— А как се отнася към всичко това КАТ? — поинтересувах се аз. Защото, като си припомнех колко сръчно приятелят ми прескачаше селските огради, бях сигурна, че произвежда истински фурор по московските улици.

— КАТ ли? — тъжно попита той и по рефлекс си потърси портфейла. Но портфейлът му беше празен, защото, както вече казах, след същото това околовръстно, започва друга Русия.

Но ако посетиш някоя друга област, например Владимирска или Брянска, разбираш, че натуралната замяна, родово-общинният строй и къщите с пръстен под изобщо не са част от материала в учебниците по история за Древната Рус. В много села понятието заплата отсъства напълно. А когато пенсионерите си получат пенсиите, цялото село дълго седи и се чуди за какво да похарчат неочаквано сполетялото ги богатство. Така че в нашата страна на строящия се капитализъм с класата на гордите бедняци всичко е наред. Между другото, тук има и доста бедняци, които са загубили гордостта си. Стоят като почетен караул на всички гари и във всички подлези. Печални отломки от по-добър живот, които не са успели да усетят същата тази изгода. Всеки от тях има зад гърба си трагедия, която е толкова банална, че ако го попиташ, дори няма да помни каква точно е трагедията и как е започнало всичко. Но пък сега за тях всичко е свършило и те седят с безметежни ангелски лица, а човешкият поток минава покрай тях, без да ги забелязва.

Но най-добрите и най-успешните в нашата държава са представителите на така наречената средна класа. Казват, че средната класа е опората на обществото, на която се крепи икономиката.

— И това си е така, защото аз например ежедневно правя големи инжекции в икономиката, купувайки си скъпи чорапогащници, които непрекъснато се късат — с досада казваше Дудикова, докато мажеше с лак поредната бримка на чорапа си.

— Трябва да си слагаш калъфи на ноктите — разсмях се аз.

— Да си сложа ли и желязна маска на муцуната?

— Защо? — учудих се аз.

— Ще бъда Човека с желязната маска. Той поне със сигурност няма нужда от чорапи. По принцип средната класа е постоянен обект на преследване от аферистите — продължаваше с теориите си моята приятелка. Олигарсите ВЕЧЕ не можеш да ги завлечеш, а гордите бедняци ОЩЕ не можеш да ги завлечеш. Какво ще вземеш от тях? Чувал с картофи ли?

— А ние от средната класа непрекъснато търсим къде да си похарчим парите — кимнах аз, докато си допивах кафето. Келнерите отдавна бяха свикнали с разговорите ни за разпускане, по време на които си мажехме бримките с лак, оправяхме си набързо прическите преди среща или просто се смеехме на глас, привличайки възмутените погледи на мирните любители на кафето. Това си беше нашето кафене и тук правехме каквото си искаме. Според мен основното достижение на капитализма е именно в това, че всеки може да пие ароматно кафе за луди пари, говорейки с приятелка по телефона или пък просто, четейки последната книга на Океана Робски[10] и разбирайки с почуда, че на Рубльовка[11] също живеят хора. И те също имат проблеми. Само че техните проблеми са много по-сериозни от нашите еснафски „откъде да вземем пари" и „как да се докопаме до отпуска". Четеш и на душата ти става едно леко. Между другото, дори и да знам, че парите са зло и от тях идват всички беди, все пак ми се иска да ги привлека по някакъв начин към себе си.

— Има много, на които това им се отдава — възкликна Динка. — Казаха ми, че в момента икономиката има такъв ръст, че е достатъчно само да си вложиш парите на подходящото място и да си живееш от доходите. Петдесет процента на година, не е зле, нали?

— Струва ми се, че това вече сме го играли веднъж — със съмнение в гласа реагирах аз, защото знаех колко лесно се пали Динка. В паметта ми все още се пазеха файлове за МММ „Властелин" и ГКО[12], поради което при думите „петдесет процента" веднага ми светваше лампичката.

— Ти не разбираш. Сега е идеалният момент. Петролът поскъпва. Недвижимите имоти поскъпват. Индустрията е в подем. Няма никакви рискове за инвестиционните портфейли.

— За кое? — задавих се аз с кафето си. Все пак „инвестиционен портфейл" не беше думата, която чувах най-често от устата на приятелката си.

От друга страна, няма нищо странно, нали е счетоводител.

— За това — чукна ме тя по носа. — Ти, както винаги, ще го пропуснеш и докато другите си купуват жилища, ти ще си седиш в квартирата под наем.

— Много моля, без удари под кръста. И без това не ми е леко — обидих се аз. — Между другото, алчността се наказва.

— Аха. Но това важи за тия, които не могат да смятат.

— И моят НН един път вярваше, че е пресметнал всичко — хвърлих въдицата аз. Единственият начин да отклониш Динка, беше да я увлечеш по нещо друго.

Динка се сепна:

— Какво е станало?

— Ами наскоро НН реши, че е скъпо и неизгодно да доставяме ваучерите на клиентите, като използваме голяма куриерска компания.

— И? — заинтересува се Динка, защото историите за НН винаги забавляваха тези, които имаха късмета да ги чуят.

— И изведнъж, за да намали драстично разходите, НН реши да наеме куриер на заплата.

— Стига бе! — цъкна Динка. — И висока ли беше заплатата.

— Зависи от валутата. В рубли не беше нищо особено, но в юани[13] ставаше.

— В Китай трийсет долара месечно се смята за заплата на топмениджър.

— Както винаги е бил щедър — направи извод приятелката ми.

— Аха. Отначало се опитваше да накара мениджърите да разнасят ваучерите сами, но го заплашихме, че ще се организираме в профсъюз. Тогава доведе отнякъде някакъв рошав студент…

— Красив ли беше — облиза се Динка.

— Истински Тарзан — усмихнах се аз — само дето косата му беше рядка и сивкава на цвят. Сигурно я миеше един път месечно, при това случайно. Тънък като вейка с нелепи военни кубинки и кожено яке с куп ципове. С две думи точно като за теб.

— Пфу! — намръщи се Динка. — Не ви ли е гадно?

— Не ни е гадно, защото вече е уволнен.

— Нима?

— Да. Една седмица търча с най-продаваните почивки. Разнасяше ваучерите за Турция и Египет. Сама разбираш какво е да ходиш от университета на „Пражка", от „Пражка" в „Строгино" и оттам пак при нас. Момчето се поизмори.

— Има си хас! Щях да те видя теб — кимна Динка.

— Няма нужда, аз с моите токчета нямаше да стигна и до „Пражка".

— Няма и нужда — съгласи се приятелката ми.

А след това успяхме да продадем групово пътуване до Доминиканската Република. Групата беше от седем души. Както се досещаш, доста пари. Дори ако вземем предвид, че бяха платили аванс, студентът трябваше да събере три хиляди и петстотин долара.

— Открадна ли ги? — ахна Динка.

— Де да беше? — въздъхнах аз. — Не можем да не признаем, че студентът се оказа умно момче. Върна се в офиса с радостната новина, че са го обрали.

— Него?

— Аха.

— Дори ни показа някаква рана на ръката си и скъсаната чанта. В общи линии се биеше в гърдите и искаше да извикаме милиция.

— Извикахте ли? — поинтересува се Динка. Не мисля, че твоят прословут НН е фен на милицията.

— Разбира се, че извикахме. НН крещя цял час. Заплашва го с всички земни и небесни сили чак до Страшния съд. Спомена и бандити и всякакви други ужасии. Младежът остана твърд като пред последната битка. Очевидно беше преценил колко време ще му трябва, за да заработи три хиляди, докато се поти, тичайки като куриер.

— Преценил е, че ще е, докато се пенсионира — изсмя се Дина.

— Някъде там — съгласих се аз. — Така че сега НН отново използва голямата куриерска компания и заплашва, че независимо от всичко ще изобличи негодника.

— И защо ми разказва всичко това толкова подробно? — намръщи се Динка.

— Защо ли? — изразително се ококорих аз. — Защото всичките ти инвестиционни портфейли са същият опит да наемеш за куриер студент. Кой ще ти даде куп пари просто така за хубавите ти очи.

— Няма да е просто така — обиди се Динка. — Това се нарича инвестиция.

— И какво? Ти ще купиш ли лично поне една акция? — разпалено я питах аз.

— Лично аз няма да купя. Вместо мен ще го правят опитни професионалисти — спореше с мен приятелката ми.

— Аха. Говориш като в рекламен клип — хванах се аз за думите й.

— Така! Стига. По-добре ми кажи какво става между теб и Денис? — попита Динка, знаейки, че този въпрос ще ме отвлече и разговорът ще се отклони от неприятната за нея тема.

Наистина, не беше лесно да се каже какво става между мен и Денис. Макар че какво толкова сложно имаше? „Обичам те", ми беше казал той и аз му отговорих с взаимност.

Нищо ново. А след това идваше прелюбодеянието, което трябваше да ме ощастливи и да разнообрази изнурителния ми брачен живот.

Сини очи, мъжествени ръце, разговори на лунна светлина. От онази паметна разходка по Тверския булевард беше минала около половин година, през която от начало само аз се опитвах да се убедя, че наистина обичам Денис и вече не обичам Константин, след това към мен се присъедини и Динка. Тя харесваше много и Денис и начина, по който се отнасяше към мен. Само че с мен ставаше нещо странно. Изобщо не можех да приема стандартната схема, при която единият участник (очевидно това беше Константин) е стопроцентов негодник, извор на всички злини и причина за всичките ми лоши постъпки. А вторият (Денис) е порядъчен човек, който ме спасява от ръцете на негодника (Константин) и аз съм несправедливо наранена от живота принцеса.

Само че от самото начало, нещо не беше съвсем така, макар че на пръв поглед всичко отговаряше на изложената по-горе схема.

След разходката Денис ме заведе в приятно мебелирана хотелска стая, в която влязохме силно изчервени от красноречивите погледи на администраторката. След това имаше и цветя, и червено вино, и свещи, и страстни целувки, и любовни думи, и ласки. Денис беше като изваден от списание. Мъж с външността на Алек Болдуин, психиката на жена и езика на писател.