– Пътуването беше изморително пътуване, ако те интересува – въздъхна Плотина, но той не попита. – Ала си струваше, разбира се. Скъпият Публий ме посрещна на пристанището. Любезен както винаги. Много мило от негова страна, нали? Толкова е зает, затрупваш го със задачи. Но той се справя блестящо!

Траян изсумтя. Плотина въздъхна отново. Едно от особените му настроения. Беше отвикнала през последните четири години. Скъпият Публий я посрещна далеч по-сърдечно. Каква наслада, каква искрена радост изпита да види отново лицето на скъпото момче. Толкова красив, толкова изискан. Млад бог от главата до петите.

– Тук прилича на свраче гнездо. – Плотина огледа тесния кабинет. Щабквартирата в Антиохия никак не прилягаше на император, още по-малко на императрица, но съпругът ѝ никога не обръщаше внимание на обстановката. – Нали не очакваш да живея в тази бъркотия?

– Няма да е за дълго. – Траян сгъна рязко един свитък. – Скоро потегляме за Рим.

– Рим? – примигна Плотина. – Доста неочаквано... Тъкмо пристигнах...

– Ако ми беше писала, преди да тръгнеш, щях да успея да ти отговоря. Да те уведомя да си спестиш пътуването.

– Постъпих импулсивно, знам – призна Плотина. – Но понякога жените се затъжават за съпрузите си. Дори императриците.

– Някои съпруги сигурно тъгуват. – Траян я погледна и тя забеляза колко се е състарил през последните две години. Побелялата коса, кожата, изсушена от слънцето, дълбоките бръчки. – Но не и ти, Плотина. Не и ти...

Плотина се насили да се усмихне. Прекоси стаята и го улови за ръката. Беше се облякла възможно най-царствено в този горещ, разблуден град – тъмнопурпурна стола, перли и диадема. Императрицата на Траян в пълен блясък. Но и нещо повече. Вечната му, предана, способна опора.

– Е, поне ще мога да се грижа за теб по време на пътуването до Рим – заключи тя ведро. – Отдавна мечтая да се прибереш, но вече се бях отказала да настоявам. Четири години не си се връщал. Защо сега?

Каква пробойна щеше да зейне в спретнатото ѝ домакинство. Всъщност си отдъхна, когато Траян замина на изток. По подовете на двореца ѝ нямаше кални стъпки, в тихите ѝ зали не кънтеше шумен мъжки смях, празненствата ѝ бяха тихи и порядъчни, без груби войнишки шеги и гъши кокали, подредени като укрепления. Върху масите ѝ не се валяха захвърлени пера, плочици и ножници. Разпореждаше се с имперските средства и ръководеше имперските проекти, без някой да ѝ се бърка. Всъщност никой не ѝ се бъркаше за нищо.

– Защо сега? – повтори като ехо Траян. – Някои въпроси привлякоха вниманието ми. Явно е време да се върна и да сложа ред у дома.

– Съгласна съм. – Плотина седна на стола до него и махна рязко на секретарите и прислужниците да се оттеглят. – Всъщност исках да обсъдим нещо. Онзи младеж – Тит Аврелий, когото напоследък всички превъзнасят... – сниши глас и продължи с предпазливо съжаление: – Знам колко високо го цениш, но смятам, че грешиш.

– Нима?

– Да. Открих...

– Искаш да кажеш "разкриха ме".

Траян хвърли смачкано, десетки пъти разгъвано и сгъвано писмо в скута ѝ.

Дълго писмо. Три страници с цифри, изчисления, разписки и счетоводни извлечения, педантично подредени. Плотина обаче прочете само първия параграф и горчилка като синя вълна се надигна в гърлото ѝ. "Обеща да не казва – помисли си несвързано тя. – Обеща да не казва на императора... Юнона! Ти го чу!

Тази коварна, лукава, противна невестулка!

– Колко убедителни лъжи! – Плотина вдигна очи от писмото с лъчезарна усмивка. – Нали не вярваш на този амбициозен хитрец? Готов е на всичко...

– Не, Плотина.

– Но аз...

– Не!

Дрезгавият му войнишки глас отсече думите ѝ в гърлото като с кама.

– Връщам се в Рим – продължи делово Траян, сякаш уведомява адютант. – Ти ще се върнеш с мен, но не и твоят Публий. Той ще остане тук като губернатор на Сирия. Ще се справи добре, предполагам. Какво ще стане с него след това, не е моя работа, защото вече няма да е част от императорското семейство. Мисля да разреша на Сабина развода, за който ме помоли.

– Невъзможно... – думата остърга гърлото на Плотина като чакъл.

Траян продължи, сякаш не я е чул:

– Отдавна натякваш, че трябва да посоча наследник. Вероятно имаш право. Време е да обърна внимание на този въпрос. Смятам да взема под крилото си младия Тит, след като се върна в Рим. Истински смелчага е, щом е дръзнал да ми съобщи, че съпругата ми е крадец, а аз уважавам това качество.

Чакълът в гърлото ѝ се превърна в остри камъни, които напираха да се изсипят в писък.

– НЕ... ВЪЗМОЖНО...

– Не си разопаковай багажа. – Траян се съсредоточи отново върху рапортите и помаха на секретарите, скупчени в другия край на кабинета. – Тръгваме след две седмици.


ВИКС

Три дни на кораба и три дни повръщане. Мразя лодките.

– Не се ли изпразни стомахът ти? – попита Сабина и приближи до парапета, над който се бях надвесил.

– Твоят да не би да е от стомана? – Изправих се и си избърсах устата с опакото на дланта. – Кучка.

Тя се засмя и погали котката, мъркаща в ръцете ѝ. Беше ми странно, че разговарям отново със Сабина. Сега изглеждаше по-различна, дребничка и крехка, в тясна египетска туника, която разголваше ръцете и глезените ѝ. Причудлив амулет обгръщаше китката ѝ, а лицето ѝ беше помургавяло и осеяно с лунички под късата коса. Но гласът ѝ не се беше променил и сърцето ми не подскачаше като преди, когато я погледнех... но ми беше приятно да се смеем заедно. Тя убеди Траян да отплава за Рим и за това бях готов да ѝ простя всичко.

– Той изглежда по-добре – кимнах към кърмата, където императорът играеше на зарове под пурпурен балдахин, разпънат да го предпазва от слънцето.

Плотина си вееше вдървено с ветрило от едната му страна, странно притихнала, вместо да раздава съвети наляво и надясно. Дузина пътници се разхождаха по палубата, докато моряците завързваха въжета и опъваха платна, а невероятно синята вода сияеше отвъд борда.

– Не ти ли изглежда по-добре?

– Ммм... Ще се радвам да стигнем по-бързо до Рим. До края на лятото няма да му позволя да стане от стола.

– Мислех, че ще заминеш за Сирия с Адриан.

Сабина поклати глава и почеса котката по брадичката.

– Искам да прекарам известно време със семейството си. Твоето няма ли да ти липсва?

Пропуснах този въпрос. Мира знаеше, че ще дойде при мен в Германия, след като се установя; отдавна го бяхме уточнили. Поиска обаче да взема Антиной с мен, но аз отказах и се спречкахме.

– Засега си е взел дозата войнишки живот – казах точно преди да тръгна, събрах разхвърляните върху леглото туники и ги натъпках в пътната си торба.

– На дванайсет е – възрази тя и ми подаде сандалите и точилото. – На тази възраст момчетата се нуждаят от бащите си.

– Колко пъти да ти повтарям, че не ми е син!

– Но искаш да имаш син. Всички мъже искат синове. Мислех, че ще ти бъде приятно да е край теб, след като аз нямам... хмм, след като родих две дъщери...

– Две добри дъщери.

Оставих купчината сгънати туники, вдигнах Дина и я заподхвърлях във въздуха, докато закрещя. Чая ме наблюдаваше от пода с огромни тъмни очи и се отдръпна, когато посегнах да погаля мекия пух по главицата ѝ. Все още се страхуваше от мен, защото нахълтвах в живота ѝ през няколко месеца със звънтящ меч и тракаща броня.

– Добри момичета са – повтори малко по-ведро Мира, но се поколеба. – Викс, ако императорът... ако не се възстанови...

– Ще се възстанови.

Всяка друга възможност беше немислима.

– Но ако не се възстанови? Пак ли ще заминеш за Дакия?

– Защо не? Това е моят първи легион. Цял живот го чакам.

– Да служиш на Рим ли? – попита тя. – Ще служиш на Рим, а не на Траян.

– Траян е Рим. – Целунах вирнатата ѝ брадичка.

– Не завинаги – отвърна тя, но аз продължих да си събирам багажа за плаването.

В триремата на императора, поела към Рим, се намери място и за мен. Щях да сляза някъде по пътя, да наема коне и да продължа на север за Дакия. Мъжете ми щяха да тръгнат със следващия кораб и да се срещнем там. Щом въведях ред в легиона си, щях да извикам Мира и момичетата.

– Напред-назад из империята като пощенски сандък – въздъхна тя изморено, ала ми помаха за сбогом със смело лице, когато преди три дни се качих на кораба в Антиохия.

Наблюдавах как водната пропаст помежду ни расте и стройната ѝ фигура постепенно изчезва. Когато се превърна в точица, до която Антиной се изправяше като младо копие, а момиченцата в ръцете ѝ изобщо не се виждаха, аз целунах крайчеца на синия шал, все още завързан около ръката ми под ризницата.

Забелязах как в другия край на палубата Траян захвърля заровете и става с тиха ругатня. Плъзна длани по гърба си, протегна се и киселата Плотина му зададе някакъв въпрос, на който той благоволи да отговори само с пренебрежително махване.

– Как успя да го убедиш да се върне в Рим?

– Неприятно ми е да си призная, но плаках. – Сабина разкриви лице. – Не понасям жените да постигат своето със сълзи, но Траян открай време се размеква от женски сълзи. Изнесох му лекция за необходимостта да бъде разумен и да си пази здравето, ако иска да запази империята, която е построил, и точно когато беше на път да се ядоса, брадичката ми се разтрепери. Всъщност и той иска да се върне у дома. Изморен е.

– Ще се грижиш за него, нали? – настоях аз. – Както трябва, искам да кажа? Сърцето на Плотина с каменното лице не може да изстиска и капчица нежност. – Чух, не останала доволна от думите на съпруга си при посрещането в Антиохия, че след две седмици поема към Рим. – Би трябвало да се радва, след като съпругът ѝ се прибира след четиригодишно отсъствие, но крава като нея сигурно обича да дърпа сама конците.