Татяна Веденска - Изневяра в рамките на приличието

— От какво?

— Да си даваш парите в пирамида.

— Не, с теб не може да се говори. Каква пирамида? Целият цивилизован свят живее по този начин. Това не ти е МММ[19] с хилядите им проценти. Това е сериозна фирма, юридическо лице с държавно участие и с чуждестранни инвеститори! — нахвърли се върху мен Динка.

— Добре, добре! Само не ме бий. Вярвам ти. И какво? Кога ще си получиш печалбата?

— Винаги, докато има ръст. А ако нещо стане, ще си взема парите.

— И все пак ти си истински боец! — възхитих се аз. — Значи мислиш, че не трябва да казвам нищо на Костя, така ли?

— Разбира се! Той ще те носи на ръце!

— от къде на къде? Не е споменавал нищо за дете. Може и да се ядоса — предположих аз.

— Ще видиш, че няма. Познавам го аз твоя Костя — увери ме Динка.

Аз поседях при нея още малко, докато се посъвзема и спра да плача, защото сълзите ми продължаваха да напират. След това Дудикова ме изпрати до метрото и обеща да не ми се обижда заради избухванията ми.

— От нерви е — тъжно обясних аз.

— Никой не се сърди на глупаците — успокои ме приятелката ми и ме пусна да осмислям и да преживявам станалото в самота.

Аз слязох в подлеза. Спрях се до един телефонен апарат и се чудех дали да не се обадя на Костя веднага. Но си го представих как седи в малкия си уютен офис на брега на Москва река и напрегнато обмисля как да транспортира кашоните с кристал до Уругвай и контейнера с мебели до Индия. Костя вършеше важни, необходими и абсолютно непонятни неща и аз го уважавах за това. Представете си как се опитва да се разбере с индийците или с уругвайците на английски и изведнъж се намесвам аз с умопомрачителната си новина: „Бременна съм!" „И какво?" „Ще имаме дете." „Какво?" „Дете! Дете!" „Откъде се е взело? Не ме занимавай с глупости. Ще поговорим довечера."

Намръщих се, погледнах пак към телефона и се насочих към метрото. Определено бях неадекватна. Дори не знаех накъде да тръгна.

— Последният брой на „Седем дни". Най-мръсните подробности от живота на богатите и известните! Всичко, придружено от снимки! Само за петнайсет рубли! — раздаде се силен глас точно до ухото ми. Обърнах се. До стената се беше разположил продавач на лъскаво щастие. Пъстри списания на всякаква тема примамваха минувачите с ярките си картинки и безсмисленото си съдържание. Тази стока не беше предназначена за хората, които обичат да мислят, а за онези, които се връщат от работа и са се изморили да мислят.

— Имате ли нещо за бременни? — попитах продавача, преди да успея да се спра.

— „Лиза", „Моето дете", „Девет месеца", „Моето мъниче", изберете си — смая ме той.

— Това се казва разнообразие. А кое е най-доброто? — усъмних се аз.

— Вземете това. В него има дневник на бременната жена.

— Това пък какво е?

— Вземете го и ще разберете — широко се усмихна продавачът, намеквайки ми, че времето му струва пари.

Кимнах и си извадих портмонето. Оказа се, че дневникът на бременната жена е нещо страхотно. Далновидните редактори бяха отпечатали реалните спомени на истинска жива бременна жена, която беше записвала мислите си. Аз си купих броя, който случайно (или по някакви кармични причини) отразяваше спомените й между десетата и петнайсетата седмица. В момента, в който вратата на метрото се затвори зад гърба ми, потънах в спомените й и напълно изключих.

„Десета седмица. Мъжът ми все още се надява, че всичко ще се размине от само себе си. Или ще се роди само без негово участие. Според мен изобщо не знае какво да мисли и затова се прибира вкъщи с букет, целува ме по бузата и се скрива някъде. Или потъва в дивана. Попитах го: „Да не би да те е страх от мен?" а той ми отговори: „Имам усещането, че си минирана. Кой знае, може да вземеш да избухнеш. И аз ще бъда виновен."

Интересно как ли ще възприеме ситуацията Костик. Дали ще се изплаши? Или ще се зарадва? Ами ако остане равнодушен? Оказва се, че моментът, в който на жената й предстои да съобщи на мъжа си, че очаква дете, е много трепетен и съкровен. Дете от него. Да. Ще трябва да се упражня, за да произведа необходимото впечатление. Представете си, че вземе да ме попита: „Сигурна ли си, че е от мен?". Сигурна съм, че веднага ще се издам. Ще си кажа всичко. Ще се разридая и няма да мога да спра. Само да не стане така! Или пък да ми каже: „Бременна ли? Кога ще направиш аборт? Нали разбираш, че в момента не можем да си позволим да имаме дете?" След което ще ми обясни подробно защо още не сме готови за дете. Дори може да ми начертае някоя и друга графика. В такъв случай ще го напусна веднага. Мръсник!

— Какво? Какво казахте? — ме попита някой.

Аз се сепнах и се огледах. Излиза, че чета списанието и говоря на глас.

— Коя е следващата спирка? — попитах аз.

— „Крилатское"

— Как? Защо? — стреснах се аз. Не може да бъде! Напуснала съм реалността. Пропуснала съм си спирката. Ако продължава така, ще започна да се губя в града и на Костя ще му се наложи да ми сложи на ръката гривна с телефона си.

— Слизате ли? — някаква жена ме сръга с лакът в ребрата.

— Не! Точно се качвам!

— Какво? — стресна се тя.

Аз се засмях, слязох и се прекачих на влака в обратната посока. Ами да, в това имаше нещо символично. Точно това правех в момента — слизах от влака и се опивах да поема в обратната посока. Към Костя, на когото вероятно му предстоеше да отгледа чуждо дете. Какво пък, ще решаваме проблемите по реда на възникването им. Първо трябва да разбера какво мисли Костя за всичко това.

Наистина е впечатляващ начинът, по който хората обичат да усложняват всичко. Защо не се отнасят към нещата по-просто? Раждаш се, живееш, жениш се, оставаш честен. И толкова. Но ние сме изтъкани от комплекси от самото си раждане. Първо прекарваме цялата си младост в търсене на отговор на въпроса: „Аз ли съм най-хубава на света?" След това преживяваме тежко факта, че не сме. Из дискотеките танцуват къде-къде по-хубави от нас. А ние трябва да се епилираме, да отслабнем, да почернеем и да си боядисаме косата. И така нататък… Вторият въпрос от дневния ред е: „Някой изобщо има ли нужда от мен?" или „Дали изобщо ставам за нещо?". Около трийсетата си година започваме трескаво да се оглеждаме, опитвайки се да разберем кого сме изпреварили, защото тези, които са изпреварили нас, и без това ги знаем кои са.

— Спомняш ли си я Катя от първа група?

— Катя ли? Коя, онази дребничката с очилата ли?

— Да, има собствено предаване. Вярно, че е по кабелна телевизия, но все пак е собствено предаване.

— А за какво става дума в предаването?

— Как да станем щастливи.

— Тя да не би да знае отговора?

— Поне така твърди… — И ти разбираш колко си далече от собствено предаване, пък макар и по кабелна телевизия. И ти става обидно.

— Но пък Ирка от съседния клас е абсолютен провал. Напива се заедно с мъжете направо от бутилката. И играе на домино.

И като чуеш такова нещо, веднага ти олеква. Все още не всичко е загубено, щом не съм почнала да играя домино. Интересно, какво ли ме чака на четиридесет години? Ще се хвалим помежду си с децата, кучетата и вилите си. Ако вярваме на психолозите, тогава всички ще ни е налегнала кризата на средната възраст. Нашите мъже ужасно се плашат от старостта и като истински падишаси се обграждат с млади безмозъчни наложници. А ние ще трябва да намерим друг смисъл на живота си, след като вече женската ни същност е без значение. Активната възраст на жената е кратка. След като родиш колкото деца можеш, ти остава единствено ревниво да следиш дали мъжът ти оценява мъките ти. И дали не си си изживяла живота напразно. И да доказваш на самата себе си, че всъщност още не си го изживяла.

Когато се прибрах вкъщи и сложих ключа в ключалката, вече изобщо не се съмнявах, че Костя е човекът, от когото зависи изцяло по-нататъшния ми живот. Както и да го мислех, от мен зависеха твърде малко неща.

— Поля, ти ли си? — попита Костя, докато щракаше с дистанционното на телевизора.

Аз си свалих палтото и си изтръсках шапката от снега.

— Аз съм. Вкъщи ли си вече?

— Идиотски въпрос! — веднага реагира Костя. — А ти?

— Прибрала съм се — усмихнах се аз и започнах да се подмазвам на просналия се на канапето Костя. — Но ако не ме беше закачил, щях да си помисля, че си болен.

— Смяташ ме за предсказуем, така ли? — престорено се възмути Костя и ме притисна към себе си.

— Сигурна съм — кимнах аз. — Докато аз съм извор на изненади!

— Стига бе! Да не би да са сменили прословутия ти НН? Или пък той да е решил да ти качи заплатата? Да не би да се е побъркал? — изреждаше различни версии съпругът ми.

Беше ми приятно и уютно да си лежа, сгушена в него, и дори ми се приспа. Помислих си, че може да отложа разговора за детето за утре… или за вдругиден.

— Не позна — прозях се аз. — И няма да отгатнеш за нищо на света. Изобщо не е свързано с работата ми. Всъщност, днес изобщо не съм ходила на работа.

— Избягала си, така ли? — засмя се Костя. — И сега какво? Ще те уволнят ли? Това ли ти е новината?

— Не! Вече никой няма да ме уволни. Нямат право — сънно промърморих аз и се опитах да заспя. Само че бях подценила мъжа си. Май цял живот го подценявам.

— Нямат право ли? — намръщи се той. — Да не си бременна?

— Какво?! — аз се стреснах и от изненада паднах от дивана на пода. — Защо реши така?

— У нас не са много възможностите, при които една жена не могат да я уволнят. Секретарката ми точно излезе по майчинство. Беше истински скандал. Я почакай! Да не би да съм прав? — ококори се Константин срещу мен. Стори ми се, че даже пребледня. Аз веднага дадох заден ход.