Татяна Веденска - Изневяра в рамките на приличието

— До Нова година има почти месец — не се отказваше той. Да не би да си решила цяла седмица да купуваш подаръци?

— С мъжа ми имаме много планове — аз въртях синджирчето на врата си и се стараех да не поглеждам Денис в очите. Беше ми жал за него, тъй като той ме обича искрено и това е страшна рядкост в наше време.

— Да не мислиш, че не виждам, че нещо не е наред? — присви очи той.

— Да, прав си. Наистина не е наред. След като заговорихме за това, си длъжен да ме разбереш — внимателно започнах аз. Какво казваха? Не трябва да заливаш човека с всички лоши новини наведнъж. Трябва да го подготвиш. Точно това правех аз.

— Не съм ти длъжен. Не съм длъжен на никого! — изведнъж избухна Денис.

Аз дори се смутих.

— Защо ми викаш? — дори не предполагах, че може да вика.

— Друг ли имаш? Всички вие рано или късно си намирате някого другиго! — изведнъж той се разкрещя и започна да ръкомаха, а аз останах като тресната. Отношенията ни бяха красиви, защо и краят им да не бъде такъв?

Това, което ставаше, изобщо не се вписваше в измисления от мен финал на нашата връзка.

— ВСИЧКИ ЛИ? За какво говориш? — изумих се аз.

Усмивката изчезна от лицето на Денис. Изведнъж се изплаших.

— За нищо — изплашено се сепна той. И пак премина на нежната плоча. — Не ти ли е хубаво с мен?

— Нито ми е зле, нито ми е добре. Просто не те обичам — признах си аз.

— Какво, да не би да се държа лошо с теб?

— Не става дума за това — уморено въздъхнах аз. — Ти си чудесен, прекрасен, чувствителен, но не си за мен. Ще бъдеш щастлив.

— Разбира се! — пак се разкрещя той и очите му засвяткаха лошо. — Но ще бъда с теб! Да не би да си мислиш, че ще те пусна толкова лесно?! Ти си моя! И ще бъдеш с мен дотогава, докато аз реша.

— Ааа, не! Няма да участвам в тази игра — изведнъж усетих пристъп на паника и се хвърлих към чантата си.

— Стой! Още не съм свършил! — Денис ме хвана за ръката и се опита да ме блъсне на дивана. Аз се засмях с нервен истеричен смях.

— Какво се опитваш да постигнеш? Отношенията ни се изчерпаха! — направо ме втрисаше от неговите стремително променящи се и абсолютно непознати жестове и гримаси. Сякаш познатият ми любовник изведнъж се беше превърнал в дявол, когото виждах за първи път.

— Изчерпали ли са се? И кога? Аз не съм забелязал. Според мен отношенията ни са прекрасни! — изразително и твърдо каза Денис.

А у мен изведнъж се пробуди неизвестно откъде появила се пепелянка. Какво изобщо става? от къде на къде ние, красивите жени, вече не командваме парада? Тая няма да я бъде! Нямам спомен да съм разрешавала на Денис да ми държи сметка! И въобще тоя клуб трябваше да бъде затворен отдавна.

— Знаеш ли какво, отношенията ми с мъжа ми се затоплят, така че няма да се виждам повече с тебе! — обясних му изчерпателно с какво съм заета и започнах бързо да се обличам.

— И си мислиш, че можеш да решиш всичко просто ей така за нула време? — сподавено ме попита Денис.

Аз си измъкнах ръцете от здравите му пръсти и скочих. Той също скочи.

— Виж, няма нужда от трагедии! Ти си имаш жена, аз — мъж. И със сигурност не изживяваме голямата и чиста любов. Не си ли съгласен? — ехидно попитах аз.

Изведнъж ме обхвана такава ярост, че ми се прииска ужасно да прекъсна, дори да разруша, всичко веднага и веднъж завинаги. Само че бях абсолютно неподготвена за това, което последва.

— Значи пак си заобичала мъжа си? Е, какво, давай все така. И аз съм привърженик на здравото семейство, макар че не бих живял точно с теб.

— И защо? — по-скоро автоматично, отколкото, защото наистина ме интересуваше, попитах аз.

— Защото жената трябва да уважава мъжа си. А ако не го прави, трябва да бъде възпитавана — той подкрепи думите си с демонстрация на това как трябва да се възпитава жената — шамар.

Аз даже не разбрах веднага какво точно се случи. Оказа се, че моят идеален и изискан любим с прекрасни сини очи ме възнагради с такава плесница, че петте му пръста се отбелязаха на страната ми.

— Ето какъв си бил, Денис! Е, поне те опознах на сбогуване, бях си помислила, че си принц от приказките, а не реален мъж.

— Боклук! — изкрещя той и се опита да повтори представлението.

Аз се предпазих от поредния удар и си помислих, че никога в живота си не съм попадала в такава ситуация. Виж ти, през всички тези години, каквото и да съм правила, Костя никога не ме е докоснал и с пръст.

— Денис, как е жена ти? Добре ли е със здравето? И с нея ли тренираш бокс? — грабнах си чантата и се втурнах към вратата.

Идеалният мъж се втурна след мен. Ако бях на двайсет, може би щях да се смутя и да се объркам и всичко щеше да свърши много по-зле. Но, слава богу, бях на трийсет, дори на трийсет и една, които навърших през февруари. На тази възраст човек успява да реагира правилно в определени ситуации.

— Тревога! Пожар! — се развиках аз. — Спасявайте се, както можете!

— Какво? — Денис застина намясто.

Ако бях извикала нещо друго, сигурно щеше да ми затвори устата, а така, докато съобразяваше има ли пожар, или няма, аз успях да си взема ботушите и да изляза на стълбите.

— Имай предвид, че ако започнеш да разпространяваш слухове, ще те убия — неуверено и неубедително, шепнешком (за да не го чуят съседите) каза той.

— Страхуваш се от слухове ли? — усмихнах се аз и хукнах надолу по стълбите. Изскочих на улицата, като си закопчавах палтото в движение. А там избухнах в смях.

Да, такова нещо мога да свърша само аз. Да се срещам с някого повече от половин година, да спя с него и така и да не разбера що за човек е. Да живея с някого четири години и по същия начин да не разбера какво представлява.

— Значи всичко е свършено? — смутено ме попита Динка, защото нямаше начин да се прибера вкъщи в състоянието, в което изскочих на улицата.

Макар че много ми се искаше да си поплача на рамото на Костя. Но той сигурно щеше да ме попита какво става. И какво щях да му отговоря? Любовникът ми ме удари. Не мисля, че Костя щеше да прояви разбиране. Така че отидох при Динка. Още повече че и без това бях казала на Костя, че ще прекарам вечерта с Динка.

— Сигурна ли си, че всичко е свършено? — настойчиво повтори Динка, гледайки как наблягам на коняка.

— Да не мислиш, че съм мазохистка? — показах й пламналата си буза, която се бях опитала да прикрия с фон дьо тен. — Повече няма и да го доближа.

— Даа. Кой да си помисли? — възкликна тя. — Слава богу, че свърши така. Можеше да бъде и по-лошо.

— Права си — нямах намерение да споря аз.

Макар че тогава и двете грешахме в едно. Че всичко е свършило. Обсъждахме в детайли поразяващата ми раздяла с Денис, приемайки, че най-трудното вече е минало. Аз изобщо не се съмнявах, че ще бъда вярна на мъжа си. След ТАКОВА ЧУДО желанието ми да търся по неведоми пътища следи от неведоми ПП изчезна напълно.

Само че можем, колкото си искаме да си мислим, че като сме казали „стоп", наистина можем да сложим край на всичко. На практика не е точно така. Ако хвърлите камък в гладко езеро, на повърхността със сигурност ще се появят кръгове. Именно затова за мен всичко тепърва започваше.

Ако можех да избирам, щях да включа в живота си малко от стила на Тарантино. Всичко щеше да си е същото, но поетично и завъртяно в рими. В неговия свят хората дори се бият в рими, да не говорим за простите ежедневни неща. Такива като секса, любовта, децата и плодовите кейкове. Истински празник, а наоколо камара от трупове. Защото несравнимата Ума Търман прави всичко, сякаш пее песен. За нея няма противници и няма прегради. Пред нея сплотената армия е като зрялото жито под сърпа на жътваря. Дружно ляга на земята и сама се завързва на снопи. Ех, да можех и аз така. И изобщо, ако искам да приличам на някого, то е на Ума. Какво, и аз съм светлокоса. Трябва ми само меча на подходящия японец и ще се развихря.

— У нас за убийство се лежи — предупреди ме Дудикова. — Дълго и без право на свиждане.

— Ако е с меч, няма да е убийство!

— А какво ще е? — засмя се тя.

— Ритуал. Обред! Жертвоприношение! Двете бяхме в нашия офис и празнувахме отминалите новогодишни празници. НН го нямаше, но любезно ни беше позволил да не затъваме в тресавището на скуката у дома и беше обявил трети януари за деня ХИКС, в който да се явим на работа. Макар че всички нормални туристически агенции се бяха покрили до десети, за да могат да изпият и да изядат невероятните приходи, с които се бяха сдобили в резултат на хаотичната празничната миграция на населението в най-различни направления.

— За жертвоприношение се полага същото наказание като за убийство — мързеливо философстваше полузаспалата Динка, безгрижно отпусната на дивана в офиса.

— Хубаво е, че дойде — зарадвах се аз.

Перспективата да работим двете с Аллочка на трети януари, ме потискаше ужасно. А сега всичко си беше дошло на мястото. Сбирката ни в офиса не противоречеше на нищо. Сложихме масата за трима, сипахме си червено вино, разположихме се на кожените кресла и се захванахме да празнуваме Новата година по женски. Отначало обсъдихме подробно мъжете си. Тоест, първо най-подробно обсъдихме до дъно душата на Денис, който се разхождаше из скъпата поликлиника на Динка все едно нищо не е било, усмихваше се, зяпаше със сините си очи сестрите и се затваряше в себе си, когато приятелката ми му предаваше поздрави от мен. А тя го правеше редовно. Най-вече за собствено удоволствие, защото аз не я бях молила.

— Казах му на всяка цена да доведе жена си на новогодишната ни алкохолна сесия.