Татяна Веденска - Изневяра в рамките на приличието

— Хубаво ли ти е? — тревожеше се той.

Трябва да му се отдаде дължимото. Наистина ми беше хубаво. И дори много. Всичките вълнуващи моменти. Първите докосвания, желанието да разбера какво ще стане след това. И хормоните, които колкото и да е тъжно, тотално ме бяха лишили от това, което се нарича „здрав разум". Да, с Денис ми беше хубаво. Но най-интересното започна вечерта, когато като истински заговорници се разделихме през няколко улици от дома ми.

— Ти ли си? — извика от стаята Константин със съвсем бодър глас, докато внимателно завъртах ключа в ключалката. Като че ли някой друг можеше да отвори вратата ни.

— Да — със същия бодър глас извиках аз. Междувременно в главата ми като луди се въртяха следните мисли — ще разбере ли или не, досеща ли се, ако се досеща какво ще направи?

— Миличко, прости ми! — Костя излезе от стаята и застана опрян на рамката на вратата. Беше разстроен и развълнуван, гледаше ме нерешително и дори виновно. Не бях виждала такова изражение на лицето му много отдавна.

— За какво? — попитах аз. Най-малко бях очаквала от него такова изражение, такива думи и изобщо такова поведение. По-скоро се бях подготвила, че ще ми устрои някаква грозна сцена.

— Увлякох се. Разбира се, не съм някакъв ревнив глупак, който иска да прикове жена си за радиатора с белезници и да й забранява да ходи на театър — каза съпругът ми и се опита да ме погали по бузата.

— Нима? — учудих се аз. Дори малко се разстроих. Предпочитах да бъде ревнив глупак, или да ме прикове към радиатора… а най-добре — към себе си.

— Да. Просто те обичам и затова страдам — Костя се усмихна и ме прегърна.

— И аз те обичам — съвсем честно му отговорих аз, но вътрешно всичко ми се сви, защото изведнъж почувствах, че нещо се е променило. Може да беше някаква биохимична реакция? Може би прословутият мъжки хормон? Но изведнъж това, което имаше между мен и мъжа ми, изчезна.

— Чудесно — напрегнато кимна Константин. Той или наистина не беше разбрал и не беше забелязал нищо, или много добре се преструваше. С облекчение ме потупа по бузата, за всеки случай ме нарече още веднъж „миличко" и отиде да си чете вестника. Аз отидох да приготвя вечерята.

През нощта се опитахме да си спомним какво е любовта. Но се оказа, че неочаквано всичко се е разстроило и не можем да намерим общ знаменател. Сякаш Денис неусетно ме беше пренастроил, беше ме препрограмирал.

— Какво ти е?

— Просто съм изморена — извърнах се аз.

— Ще спим ли? — неуверено ме попита Костя. Аз затворих очи. Изведнъж през главата ми премина неприятната мисъл, че все пак е разбрал какво е станало. Но предпочита да не вижда и да не знае нищо. Сутринта все пак потвърдихме, че не сме съпрузи само на хартия, но това не решаваше абсолютно нищо. Той ме притискаше към себе си, сякаш съм остров насред бурния океан. Опитваше се да ме вземе изцяло, дразнеше се, че не може, защото искаше да се превърнем в едно цяло за по-дълго, отколкото някакви си жалки минути. А всъщност не се получаваше и през тези минути, защото в моя живот вече имаше двама мъже — Костя и Денис. Той не го знаеше (а и нямаше защо да го знае), но този фактор беше променил всичко. Така прекарахме половин година, през която толкова се изнервих, че започнах да правя истерични сцени на Константин.

Всичко ме дразнеше. И домът ни, и тапетите на цветя, и обажданията на колегите му, които крещяха: „Стоката ни е блокирана във Франкфурт!" и разбира се, търпението, с което той се опитваше да понася изпълненията ми. Когато погледнех кроткото му лице, се чувствах такава мръсница, че исках веднага да си призная всичко.

— Не можеш да си представиш колко ми е писнало да лъжа — оплаквах се аз на Динка.

— Ами напусни мъжа си — възмущаваше се тя. — Денис със сигурност няма да се държи с теб като с привидение.

— Знаеш ли, аз наистина съм като привидение. Можем да прекараме цял ден заедно вкъщи без да си кажем и дума. Усмихваме се старателно и се правим, че всичко е не само окей, ами е направо върхът. Аз си мисля за Денис, а Костя — за работата си. Или пък и той мисли за някой друг? За някоя жена?

— Смяташ ли? — усъмни се Динка. — Не е типично за него.

— А за мен? За мен типично ли е? — възмутих се аз.

— Какво толкова?

— Всичките лъжи, че ужким идвам при теб. Страхът, че ще ме хване. Знаеш ли, понякога ми се иска Костя да разбере какво става.

— Защо? Да не ти е омръзнал животът? — учуди се Дудикова. На нейната последователна и прагматична натура й бяха чужди съмнения от такъв ненадежден етичен характер.

На мен обаче ми беше толкова непоносимо да седя до човека, който преди ми беше много близък и скъп и да си говоря с него за времето. Мисълта за разобличение вече не ме плашеше, а ме примамваше като въжделена мечта.

— Ще ми бъде интересно да видя какво ще направи.

— Ще си събере нещата и ще си тръгне? — предположи Динка.

Аз поклатих глава със съмнение.

— Мисля, че ще се вцепени. Но не защото новината ще бъде толкова поразяваща…

— Защо? — не разбра приятелката ми.

И аз самата не разбирах. Просто, виждайки как се държи с мен Костя, как ме гледа, как дъвче сандвича си на закуска, си мислех, че той знае всичко.

Всичко беше на ниво интуиция. Женската интуиция е действително уникално явление. Тя може да ни подскаже еднакво точно на коя от двете спирки, разположени на различно разстояние от метрото, автобусът ще пристигне по-рано и за какво мисли любимият ни човек. Женската интуиция, ако е истински развита и ако не се опитват да я използват с користни цели, никога не бърка. Но не става за реализиране на печалби.

— Слушай, а дали да не взема да му кажа? — предложих аз.

— Наистина ли се изкушаваш? — присви очи Динка.

— Половин година! Разбираш ли, половин година?! Наистина не знам докъде ще ме доведе всичко това — оплаках се аз. — Аз съм негодница!

— Ти ли? И защо?

— Изневерявам на мъжа си — ударих се с юмрук в гърдите аз.

Ставайки свидетел на патетичното ми поведение, Динка се разсмя.

— Добре, съвестната ми ти. Да допуснем, че си признаеш всичко. И какво? Толкова ли мечтаеш да останеш сама?

— Защо сама? Ами ако ми прости и си заживеем като преди? — предположих аз.

— Наивница! И какво ще се промени? Дали не бъркаш генерално? — попита ме тя, въртейки изразително очи.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, че до теб има добър, нежен, любящ и направо уникален човек, а ти продължаваш да си мислиш какво да кажеш на мъжа си.

— Кого имаш предвид? — запънах се аз, макар че веднага разбрах, че става дума за Денис.

— Виждаш ли?! Срещате се, спиш с него. Обичате се, а ти дори не разбираш за кого ти говоря.

— Разбирам — кимнах аз и раменете ми се приведоха. — Не знам защо, но нещо не му е наред.

— Ти не си наред — уверено обясни тя. — Ти си пълна глупачка. За какво ти е това мрънкало? Денис те носи на ръце.

— Той също няма да го прави цял живот — възразих аз. Перспективата да попадна в любвеобилната власт на Денис, изобщо не ме влечеше. Наистина, беше винаги до мен и ми оказваше толкова внимание, че понякога нямах нищо против да не бъде толкова много.

— А казват, че за всичко са виновни мъжете — плесна с ръце Динка.

— Да, той е добър, красив и нежен, но… Той не е истински.

— В какъв смисъл? — учуди се Динка.

Наистина как можех да й обясня, че отношенията ни с Денис, целият този наситен с комплименти и ухажвания секс, цялото това внимание, ми се струваха изкуствени, направени от папиемаше[14].

Като че ли в действителност нямах представа що за човек е този Денис. Сякаш до мен се разиграваше постоянно някакъв спектакъл със заглавие „Истинският мъж" или „Идеалният любовник", в който в зависимост от ролята си той произнасяше някакви фрази и правеше някакви приятни за мен неща.

— Разбираш ли, не ме напуска чувството, че всеки човек задължително има някакви недостатъци. Например Костя е мрънкало и постоянно се оплаква. Понякога е непоносим. Но когато ме целува, съм сигурна, че прави точно това.

— Денис да не би да те хапе? — изненада се Динка.

Аз се усмихнах. Разбира се, че не. Денис се целуваше страхотно, но въпреки това изобщо не исках да живея с него.

— Знаеш ли, той може би е прекалено идеален за мен — оправдавах се аз.

— Аха, значи мечтаеше за идеала цял живот, а сега не ти подхожда — ехидно уточни Динка. — „Гадост! Колко идеално е всичко!" И това доживяхме.

— Не, разбира се. Просто не вярвам, че това е истинският Денис.

— Смяташ, че се преструва, така ли? — подсмихна се тя.

Не, нея човек не може да я убеди. Как да й обясня, че имам чувството, че Денис нарочно е изучил от списанията какъв е мъжът мечта за всяка дама и старателно се прави на принц на бял кон.

— Ами ако наистина е принц? Аз например със сигурност мога да ти кажа, че и в работата той е истински сладур.

— Нима? Тогава защо не е направил щастлива жена си? — парирах аз. Не разполагах с други аргументи. И затова, независимо от скептичното ми отношение към ставащото, когато Денис ми се обади, аз пак му казах „да". Не е лесно да се плува срещу течението, нали?

Всички много се вълнуват от принцовете. Обаче виждал ли ги е някой? Вие виждали ли сте ги? Аз не съм. И никой от моите познати не ги е виждал. Интересно дали на този свят има жени, които вярват в съществуването им. Опитах се да си представя (след разговора с Динка тази тема живо ме заинтересува) що за чудо е това Прекрасният Принц. Ако не е като Костик, в това за четири години съм успяла да се убедя, и не е като Денис, тогава какъв е? Поне хипотетично. Двуметров красавец със сини очи. Такъв цвят на очите, наистина е страхотен. Но на практика прекалено високите мъже не са много удобни. Не е лесно например да го целунеш по бузата. Ако все пак решиш да опиташ, се оказва, че го целуваш някъде около корема. Макар че аз не съм чак толкова petite[16] (особено когато съм на десетсантиметрови токове), не съм се опитвала да целуна Денис по бузата.