— Така… — потърка ръце той и започна да излага цялата истина, но вместо на мен, говореше на Динка. Затова имах възможност да чуя всичко, да го осмисля и да го осъзная. Само дето не стана така. Бях абсолютно зашеметена. Успях да прекъсна разговора му с Динка само с един-единствен въпрос:

— Кога?

— В началото на декември — с готовност отговори лекарят.

— Сигурен ли сте, че е в началото на декември? — ахнах аз.

— А Вие сигурна ли сте, че не е? — присви очи лекарят и аз се свих. — Свободна сте.

— Благодаря Ви, Марк Соломонович — кимаше Динка, докато ме извеждаше от кабинета като от бойно поле.

Аз не се съпротивлявах. Можеше да се каже, че бях ранена.

— Лоша работа! — заключи приятелката ми и дори не се опита да смекчи нещата. След което ме настани на стол в коридора. — Втасахме я.

— Какво ще правя сега? — почти ридаех аз.

— Не знам — приятелката ми замислено се почеса зад ухото с химикалката си. — Сигурна ли си, че не си сигурна? Имам предвид, че не знаеш чие е?

— Сигурна съм — кимнах аз. — Не знам.

— Ужас!

— Истински — съгласих се аз.

Господи, каква банална история! Истинска мексиканска сапунка! Оказа се, че съм бременна от повече от два месеца. Аз съм бременна! А най-тъпото, най-нелепото в цялата история беше, че не знаех от кого!

— Как е възможно? — не се успокояваше Динка.

— Възможно е. Вероятността детето да е на Костя или на Денис, е еднаква. Защото, ако съм заченала в началото на декември, както твърди твоят доктор, тогава спях и с двамата.

— Така ли? — прехапа уста Динка.

Тя мисли много дълго. А аз несъзнателно движех поглед по стената и четях някакви обяви за ваксинация на населението. Минутите течаха бавно като река, която не е възпрепятствана от нито един камък. След Това Динка кимна и пожела да уточни:

— А с кого по-често?

— Какво по-често? — попитах аз, защото услужливото ми подсъзнание (вероятно за да се пребори с шока) вече беше отвело мислите ми много надалеч. Мислех, че трябва ежедневно да пия витамини, всеки ден и да тичам в парка, за да се грижа за здравето си…

— С кого спеше по-често в началото на декември? — отрезви ме приятелката ми.

Едва не се задавих. Не исках да мисля за станалото.

— По-често ли? Най-ужасното е, че точно в края на ноември и чак до скъсването с Денис и двамата бяха страшно активни, като че ли ни влияеха някакви магнитни бури — раздразнено възкликнах аз.

— Добре, нямам нужда от подробности — изчерви се Динка.

Нейният оскъден личен живот се свеждаше до случаен секс, мимолетни връзки и постоянно очакване на ПП, в чието съществуване всъщност не вярваше. Тя беше голяма жена и затова се досещаше, че мъжете (както и жените) имат непоправими недостатъци, които изключват възможността да получат званието Прекрасен Принц.

И така, тя предпочете да зареже темата за интензитета на личния ми живот.

— Дали не може да ме погледнат още веднъж на видеозона? — предложих аз — Може да ни кажат на кого прилича.

— Глупачке, там не се различава нищо. Вижда се броят на пръстите и бие ли сърцето.

Аз изтръпнах.

— Сърцето ли? То бие ли вече? Лъжеш!

— Какво ти става? Плодът ти е на девет седмици! Всичко вече живее. Започвай да четеш списания за бременни — язвително каза приятелката ми.

— Какво ще правя? — плеснах с ръце аз. Защото до този момент единствената дума, която звънеше в главата ми беше „аборт". А сега, когато вярната Дудикова ми съобщи, че на моето (между другото първо в живота ми) детенце му бие сърчицето, тази дума (аборт) започна да изчезва, отвя я вятърът.

— Може да се направи ДИК тест. Искаш ли? — внимателно се поинтересува тя.

— ДНК ли? Може ли? — зарадвах се аз.

— Ще трябва да се вземат малко околоплодни води, а Костя по някакъв повод да даде кръв.

— Интересно как си го представяш? — не разбрах аз. — Връщам се вкъщи, поднасям му вечеря и му казвам: „Скъпи, няма ли да ми дадеш малко кръв. Превърнах се във вампир

— Защо? — разгорещи се Динка. — И без това ще му направим изследвания като баща. Ще се договоря едновременно да се направи и ДНК тест. Лошото е, че е опасен за плода.

— Какво значи опасен? — моментално се озъбих аз. Изведнъж ме завладяха инстинкти, за които дори не предполагах, че съществуват. Абсолютно нелогично почувствах, че малкото нещо вътре в мен е най-важното, най-непонятното и най-уникалното нещо, което съществува на този свят.

— Ами има известна опасност. Все пак се прониква в околоплодните води — подробно ми поясни Дина.

Аз не разбрах нищо. Но това беше без значение.

— Ще го боли ли?

— Кого? — за малко да се задави приятелката ми.

— Бебето.

— То няма да разбере нищо.

— Нали каза, че сърцето му бие? — разочаровах се аз.

— Бие — потвърди Динка, но няма да разбере нищо.

— Не, не е така. А дори и да направя тест? Какво?

— Как какво? — раздразни се Динка. Ще имаш яснота.

— Е и? И какво ще правя с тая яснота? — инатях се аз.

— Ами ако детето е на Костя, всичко ще е наред и…

— А ако не е? Ако не е на Костя?

— Тогава ще можеш да направиш аборт. Макар че вече е малко късно — размишляваше на глас Динка. — Слушай, ти не се ли притесни, като не ти дойде цикълът? Това е върхът на безхаберието!

— Той май че ми дойде. Поне така ми се стори. Със сигурност имаше нещо. А аборт няма да правя в никакъв случай — заявих аз. — В никакъв.

— Сериозно? — ококори се Дудикова. — Ясно! Побъркала си се! Ало! Живееш под наем, не си сигурна, че детето е от мъжа ти!

— И какво? — заинатих се аз. — Няма да правя никакви тестове! Никакви!

— Тогава се приготви за дълга и тежка обсада — ядоса се Динка.

— Не знам какво да правя — разревах се аз и разгоних всички посетители наоколо.

Какво ми дойде до главата?! Казват, че съществува такова явление, нарича се ехо от войната. Уж всичко е свършено, а последствията продължават да ни застигат. В гората някой намира землянка с телата на войници. Децата си играят с гилзи от снаряди, а понякога дори намират истински гранати лимонки. Някой се натъква на забравена мина или пък никой не е знаел, че е там. Моят случай беше точно такъв. Аз се натъкнах на мина, която бях забравила през дългите години, в които ползвах таблетки и други контрацептивни средства.

— Слушай, защо не си кажем, че е на Костя и толкова! — мислеше рационално Динка. Лицето й се проясни, стана очевидно, че вътрешното й аз се е договорило с властите.

— Да бе! — хлипах аз. Живея с Костя пет години и нищо. Нито веднъж, а с Денис прекарах половин година. И си мислиш, че е от Костя?!

— Няма значение какво си мисля аз — строго уточни тя. — Важно е какво си мислиш ти. И той. Важното е вие двамата да сте сигурни, че това е вашето дете. Особено той.

— О, Господи! — възкликнах аз и продължих да рева.

— Вземи се в ръце! Денис не е нито негър на преклонна възраст, нито пък е волен калмик[18]. Не прилича и на китаец. Така че детето със сигурност ще бъде от европеидната раса. Ако не прилича на Костя, ще кажеш, че се е метнало на дядо ти. Него никой не го е виждал.

— Да, по принцип… — вяло се съгласих аз.

Още известно време преливахме от пусто в празно, но и след час не бяхме измислили нищо по-добро от това засега да не правим нищо. Защото всички варианти, които биха изяснили прословутия въпрос с бащинството, имаха за страничен ефект решението на задачата какво ще правя, ако детето се окаже на Денис.

— Точно затова детето трябва да бъде на Костя. Той ще стане прекрасен баща и освен това Костя никога няма да те удари — резюмира приятелката ми.

Аз се ядосах. Сега изобщо не беше моментът да се чудя с кого от двамата ще живея по-добре.

— Бих дала всичко, детето да бъде на Костя! Но най-вероятно не е така!

— Не се настройвай негативно! — философстваше Динка.

— Какво общо има настройката? — аз бях в истерия. — Ти знаеш само да даваш съвети и после да обясняваш защо нищо не се е получило.

— Аз какво съм ти виновна?! — възмути се и с право Динка. Само че аз не се интересувах дали я обвинявам справедливо. Бързо ми трябваше виновник. Веднага. И разбира се, го намерих в нейно лице.

— Ти ли? Ти ме запозна с него. Даде му телефона ми. А той го беше загубил толкова удачно.

— Значи аз съм причина за всичките ти беди. Сигурно аз съм те изпратила и в леглото с него? — побесня Дудикова.

— Не си — кимнах аз и издухах от челото си бретона, който изведнъж беше започнал да ме дразни. — Но и ти самата не правиш нищо. Само седиш и гледаш.

— Това пък какво значи? — намръщи се Динка.

— Не можеш да се решиш дори да внесеш сумата в тъпия си взаимен фонд, за който ми наду главата. Така ще седиш и ще гледаш как се мъча.

— Внесох ги! Ти си пълна глупачка! Мислиш само за себе си. И всичко е, защото, когато се видим, говорим само за твоите проблеми! — разкрещя се в коридора на службата си моята приятелка.

Никой обаче не смееше да прави забележка на главния счетоводител. Можеше да си вика колкото иска.

— Не е вярно! Аз винаги съм готова да те изслушам, но ти никога нищо не споделяш… Какво? Какво си направила? — сепнах се аз.

— ВНЕСОХ ГИ!

— Какво? Какво си внесла? — не разбирах аз. Казват, че мозъкът на бременните жени не работи добре, защото кръвта се оттича към плацентата. Но не и в деветата седмица. Вероятно съм си тъпа по природа. Оттам идват и всичките ми проблеми.

— Парите, глупачке. В момента годишната лихва е петдесет процента. Така че, когато реша нещо, аз го правя. Опитвам се да планирам и за теб тъпачката нещо.

— Благодаря — смутено кимнах аз. След това се замислих дълбоко. — Всичките си пари ли внесе? Не те ли е страх?