий беше окачил казан над огъня и другите се бяха събрали около него. Надуших овнешко месо и твърди овесени бисквити.

– Искаш ли?

– Не, щом ти си готвачът. – Наведох се да отбягна черпака, с който Юлий ме замери. – Ще си взема бисквита и ще се прибирам.

Вчера будувах цяла нощ в леглото с плачеща жена. Дано боговете се смилят над мен.

– Ще се наложи. – Симон ме изгледа странно. – Не си поплюваш, а?

– Какво?

Другите се разкикотиха.

– Не знаех, че имаш две – изсмя се Юлий.

– Две какво?

– Не, три. Забравяш червенокосата.

Нова порция кикот.

– Да не сте полудели? – скастрих ги и влязох в шатрата. И замръзнах.

– Изненада! – възкликна Сабина.


САБИНА

Сабина се настани върху навитата на руло постеля на Викс и се зарече да не се смее. Но само един поглед към лицето на Викс при влизането му в шатрата я принуди да наруши обета си.

– О, Викс – запревива се тя от смях. – Да можеше да си видиш изражението!

Закри уста с длан и продължи да се смее.

– Стой тук – подвикна той и излезе от шатрата. Сабина видя сянката му, надвиснала над огъня, край който седяха сенките на другарите му. – Мъртви сте – чу го да изръмжава и пак се разкикоти.

Подпря глава върху коленете си и се смя, докато сълзи потекоха от очите ѝ, включвайки се в хора от хихикане и дюдюкане отвън.

– Мъртви! – повтори Викс и влетя отново в шатрата с лице като тъмен облак. Сабина успя да се овладее що-годе, но под яростния му поглед раменете ѝ отново се разтресоха.

Викс скръсти ръце.

– Как се появи тук?

– Не успя ли да измислиш по-оригинален въпрос?

Сабина преглътна с усилие последния пристъп на смеха.

– Днес съм извървял двайсет мили и съм построил още двайсет мили ограда; не съм спал повече от два часа през последните четирийсет. Прекалено съм уморен, по дяволите, за да оригиналнича. Е? Как се появи тук?

– Приятелите ти не са виновни – тя огледа шатрата. – Казаха ми само коя е твоята рогозка.

Очите на Викс я обходиха от главата до петите. Сабина предположи, че изобщо не напомня елегантната легатска съпруга, която беше видял преди седмица след вечерното угощение на императора. Зае обикновена вълнена дреха от прислужницата си, а косата ѝ се спускаше върху гърба ѝ на хлабава плитка. Краката ѝ бяха обути в сандали с гвоздеи по подметките, подходящи за дълго ходене.

– Не знам какво си намислила – каза той най-сетне. – Но е време да си вървиш у дома.

– Домът ми е тук, Викс. Нали затова всички легионерски лагери са еднакви, където и да се намират? – Тя огледа чистите, здрави стени на шатрата, изопнати в съвършена симетрия. Рогозките вече бяха подредени безупречно и купчинки дребни притежания – зарове, амулети, лични талисмани, бележеха личното пространство на всеки. Сабина взе точилото, което Викс винаги оставяше до леглото си, когато живееше в къщата на баща ѝ, а сега отново лежеше до постелята му. – Дом далеч от дома, където и да си.

– Не е твой дом – издърпа той точилото от ръката ѝ. Връщай се в шатрата на съпруга си.

– Да не би да смяташ, че делим една шатра? – Сабина вдигна вежди. – Всъщност в момента той ми е много сърдит. Вече си беше уредил компания – трибун от Шестия, много по-красив от мен, и не искаше изобщо да го придружавам. Неуместно е да водиш съпругата си по незнайни земи. Но аз помолих мило императора и той не можа да ми откаже. Адриан ме настани в тила в специална колесница и нареди да разпъват шатрата ми далеч от всичко интересно – и ето ме тук.

– Защо изобщо помоли да дойдеш на похода?

Тя разпери широко ръце, сякаш да обхване шатрата и лагера отвъд.

– За да видя света.

– В тила на войската?

– Надявам се да бъде интересно.

– Кал, кръв, битки, опасности...

– По-добре, отколкото да си стоиш у дома, да тъчеш и да си правиш оглушки, когато императрица Плотина те засипва с полезни съвети. Освен това мога да направя нещо добро. От един ден пътувам с армията и вече разбрах, че обозът се нуждае от ревизия. Знаеш ли, че местните попълнения не получават същата дажба като римските легионери? Не съм наясно дали правилата го изискват, или офицерите, отговорни за снабдяването, ги мамят, но ще го обсъдя с Траян.

– Сигурно си полудяла – просъска Викс, – ако се надяваш кучият син, за когото се омъжи, да ти позволи да се навърташ край простите легионери!

– Кой казва, че Адриан ще разбере? – попита Сабина нехайно.

– Той ще се храни с офицерите си, ще спи с адютанта си и ще кръжи услужливо около императора. Съмнявам се дали по време на похода ще се виждаме повече от веднъж дневно. Щом ще ставам свидетел на война, смятам да го направя както трябва – пеш и от същата перспектива като теб.

– И реши, че ще съм ти благодарен да ме назначиш за екскурзовод? – Викс се обърна с гръб към нея и започна да развързва бронята си. – Нямаш срам!

Тя се усмихна.

– Радвам се, че помниш.

– След всичко, което... – Викс изхлузи бронята и я остави на земята до шлема. – Не съм забравил как ме използва преди пет години. Да не си въобразяваш, че ще ти позволя да се настаниш тук, при мен?

– Очевидно ще се наложи да плащам такса на четиримата ти приятели за привилегията – разсъди Сабина. – Поне според приятеля ти Юлий. Но може би ме баламосва. Вече ми разказа някаква небивалица, че бил потомък на Юлий Цезар...

– Махай се!

– Щом искаш.

Сабина стана и изтупа прахоляка от полите си.

– Ако искаш да се забавляваш с неизкъпани войници, потърси други – озъби се Викс. "Ушите му все още поаленяват, когато се ядосва", отбеляза заинтригувано Сабина. – Винаги ще се намери някой смрадлив опцио, готов да дели легло с курва.

– Едва ли ще стигна дотам – отвърна невъзмутимо Сабина. – Щом не искаш да остана, ще се върна в шатрата си и ще се наспя. Разбрах, че легионите тръгват рано-рано, и смятам да измина пеш първия етап. Може и да съм легатска съпруга с меки стъпала, но все някак ще успея да вървя редом с вас, след като не нося пътна торба и два пръта за ограда.

Викс се втренчи в нея.

Сабина взе мръсната овча кожа, която беше решила да използва като мантия вместо фината вълнена пала, за да не привлича вниманието на крадците, след като напусне офицерския периметър.

– Ще се отместиш ли, Викс?

Той стоеше като истукан пред входа на шатрата и се взираше в нея. Беше забравила колко е висок. Той се приведе, потършува в кесията си и ѝ подхвърли нещо.

– Вземи го!

Сабина погледна тежката обеца от сребро и гранат в дланта си.

– Мислех, че си я продал.

– Никой не поиска да ми плати добра цена – намръщи се той.

– Реших да я подаря на моето момиче, но тя не вижда смисъл от една обеца. Вземи си я. Не я искам!

Сабина усети как нещо леко и топло запърха в стомаха ѝ. Усмихна му се.

– Защо дойде? – изръмжа той.

– Казах ти. За да видя света. И може би да го направя малко по-добър.

– Не, искам да кажа... – Викс прокара ръка през косата си, почти оголил зъби като хищник. – Защо си тук? Защо не ме оставяш на мира?

– Искам да видя света – повтори Сабина. – И понеже и двамата сме тук... е, исках да го видя с теб.

Протегна ръце и я улови за раменете с огромните си длани. Вдигна я и очите ѝ застанаха срещу неговите. Лицето му беше студено и сурово.

– Ще съжалявам – простена той мрачно.

После я целуна.


– Привет! – Сабина поздрави останалите от контуберниума, когато с Викс излязоха от шатрата. – Аз съм Сабина. Понякога ще ви гостувам вечер, но винаги ще си плащам за привилегията. Кажете ми колко ви дължа. Ще се опитаме да не вдигаме много шум, поне занапред. Това яхния от леща ли е? Гладна съм. Бойл, как ти лепнаха прякора?

Тя сипа две паници леща, подаде едната на Викс и се настани с кръстосани крака пред огъня. Останалите от контуберниума я изгледаха, после изгледаха Викс.