— Стига. Дори и тогава не се разплака — каза Динка.

— Тогава бях в шок. Бях щастлива, че ми разрешиха да сляза от колата. И че онзи добър човек от насрещната лента, все пак успя да ни заобиколи — обясних аз.

— Няма значение. Толкова сълзи, колкото те видях да лееш през януари тази година, не съм те виждала да лееш никога.

— Може да е проява на съвест — предположих аз. — Защото, както и да го извъртам, съм много виновна.

— Пред кого? — не разбра приятелката ми. — Пред Денис ли?

— Какво общо има Денис? Говоря за Костя.

— Само че, ако се съди по начина, по който Костя се върти на пети около теб, очевидно той е по-виновен. Само дето не знам защо.

— Тогава какво е? Психика ли? — посърнах аз. Всъщност, ако трябва да бъда честна докрай, от момента, в който скъсах с Денис, не приличах на себе си. Плачех често, не можех да спя. Не ми се работеше (но това можеше и да се изключи, защото и без това не обичам да работя).

— Може да е хормонално? — предположи Динка.

— Да не би да мислиш, че съм болна? — ужасих се аз. И веднага в главата ми заработи неумолимата логика. — Ами да, ако съм болна, тогава с ковчега всичко е ясно. Старият ми живот със сигурност ще приключи. И разрушената кула се връзва. Това е! Болна съм!

— Ама че си глупачка! — развика се Динка.

Но мен вече нищо не можеше да ме разубеди. Аз, също като героите от незабравимата книга „Трима души в една лодка, без да се брои кучето"[17], започнах да си откривам симптоми на всички възможни заболявания. Намерих си уплътнение в гърдата. Определено ми се струваше, че косата ми започва да пада. Боляха ме коремът и гърбът. Всичко ме болеше. А когато си мислех за това, ме болеше още по-силно, а понякога започваха да ме болят органи, за чието съществуване дори не предполагах.

— Умирам — съобщих с трагичен шепот на Динка, която веднага долетя в нашето кафене и разрошена и вбесена, поиска от мен за отплата да си направя пълни медицински изследвания.

— Идваш с мен — заяви тя.

— Имам работа — изписках аз.

— Без такива… изруга Динка и дори не ме остави да си допия кафето. В резултат на това безвъзмездно (т. е. даром) бях щателно набодена и прегледана (уши, гърло, нос, гърди и всичко останало), след което разбрах колко е яко да имам приятелка, счетоводител в медицински център.

— Няма да я гледам безплатно на видеозон! — категорично се противопостави Пьотр Исмаилович. Ще трябва аз да го платя. Ще си платите и за реактивите!

— Ще ви спестя такива данъци, че ще скачате до небето — Динка, както винаги уцели десетката. — Наистина ли има нужда от видеозон?

— А вие какво си мислите? Без него всичко остава в сферата на приказките.

— Добре — въздъхна Динка. — Ще си плати.

— Аз ли? — започнах аз, но се спрях. Все за един видеозон мога да си платя. При положение че Динка толкова се е загрижила за мен, би било свинщина да не си платя.

— Утре в десет. На гладно — въздъхна Пьотр Исмаилович. — Ще дам нареждане.

— Много Ви благодаря — заподмазва се Динка.

След това ми проведе кратък инструктаж и ми прочете конско на тема какво ще ми се случи, ако пропусна прегледа. Затова точно в десет треперех като лист пред лекарския кабинет. А точно след едно денонощие знаех всичко — и за ковчега, и за разрушената кула, и за причината за сълзите. За всичко.

ГЛАВА 2

Нищо не се знае


Историята с Денис раздели семейния ми живот на „преди" и „след" него. И не става дума, че Костя е започнал да се държи с мен лошо или пък аз съм почнала да се държа лошо с него. Като цяло отношенията ни дори се подобриха. Но сега го виждах с други очи. „Преди" бях уверена, че Костя ще бъде винаги до мен и че между нас ще цари вечно разбирателство. „След" разбрах, че всичко може да свърши за минута, и то заради мен. Защото характерът на Костя не притежаваше провокативни черти и взривни елементи, които биха могли да взривят семейното ни щастие. Костя ме обичаше, както и преди. Разговаряше с мен (което само по себе си е учудващо). Вярно е, че разговорите ни не бяха винаги задушевни. Понякога продължаваха да се свеждат до прословутото „подай ми солницата", но по-завъртяно и по-изискано. И все пак можехме да гледаме заедно някой филм, можехме да се разходим в парка. Аз започнах да готвя изискани ястия, защото исках Костя да седи, да се усмихва и да ми показва с целия си вид, че животът ни е успешен. Исках да получа поне някакво преимущество в битката със самата себе си. Надявах се, че количеството сервирани деликатеси е нещо като точките в компютърна игра. Десет точки допълнителен живот. Тъй като всички знаят, че един от най-ефикасните механизми за властване над мъжката душа е кулинарията. Ако ме питаха, бих посъветвала всички яростни защитници на правата на жените и разните там феминистки, преди да организират демонстрации, да изпекат повечко кифлички с мармалад или да приготвят куп пелмени, защото, ако нахраните половинката си с вкусни пелмени, можете да получите от нея всичко, което искате. Но феминистките не ме слушат. Те не искат мъжете дори да ги доближават, не искат дори да ги поглеждат, макар че това е странно. Всички жени, които познавам, мечтаят за семейно щастие, за спокойни вечери вкъщи пред телевизора. За това да има на кого да донесат чаша вода. Но когато се съберат много на едно място, тези дами не искат мъжете да им отварят вратата и да им държат палтата. Отказват също така да угаждат на дребнобуржоазните мъжки слабости от сорта на вкусна (и невинаги здравословна) храна.

„Защо жената да е длъжна да приготвя вечеря? Нека мъжът да приготвя вечеря на жената. Равни заплати! Жените са по-добри шофьори от мъжете! Това е всеизвестен факт. Да се забранят вицовете за блондинки!"

— Какво общо имам аз с всичко това? — недоумявах аз. Аз си имам един мъж. Той изобщо не е принц и има куп недостатъци. Само че и аз не съм принцеса. А пък след историята с изневярата вече и дума не може да става. Той може и да не знае, но нали аз знам. То е като пластичната операция на лицето. Можеш да си сигурна, че след нея кожата ти изглежда страхотно. Че от операцията няма и следа и резултатът е потресаващ. Но всеки път, когато някой те погледне по-особено, с насмешка или с намек за задни мисли, ти си казваш: „Знае. Гадината някак си е разбрала. Видяла е нещо." И при мен беше така. Докато гледах как Костя ми се усмихва след маринованите свински медальони, се радвах, че не е разбрал нищо. Всичко е в миналото. Не знае нищо. А когато мрачно (както ми се струваше) ми обръщаше гръб в леглото, изсумтяваше и заспиваше, без да ме целуне, се притеснявах. Знае. Разбрал е. Почувствал е. Но нали казват, че времето лекува всичко. Мисля, че скоро ще ми стане все едно дали Костя знае за изневярата, или не. Времето ще покрие всичко с тънка мъгла, през която всеки грях ще изглежда нереален. Вероятно дори и за мен. И все пак нещо в душата ми изчезна след историята с Денис. И противно на всяка логика, аз се измъчвах от тази липса. Оказа се, че то е било нещо важно, необходимо, едва ли не главното.

— Чиста съвест? — уточни Дудикова, докато седяхме и чакахме за видеозона.

— И аз не знам. Аз свързвам съвестта по скоро с двойката на класно, която съм скрила от майка си.

— Тетрадките нямат нищо общо. Страдаш от типични угризения на съвестта. Защо не посетиш някой психолог?

— Ще го направя — покорно кимнах аз. Макар че не вярвах, не психологът ще ми помогне. Но се надявах на чудо. Надявах се, че в един момент като с вълшебна пръчка нещата между мен и Костя ще станат като преди. Или по-скоро, аз ще стана същата като преди. Чиста.

— Като преди ли? — учуди се Динка. — Та ти не харесваше нищо преди.

— А сега ми се струва, че това бяха пълни глупости — въздъхнах аз. — Сега обаче харесвам всичко освен самата себе си. Само че много искам да се харесвам, разбираш ли? Може да се каже, че аз много си се обичам и ми е много жал за себе си.

— Ще плачем ли? — усмихна се Динка.

— Да, но после — кимнах аз. — След като ме оставиш на мира с медицинските си процедури.

— Коя е Прудникова? — от кабинета излезе фотомодел с бяла престилка. Девойката имаше крака, които възбуждаха дори мен. Нямаше как да бъде простосмъртна, работеща в поликлиника. Веднага предизвика у мен комплекс за малоценност.

— Аз! — доложих аз.

— Влизайте — строго ми кимна госпожицата.

— Изследванията й дойдоха ли? — попита Дина.

— Ще видим — кимна донесената от неведоми ветрове в медицинския център принцеса от приказките.

— Сигурно тук ви плащат изключителни заплати? — прошепнах в ухото на Динка.

— Защо? — учуди се тя.

— Има такива красавици! Би трябвало да се фръцкат в ролята на секретарки при някой олигарх и да се разхождат с къси полички.

— Тя е медицинска сестра — изшътка ми Динка и ме ръгна в гърба. — Лиля, може ли да вляза с нея? Тя е морално неустойчива и може да избяга през прозореца. Аз ще я задържа.

— Това е незаконно — изписках аз, но моята скъпа кобра, започна с палячовщините си и демонстративно ме хавана за лакътя, за да покаже силата си.

— Върви! Върви!

— Гестапо! — аз придобих геройско изражение, вдигнах глава и гордо тръгнах напред.

— Лилечка, прегледайте й картона — каза провлачено напълно земен лекар евреин с рошава брада и оплешивяващо теме. Интересно ми е защо в държавните поликлиники има всякакви лекари, а в ултраскъпото учреждение на Динка, задължително са синове на Израил? Това не го казах на глас.

— Даа — поклати глава специалистът, четейки някакви документи. Погледна ме внимателно над очилата си. Аз моментално се изплаших и изстинах.

— Какво има? Болна ли съм? Сериозно ли е?

— Съблечете се! — строго ме прекъсна докторът. След това извърши всякакви непонятни манипулации, като ми даваше да разбера, че няма за какво да говори с мен, тъй като от негова медицинска гледна точка съм напълно безнадеждна. Практически съм непълноценна като човек. След това ми разрешиха да се облека и дълго време писаха нещо в картона ми.