— Представи си, че се напиеш и на пияна глава фраснеш някой важен клиент — предположи Динка, докато си говорех с нея тихо по телефона след скромната ни работна сбирка.

— Аз? Да фрасна клиент? — ахнах аз.

След това се опитах да си представя тоя нонсенс нагледно. Аз, която по природа съм кротка и спокойна, седя и слушам глупостите на поредния клиент (да предположим, че той е дебел чичко със задух, който прилича на „Биг Мак"). Клиентът фъфли пискливо, че в „Ол инклузив"-а трябва да бъде включен 25-годишен отлежал коняк, а бирата изобщо не е алкохолна напитка и трябва да се продава на улицата. Аз се опитвам да се изключа, но той повишава тон и преминава към заключителната част: „След като не сте предвидили, че през зимата в Египет е ветровито и човек не може да се къпе, трябва да ми върнете цялата сума." В този момент аз ставам, усмихвам се любезно, замахвам и с всичка сила му забивам едно кроше в окото.

— Макар че това е повече в стила на Денис — със съжаление се съгласи Динка. — Но все пак съм права, че след това със сигурност ще те уволнят.

— Може пък НН да се разори — със скрита надежда предложи свой вариант Аллочка.

Интересно е, че макар и всички в офиса да зависим от НН (нали затова е НН), всички ще се зарадваме, ако се разори.

— Или пък ще доведе любовницата си на твоето място — се удари по челото (или поне на мен така ми се стори) Динка.

— Може да ни изгонят от жилището? — изложих нова версия аз.

На когото му се е налагало да живее под наем, ще ме разбере. Преместването винаги е нещо като разрушена кула, пълно разрушаване на нещо старо.

А за човек, който е принуден периодично да преживява тоя кошмар, преместването е истинска малка криза. Направо ме е страх да си го помисля. Трябва да събера всички вещи, сувенири, подаръци, посудата, любимата си настолна лампа, да не забравя кучето, да наема камион, да внимавам хамалите да не откраднат нещо, чиято загуба ще ни извади извън релси. После трябва известно време да живея сред кашоните, без да знам къде ми е четката за зъби, дезодоранта, спалното бельо и червения костюм.

Но най-трудното е да обясниш на последната си хазяйка какво е станало с ремонта на жилището. Защо не сме длъжни и няма да плащаме глоби за изгризаните первази, скъсаните тапети и издраскания под (защото местихме шкафа). Лично аз не съм срещала хазяйка, която да не ме е изпращала с оплаквания от рода на: „Добри хора, какво става?! Жилището беше след луксозен ремонт. Имаше гоблени! Оригинал на картина на Рубенс! Всичко е изчезнало! Всичко, придобито след непосилен труд!" — стенат тези хитри дами. Първите няколко пъти, като се има предвид тогавашната ми възраст и липсата на опит, те успяваха да ме изръсят с някакви суми за покриване на нанесените щети.

След това обаче Костя ми обясни, че луксозният ремонт е нещо съвършено различно.

А пък да плащаме тапети, които е скъсал някой друг, много преди нас, е хем глупаво, хем незаконно.

— Ти само не се меси и всичко ще е наред — започна да ми казва той в последните години. Не знам какво точно правеше на хазяйките, но всички те се сбогуваха с мен вежливо, съжалявайки, че пътищата ни се разделят.

— Какво толкова? — прекъсна ме Дудикова. — Ако ковчегът и кулата означават смяна на жилището, ти препоръчвам да се примириш и да си събираш партакешите.

— Защо? — изненадах се аз.

— Защото това е най-малкото зло. И няма защо да си предизвикваш съдбата. Ще се преместиш и всичко ще се укроти.

— По принцип си права — съгласих се аз.

Това беше окончателният ни извод. Скоро ще се преместя. Дори го съобщих на Костя, след което той се намръщи, потърка си челото и ме попита:

— Обясни ми още веднъж защо трябва да се местим?

— Защото си гледахме на карти и ми се падна разрушена кула и ковчег — предпазливо обяснявах аз.

Костя ме огледа съчувствено от главата до петите.

— Миличко, не може ли да си останем тук? Нямам желание да си сменям адреса. Двете с Дина можете да си погледате на кафе и да поправите всичко — завърши той с противен носов тембър. И се разсмя.

— Смешно ли ти е? — обидих се аз. — Винаги е така! Не уважаваш знанията ми. Не вярваш в интуицията. Но когато дойде нещастието, аз ще се смея последна.

— Твоята Аллочка трябва да работи на гарата — продължаваше да се весели мъжът ми. — Не разбирам какво прави във вашата скучна фирма? Може да стане милионерка, като предсказва премествания.

— Не беше тя — се опитвах да обясня аз. Между другото, през четирите години на брака си бях разбрала, че да се спори с Костя, е безполезно.

— Не е ли? А кой тогава? Твоята Динка ли? На нея шарената кърпа за глава ще й отива страшно. Заедно с един куп дечица зад гърба й.

— Престани! — не издържах аз и се разплаках. Изведнъж ми стана толкова тъжно и обидно, че сълзите сами рукнаха от очите ми. Плачех и плачех, дори виех. Отначало Костик се опита да призове съвестта и гражданското ми съзнание (може ли голяма жена да се държи така), след това обаче се изплаши и започна да ме налива с вода от чешмата.

— Какво ти става? Успокой се! Пошегувах се. Всичко ще се нареди — люлееше ме в обятията си той. А аз се тормозех, разсъждавайки, че се опитвам да предотвратя страшна катастрофа, а никой не се интересува и никой не ме обича.

— Какво ти става? — ядоса се Костя, когато преминах към втората порция плач. — Дали да не те залея с ледена вода?

— Всеки може да обижда слабите — намръщих се аз. Но за всеки случай се поуспокоих. Не трябва да прекалявам. От Костя може да се очаква всичко. Ще ме залее с вода и ще каже, че е било за мое добро.

— Браво на теб. Хайде, ела ще те сложа да спиш.

Възлюбеният ми плесна с ръце и ме повлече от кухнята към леглото. Там постоя нерешително известно време и най-накрая реши да се присъедини към мен. След това ми стана все едно каква катастрофа ме очаква и къде ще трябва да се местя заради нея. Защото, откакто спрях да „работя до късно", по няколко пъти седмично вечер „да ходя на гости на Динка" и да излизам от вкъщи всеки път, когато на мобилния ми телефон се появеше името „Денис", отношенията ни с Костя се бяха затоплили.

Не знам с какво беше свързано това. Може би, защото моментът на помирението ни съвпадна с Нова година и това направи прекараните в леглото почивни дни особено празнични. А може да е права Динка, която казва, че Костя е разбрал, почувствал е, че отново съм само негова. И на никого другиго. А може просто да беше приключила някоя от онези кризи, за които толкова говорят психолозите.

— В семейния живот има толкова кризи, колкото гъби в гората — радостно ме увери Дудикова, когато обсъждахме парадокса, свързан с Константин. — Тази беше първата, но не се съмнявай, ще има и втора.

— Успокои ме — засмях се аз.

Кризите наистина са неприятно нещо, но трябва да призная, че вниманието, с което ме обгради мъжът ми, беше не само приятен, но и съвсем неочакван подарък. Дори започнах да си мисля, че всичко, което стана, не беше чак толкова лошо. Да, грехопадението ми беше ужасно, но пък нали всичко беше свършило. А сега моят Костик се държеше като истински слязъл от небето ангел. Освен това аз не възнамерявах повече да го лъжа и смятах да му бъда вярна.

— Никога повече — подсмихваше се Динка, чувайки подобни думи от мен. — Знаеш ли колко пъти съм чувала подобни обещания.

— Колко? — неуверено попитах аз. Не ми беше приятно, че има много други като мен.

— Когато някой не може да си плати в поликлиниката, винаги казва, че никога повече няма да се лекува на кредит. И продължава да идва и да се лекува. Защото е страшно приятно да се лекуваш и след поредната епилация или пилинг да не минаваш през касата.

— И какво? — ядосах се аз.

— Ами това, че изневярата е своего рода щастие на кредит — философстваше Динка. Получаваш емоции, за които след това се налага да плащаш с чувство за вина. Но докато тече процесът, ти е толкова хубаво, че просто не мислиш за последствията.

— Змия — разридах се аз, защото мисълта, че светът е толкова нелицеприятен, ме разстрои.

— Слушай, защо ревеш непрекъснато? — учуди се Динка. — От стрес ли е?

— Защото непрекъснато чакам вашия ковчег с разрушената кула — обясних й поведението си аз.

Динка се замисли.

— Не, виждала съм те във всякакви състояния. И нещастна, и щастлива, и много нещастна. — Тя си хапеше устните напрегнато. — Какво има да говорим, виждала съм те дори когато се опитваше да вземеш книжка.

— Ще те замоля! — моментално се накокошиних аз.

Работата е там, че тази тема беше особено болезнена. Някога, когато двете с Динка точно започвахме победното си шествие по Москва, имахме голяма мечта. Искахме да подложим под собствените си четирибуквия и четири колела. За целта посещавахме дори шофьорски курсове, където се опитваха да ни научат да спираме на двайсет сантиметра от бетонна стена, да настройваме радиото в колата и да ругаем през отворен прозорец. Изкарах шофьорския курс с лекота. Но това беше без значение, защото после следваше изпитът. Където се оказа, че умението ми да флиртувам не може да ми помогне, а едрият катаджия с явни признаци на аритмия е абсолютно равнодушен към женските колене. Единственото, което го възбуждаше, бяха триста долара, срещу които даваше книжки на всички желаещи. На мен тристате долара ми се свидеха и реших да рискувам. Сложиха ме зад волана на старичка лада шестица, Динка, която щеше да кара след мене, седеше отзад с още един любител на безплатните книжки. След това аз запалих сръчно колата, успях да вдигна четиресет километра за минута, след което, без да намалявам, се опитах да обърна посоката на движение. Излетях в насрещното платно, а след това (по разказите на очевидците) пуснах волана, закрих очи и започнах да пищя с всичка сила. Както се полага на истинска блондинка. Дудикова седеше с бяло като алпийски сняг лице. Катаджията крещеше. Само чудо ни спаси от стълкновение с летящия срещу нас джип, както и рефлексите на шофьора на въпросния джип. Между другото, после той доказа, че е истински професионалист, така псуваше през отворения прозорец, че дори на катаджията му почервеняха ушите. Аз бях практически първата и единствена курсистка, на която той отказа да даде книжка дори срещу триста долара. А на Динка й продаде книжката с най-голямо удоволствие. Така че разбирате защо не ми е приятно да си спомням този случай.