Не беше.

Плотина пое рязко дъх и вдигна поглед от писмото на Публий. Малкият фонтан струеше тихо зад нея, двойната редица кипариси размахваха черните си клони, без да успеят да разведрят императрицата на Рим. Настроението ѝ беше помръкнало.

– Ниобе, разший го и започни отново – нареди рязко тя на робинята, която тъкмо сгъваше парче плат.

– Да, домина.

"Поверявам ти грижата за дарението на Сабина", заключаваше скъпият Публий и с леко сърце подхващаше други теми. Споделяше, че вече успява да ловува, защото са стигнали Сармизегетуза и легионите са обсадили града, лагерувайки около него. Плотина обаче остави писмото. Не бива да пропилява удоволствието от писмата на скъпия Публий, когато е в лошо настроение. А и имаше по-добра идея как да прекара следобеда...

Императрицата на Рим седя неподвижно още половин час, втренчена в ширналата се надолу по хълма градина. Тъмните пурпурни дипли на робата се развяваха около краката ѝ. Вятърът се развилия още по-силен и по-студен, но никоя от жените край нея не се оплака. Загръщаха се по-плътно в шаловете си и продължаваха да работят, докато тя потупваше с писмото по пейката.

– Доведете ми новия ми помощник-секретар от Атина – разпореди Плотина най-сетне. – Казваше се Басус, нали? Искам да се консултирам с него за новата благотворителна програма.

Прецени, че ако ръководи лично проекта, ще разполага с повече власт, информация и свобода на действие. "Поверявам ти грижата за дарението на Сабина", пишеше ѝ скъпият Публий. И тя ще се погрижи. Несъмнено сто хиляди сестерции могат да послужат за по-полезна цел от изхранването на стотици мързеливи и сополиви деца из провинциите.

Бившата императрица Марсела положително би го нарекла вмешателство. Плотина го наричаше дълг.

– Хайде! – подкани ведро жените Плотина и стана. – Твърде студено е да работим навън. Защо никоя от вас не продумва?

– Да, домина – отвърнаха тихо подопечните ѝ и я последваха чинно към двореца.


САБИНА

– Явно не се задържаш много в колесницата си – отбеляза Адриан. – Почерняла си.

Сабина се усмихна.

– На Траян му харесва.

– На мен не ми харесва.

Сабина знаеше какво не харесва на Адиран и то не беше загорялата ѝ от слънцето кожа. Беше нехайната забележка на императора. На последната вечеря Траян потупа одобрително Сабина по луничавото лице:

– Приспособяваш се към войнишкия живот далеч по-добре от съпруга си, малка Сабина.

– Не ти се подиграваше – отговори прямо тя на Адриан. – Само те подкачаше.

– Няма причина. Изпълнявам задълженията си. Работя три пъти повече от който и да било легат в армията му.

– Знае. Но знае и че войната не ти е по вкуса.

– Войници! – измърмори недоволно съпругът ѝ и побутна настрани купчина восъчни плочици. – Всички са еднакви – от императора до последния легионер. Никой не вижда полза от мъж, който предпочита книгите пред меча.

– Не го приемай толкова навътре – успокои го Сабина. Както беше предсказала на Викс, напоследък рядко се срещаше с Адриан повече от веднъж дневно. Но ѝ харесваше от време на време да се отбива вечер при него, за да разменят по няколко приятелски думи. Особено сега, когато легионите лагеруваха около Сармизегетуза, принудени да водят отегчителна и изнервяща обсадна война. Което според Сабина си беше чисто и просто чакане.

– Всъщност да се воюва е безполезно! – жалваше се Адриан.

– Трябва да потушим дакийското въстание, разбира се, но щом обсадата приключи, Траян възнамерява да продължи да разширява територията си в Сарматия[44]! Сарматия! Колко години и колко сестерции ще ни струва? Завземането на нови територии е скъпо и безсмислено. Империята е достатъчно голяма.

– О, но ние обичаме да завладяваме нови провинции – отвърна Сабина. – Не е ли по-добре легионите да вършат нещо, вместо да се отегчават и да създават проблеми?

– Аз бих им възложил друга работа. – Адриан потупваше замислено с перото. – Строителна програма вероятно...

– Траян не иска да строи. Иска да е Александър.

– Всеки император иска да е Александър – прекъсна я с нехарактерно рязък тон Адриан.

– Но не и ти?

– Да загина на трийсет и две и всичко изградено да рухне, преди погребалната ми клада да е изтляла? Не. Искал да съм... Адриан.

Сабина подпря брадичка.

– Тоест?

Очите му заискриха.

– Нещо, което светът още не е виждал.

Сабина погледна съпруга си – спретнато подрязаната му брада, тежките плещи, още по-внушителни в ризницата, неспокойните ръце и очите, вглъбени в безплътно видение. Сабина нямаше представа какво е видението... но понякога се питаше дали съпругът ѝ е бил напълно искрен с нея, когато ѝ каза, че мечтае просто да пътешества по света. Явно имаше и други идеи, идеи, които тя не споделяше толкова охотно.

– Жалко че сме обречени да чакаме тук, докато приключи обсадата – отбеляза тя ведро. – Дакия е толкова красива, изгарям от нетърпение да я разгледам.

Унесеното му изражение изчезна, заменено от въодушевление, което ѝ харесваше повече.

– Да, имаш право! Не съм виждал толкова добро за ловуване място! Вълците са колкото мечки, миналата седмица кучетата убиха два – досущ като Ромул и Рем. Запазих кожите, ще покрият леглото ми, при това без да броим опашките.

– Легате! – Влезе трибун, отдаде чест и си свали шлема. Беше Тит. – Пратеници от Рим. Да ги доведа ли?

– Да, веднага.

С една последна замечтана въздишка за ловните полета на Дакия Адриан се върна зад писалището. Сабина побутна чашата си настрани и стана.

– Ще ме изпратиш ли до шатрата ми, трибуне?

Тит се взираше старателно встрани от нея.

– С радост, уважаема.

Адриан им пожела разсеяно лека нощ и Сабина улови Тит под ръка.

– Да поспрем край потока – предложи тя, когато се отдалечиха. – Най-после придумах Викс да си свали туниката, за да я изпера. Станала е толкова корава от мръсотия, че стои изправена.

Тит въздъхна дълбоко, но замълча, когато тя извади вързопа за пране от колесницата си. Винаги се стараеше да преглъща недоволството. След ужаса, който съзря в очите му през онази първа нощ, Сабина се надяваше – по-силно, отколкото допускаше, че е възможно – да не изгуби приятелството му. Той продължаваше да се отбива за вечеря пред лагерния огън на контуберниума и все така отвръщаше очи от нея и Викс, но го правеше по-скоро от учтивост, отколкото от неодобрение.

Стигнаха потока. Сребристите му води розовееха в здрача. Дузина войници и няколко жени търкаха подплати на шлемове и туники край брега и се оплакваха добросърдечно колко ги болят краката и гърбовете от дългото ходене през деня. Някои се втренчиха любопитно в Тит и в безупречно излъсканата му трибунска броня, но никой не обърна внимание на Сабина със сплетената ѝ коса и мантия от овча кожа. Защо да я поглеждат? Приличаше на робиня или на прислужница, поредната жилава и калена жена, последвала легионите.

Над педантично разположения лагер се издигаше Сармизегетуза, която мъжете вече наричаха Старата Сарм. Сабина вдигна поглед над дърветата към столицата на Дакия – стръмен скалист зъбер, възправен в сумрака и увенчан от крепост. Легионите нададоха дрезгав възглас, когато за пръв път я различиха в далечината, а Сабина заслони с длан очи, за да огледа по-добре. Рим беше построен геометрично, разположен около форуми, хълмове и храмове. Дакийците бяха издигнали град, чиито заострени покриви се изкачваха почти отвесно по планинския склон. Стръмни улици се виеха по заравнени тераси, увенчани най-горе с масивна крепост, където дакийският цар се криеше с воините си с буйни коси и диви очи.

– За една седмица ще я сринем със земята – хвалеха се в началото инженерите, но Сабина не се изненада, че месец по-късно армията все още беше тук, неспособна да проникне през планинската твърд.

Тя се отърси от унеса, коленичи върху влажния пясък на речния бряг и започна да плакне туниката на Викс в студената вода.

– Прането не е любимото занимание на легатските съпруги – обади се Тит. – Защо не го възложиш на робите? Или обичаш да плакнеш мръсотия от дрехите?

– Не съвсем. – Сабина търкаше упорито петно кал. – Но приключението не е истинско, ако само се забавляваш, нали? Викс не нарежда на робите да му лъскат ботушите или да му чистят бронята. Защо аз да го правя? Не искам да си остана най-обикновен дилетант.

– Ясно – отвърна Тит. – Аз не мога да се похваля с приключенски дух.

– Можеш да се похвалиш с дух на учен – предложи Сабина.

– О, нищо подобно. Не се отличавам с нищо особено. Но не възразявам. "Усърдието е от огромна полза дори за посредствения интелект."

– Сенека?

Тит се поклони.

– С радост преотстъпвам приключенията и подвизите на по-великите от мен мъже. Очаквам с нетърпение да се върна у дома и повече да не се тревожа как да опазя туниките си бели.

– Давай ги на мен, аз ще ти ги пера. – Сабина изстиска туниката на Викс и я вдигна гордо. – Прането не е най-интересната дейност на света, но вече съм я усъвършенствала.

Всъщност всичко беше интересно. Дори нещо повече – забавно! Да крачиш до колесницата и да вдъхваш с пълни гърди уханието на боровете. Да помагаш на някой ругаещ писар да подкара инатливо муле с пръчка по пътеката беше забавно. Да помагаш на легионерските съпруги с по едно дете във всяка ръка да ги пренасят през реката, беше забавно, макар сандалите ти да джвакат цял час след това. Да научаваш незлобливо неприличния легионерски жаргон, все едно усвояваш чужд език, беше забавно. Приятелите на Викс бяха забавни – Филип ѝ показа как да мама на зарове; Симон я изгледа подозрително, когато чу акцента ѝ, но постепенно недоверието се смени с грубовато одобрение; Юлий лъжеше за щяло и нещяло и с леко сърце приемаше, че Сабина също послъгва; Бойл отначало се червеше в нейно присъствие но сега я следваше по петите с бледа надежда да се откаже от Викс и да стане негова жена.