Татяна Веденска - Изневяра в рамките на приличието

Всички хора имат някакви цели. Не са много тези, които живеят на този свят просто така, без да мислят какво искат да постигнат. Може би само светците и бездомните скитници, които спят по гарите. Макар че едните може би са близки роднини на другите. И едните, и другите следват пътя си. Мъже, запушете си ушите! Доколкото ми е известно, ви става лошо от скука, когато чуете думите „карма", „вътрешно аз" или „път към себе си". Между другото — напразно. Последното е доста добро магазинче, където се намират сувенири за всички житейски ситуации. Но да се върна на целите. Не трябва да се мисли, че светците живеят безцелно. Просто ние, грешниците, не сме в състояние да разберем техните цели. Това е. Ние живеем прагматично и мечтаем:

а) да съберем пари за кола; б) да избягаме от работа (без да ни хванат) или в) да намерим начин да си купим обувки в „Саламандър", без мъжът ни да разбере.

Ако трябва да сме честни, дори изпиването на бутилка водка в компания може да бъде цел. Аз имам няколко глобални цели в живота си. Както и много второстепенни. Основната ми цел, както и на всяка умна съвременна и политически грамотна жена, е да опозная себе си и света. Засега единствените начини за постигане на тази цел са психоаналитичните разпивки с приятелки и решаването на всички възможни психологически тестове в списанията и в интернет. И затова мога да кажа, че не съм напреднала много по пътя на себепознанието и на опознаването на света. Втората ми главна цел е постигането на щастие в любовта, тя също според мен е валидна за всички жени. Тази цел е постигната, тъй като съм омъжена от четири години. И всичките четири години на брака ми са успешни и щастливи. Толкова успешни и щастливи, че на моменти направо ми доскучава.

— Полинка, ти си пълна глупачка. Не цениш щастието — ми казваше най-добрата ми приятелка Динка, чиито главни и второстепенни цели приличат на моите. Обикновено опознавах света и себе си в нейната къща.

— Оценявам всичко — оправдавах се аз. И наистина беше така. Но като куче не можех да изразя с думи до каква степен мъжете и конкретно моят мъж не отговарят на дълбочината на духовните ми потребности. Наистина преди четири години Костя (това е мъжът ми) ми се беше сторил отговорът на всички мои молитви наведнъж и поотделно. Беше сериозен, не говореше много, с чувство за отговорност, с добра работа и с красиви тънки черти на умното лице. Ухажваше ме усилено. Подаряваше ми необходимите количества цветя и билети за театър и винаги навреме произнасяше важните думи: „Скъпа, защо не се оженим." Останалото благополучно си го измислих сама. Успях да си въобразя, че отношенията ни с Костя са близки и задушевни. И как да не бяха. Един път цяла нощ обсъждахме морфологията и фонетиката на руската нецензурна реч.

— Това не е достатъчно — предупреждаваше ме Динка Дудикова, песимистка за всичко, което не се отнасяше до нея.

— Не е така, той е чувствителен, внимателен и щедър! — уверявах приятелката си (и себе си едновременно). Постигнах успех в това начинание, но животът слага всичко по местата му. Оказа се, че букетите, бонбоните и билетите за театър са част от арсенала на Костя за завоюване на жената на мечтите му (мене).

— Скъпа, защо да ходим на театър. Тази вечер по първа програма е предаването на Познер — смая ме той почти веднага след края на прекрасния ни меден месец на Червено море. Това пътешествие сложи край, ако мога така да се изразя, триумфално сложи край на всичко прекрасно в нашите отношения. След това дойде ред на суровите делници. Оказа се, че Шампионската лига интересува мъжа ми много повече, отколкото премиера в театър „Съвременник" и че Константин Яковлевич е доста затворен и изобщо не е склонен да води дълги и задушевни разговори по цяла нощ. И не само това, ами не можеше да понася дългите нощни разговори, дори когато не участваше в тях.

Телефонните разговори също го дразнеха.

— Скъпа, трябва да ставам рано. Не можете ли с Дина да обсъдите утре какъв мръсник е шефът й?

— Ти не разбираш! — възмущавах се аз. — Шефът на Динка е истински негодник!

— Да бе, наистина е крайно подло да искаш от служителите си да работят — смееше се мъжът ми.

В такива моменти разбирах защо повечето от неомъжените ми приятелки ме гледаха едновременно съчувствено и злорадо в деня на сватбата ми.

— Ако знаеше какво е предменструален синдром, нямаше да говориш така — използвах аз последния си аргумент. Само че мъжът ми не смяташе, че женските проблеми заслужават внимание. Но мина много време, преди да го разбера. И да го приема.

— Ти си мъжки шовинист! — крещях аз и горях от желание да строша някоя чиния в пода.

— Ако искаш, мога да ти дам пластмасова. — спокойно ми предложи той. — Понеже после ще съжаляваш за счупената.

— Нека! — Обидено отговарях аз.

— Типично за теб! Първо правиш глупости, без да мислиш за последствията, а след това ридаеш, докато събираш счупените парченца — доволно възкликваше Костя и се отправяше към телевизора да гледа безкрайните си „Новини". Аз веднага започвах да се прозявам и отивах с телефонната слушалка в тоалетната. Кесаревото на кесаря, а на мен, моето. Динка ме подкрепяше, доколкото може. Тя ми казваше, че семейното щастие се постига с годините. Че трябва да приемам хората такива, каквито са и че това не е престъпление. Не можеш да споделяш с жена си всичко най-съкровено, без значение, че тя е готова да те изслушва всеки ден.

— Добре де, темерут е, и какво от това?

— Права си — кимах аз.

В края на краищата, след като нощем, докато заспивам, изпитвам странен и необясним трепет, когато погледна спящия Костя, значи във всичко това има някакъв смисъл. Освен това той е умен, надежден, печели добре и като цяло иска същото, за което мечтая аз.

Моята мечта е съвсем конкретна. Мечтая за жилище в Москва. Цел, абсолютно разбираема за всички, които навремето са дошли да покоряват столицата в търсене на по-добър живот. На мен това ми се случи преди десет години. Напуснах родния си дом в легендарното градче Петльово във Владимирска област и пристигнах на Курската гара.

— И как е? Успя ли да си уредиш живота? — ме питаше майка ми по време на кратките визити на нашето семейство в историческата ми родина. Преди сватбата с Костя си ходех вкъщи по-често, но тъй като съпругът ми беше едновременно естет, циник и песимист, още във влака правеше такава физиономия, че нямах сили да издържа родния колорит в неговата компания повече от два дни.

— Разбира се, мамо. Много съм щастлива. Само да можехме да си купим жилище — въздишах аз. И между другото, не си кривях душата. Всеки, който се е опитвал да се устрои в Москва, град, лишен от състрадание, ще разбере за какво говоря. Жилището е стабилност, надеждност, увереност в утрешния ден. Вътре в себе си като баласт носех спомените за десетки премествания, всяко от които беше по-трудно от предишното. За десетките безлични и грозни квартири под наем, които пазеха отпечатъците на всеки прекрачвал прага им.

И затова главната ми и най-трудна цел (сигурна съм, че е по-трудна дори от това да опозная себе си) беше покупката на жилище.

По този въпрос майка ми обаче беше на друго мнение.

— Родете си детенце — мечтаеше тя. — А всичко останало ще се нареди.

— Какви ги говориш? Не е сега моментът! — плашех се аз.

Макар че тази година щях да чукна трийсетака, биологическият ми часовник беше спрял под тежестта на трудовите, жилищните и личните ми проблеми.

— Ти си знаеш — въздишаше майка ми.

След това по традиция всички заедно отивахме на гробището да почетем паметта на прабаба ми, която беше прекарала целия си живот близо до майка ми в село Леоново. Баба ми, която обичаше да се оплаква от здравословни проблеми, доживя до деветдесет и три години и умря от задушаване. Беше забравила поради старост и склероза да отвори отдушника на комина и заспа завинаги.

— Почивай в мир — пускаше по една сълза майка ми.

Моите спомени, свързани с Леоново, бяха изключително противоречиви. Баба ми за мое добро ме държеше крайно строго и ме караше да плевя градината. И досега при вида на разорана земя ми се повдига. Но пък вечер ми четеше най-приказните приказки на света и ме черпеше с най-вкусното млекце направо от кравата. Това си имаше своята незабравима прелест.

Виж, на Костя обаче тази носталгия му беше крайно чужда. Той ни придружаваше само от възпитание с лице на мъченик. Но всеки негов поглед ми казваше, че по-късно вкъщи ще си платя за всичките му страдания.

— Там мирише на оборски тор.

— И какво от това?

— Кално е. Изцапах си костюма.

— Трябваше да внимаваш.

— Аз съм достатъчно внимателен. Дори на някой строеж е по-чисто, отколкото в твоето Петльово — хленчеше Константин, докато си носеше драгоценния костюм на химическо чистене.

Не знам дали ви казах, че той е мрънкало. Не съм ли? Ами така е, освен всичко останало мъжът ми се оказа и мрънкало. Това е положението. Семейният живот ми се хилеше с широка белозъба усмивка.

Но тъй като мъжът ми не пиеше (за разлика от мен, между другото), не пушеше, беше подреден до педантичност (което можеше да е ужасно, ако и аз самата не бях маниакална чистница) и харчеше за семейството голяма част от спечелените от него пари, всички околни смятаха брака ми за изключително успешен.

Най-потресаващото е, че двамата с мъжа ми можехме да прекараме цяла вечер вкъщи, без да си кажем и дума. („подай ми солницата" не се брои), но бракът ни се смяташе за успешен.