— Не, не. Разбира се, че не. Просто не могат да уволнят толкова ценен служител като мене.

— Да, такава като теб наистина не е възможно да бъде уволнена — отпусна се Костя.

Но след това пак се стегна и ме погледа с подозрение.

— Сигурна ли си, че не си?

— Да, сигурна съм. Сигурна съм — с безапелационен тон го уверих аз. След това още десет минути му пояснявах защо е невъзможно. Звучаха словосъчетания като „възрастен отговорен човек", „не е разумно и не е сега моментът", „още нямаме жилище" и „как изобщо можа да си помислиш такова нещо за мен". Говорех убедително и аргументирано и ми се стори, че това е най-добрата реч, която съм произнасяла някога.

— Слушай, ти да не си психопатка? — изведнъж се начумери Костя. Той ме оглеждаше неразбиращо, като че ли бях непознато насекомо, което при предварителна преценка може да се окаже отровно.

— Защо? — изненадах се аз. Ако някой ми беше произнесъл такава реч, щях да го аплодирам и да му викам: „Браво, браво!".

— За какво жилище ми говориш? Аз съм на трийсет и девет години и ако ти беше бременна, нямаше да се сетя за никакви проблеми.

— Наистина ли? — заекнах аз. На дневен ред оставаше въпроса — защо ми трябваше да лъжа така идиотски?

— Разбира се! — сопна се Константин Яковлевич, след което тресна вратата и отиде в кухнята, където заблъска разни съдове.

Аз седях и мислех как да изляза от идиотското положение, в което се бях набутала сама. Главата ми не раждаше нищо друго освен баналното „нещата ще се оправят от само себе си" и „ще мисля за това утре". Само че аз, за разлика от Скарлет О'Хара нямах намерение да си напрягам мозъка нито утре, нито вдругиден, нито в някой друг ден от седмицата. А когато по първа програма започна „Голямото пране"[20], се отпуснах и реших да оставя Костя да си пийне чай. Малахов безразсъдно разнищваше темата „Заслужава ли си да правиш дете, ако си с единия крак в гроба". По-младата част от жените закономерно приемаше, че децата са предназначени за тези, които могат да ги издържат, дори и да са на седемдесет години. По-възрастната част от дамите уверяваше, че такива бащи са позор за обществото, но позицията им като цяло се базираше на личен опит. Тъй като същите тези „млади" татковци някога са били техни вероломни съпрузи, които са заменили тяхната мъдрост и проявеното разбиране за младост и способност да се раждат деца. Мъжката част от аудиторията подкрепяше изцяло всички изпълнения на престарелите донжуановци. Без значение от възрастта и социалното им положение. Очевидно това беше проява на прословутата мъжка солидарност.

— Наистина ли ти е интересно да гледаш тия глупости? — сърдито ме попита Константин Яковлевич? Възмущението му още не беше стихнало. Очевидно чаят не беше помогнал.

„Няма да му кажа — помислих си аз. Да ми е мирна главата."

— Какво му е на предаването?

— Разбира се, то е точно за нас. Ти сигурно ще родиш точно преди да се пенсионирам. И на улицата ще ни казват: „Ах, какво сладко внуче имате!"

— А на теб щети треперят ръцете и ще досаждаш на всички с приказки колко ти е малка пенсията — разсмях се аз.

Костя се опита да остане сърдит, но не издържа и прихна.

— Ще ни включат в книгата на рекордите „Гинес" като родителите, родили на най-късна възраст в света.

— Няма да ни включат! — уверих го аз, усмихвайки се. Господи, какъв прекрасен човек е той! С него изобщо не можеш да се скараш.

— Защо? — попита Костя, докато триеше сълзите си, избили от смеха.

Аз станах сериозна.

— Защото всъщност съм бременна.

— Какво? — замръзна той.

— Бременна съм. Днес ме гледаха на видеозон — реших да си призная аз.

Костя се завъртя като вихър из стаята. Лицето му се промени. След това застина и си притисна слепоочията с палци.

— Да. Да. Трябва да си помисля. И какво показа видеозонът?

— Девет седмици. Сърцето му бие — съобщих аз.

— Чудесно — кимна той и седна на бюрото си. След това започна мълчаливо да си пише нещо в бележника, без да ме поглежда.

Аз наблюдавах изумена неподвижния му гръб.

— Как си? — внимателно се поинтересувах аз след няколко минути странна тишина, нарушавана само от енергичния глас на Малахов.

— Не ми пречи — с досада ми подхвърли той и продължи да се занимава със сметките си.

„Ама че работа — помислих си аз. Това как да го разбирам? Да не би да се опитва да направи сметка на разходите по бременността ми? Или пък просто релаксира, като съставя график на ръста на рублата? Може да е някаква странна реакция на шока"

— Добре — кимнах аз с недоумение.

Минаха още петнайсет минути. Аз се прозях и отидох да пия чай. Изпих го. Ситуацията започна да напомня лош виц. След като разбрах, че не мога да поема повече чай, се върнах в стаята, легнах на дивна и започнах да превключвам каналите. Спрях се на образователното предаване „Лека нощ, деца". С увлечение изслушах лигавщините на Прасчо. Хареса ми. След това пак погледнах Костя. Картината си беше същата. Вече се бях изплашила, че се е превърнал в каменен стълб, когато той се изпъна и се обърна към мен.

— Знаеш ли, може и да можем още сега да вземем ипотечен кредит — каза той и ме погледна победоносно.

А аз замрях.

— Ти си смятал. Пресметнал си ипотечния кредит.

— Да! Вече не можем да си позволим да живеем по чуждите къщи — с тежест заяви Константин. — Детето ни не може да се роди къде да е. Съвсем спокойно можем да си позволим едностаен апартамент. Разбира се, няма да е в този район, а някъде в Измайлово.

— Почакай! Почакай! — поклатих глава аз. — Кажи ми, какво чувстваш? Радваш ли се?

— Какво? — погледна ме Костя неразбиращо. Милият ми, беше толкова учуден и разрошен. Истинска прелест!

— Радваш ли се?

— Какви са тия глупости? Разбира се, че се радвам — той тръсна глава и започна да си търка очите, сякаш нещо беше попаднало вътре.

И това не е малко — въздъхнах аз.

Костя се приближи и ме прегърна поривисто.

— Не само че се радвам. Аз изпитвам неописуем, невъобразим възторг. Това е най-хубавата новина, която съм чувал през живота си.

— Точно това исках да чуя — удовлетворено кимнах аз. И си помислих, че досега в живота ми не беше ставало нищо, което да може да се сравни с това. През цялата вечер с мъжа ми си говорихме как ще отглеждаме детето си и как ще си купим жилище, където ще бъдем щастливи. И как всичко ще бъде наред. Че той никога няма да разреши на никого да ме нарани. Че трябва да започнем да пестим за образованието на детето, защото „образованието е най-важно от всичко". Костя се вълнуваше и почти непрекъснато ме питаше как се чувствам.

— Прекрасно. Чудесно — опитвах се да го успокоя аз, но той не ми вярваше, оглеждаше ме от всички страни и ме питаше какво ме боли.

— Нали трябва все пак да усещаш нещо? — възмущаваше се той.

— Усещам. Усещам, че ми дойде до гуша от теб — смеех се аз.

— Извинявай. Искаш ли да си легнеш? Не трябва ли да лежиш през цялото време?

— Да бе, и да преживям трева като крава — опитвах се да апелирам към разума му аз.

— Защо трева? Яде ли ти се нещо? Чувал съм, че на бременните непрекъснато им се ядат разни деликатеси. Искаш ли да изляза да ти купя нещо?

— Не можеш ли поне минута да полежиш спокойно до мен? Само да полежиш спокойно — аз отклонявах уморено настойчивите му грижи, които ми идваха в повече.

— Да полежа ли? Разбира се… — той ме прегърна и според мен се стараеше да не диша.

Аз се усмихнах и вкарах ръка под ризата му.

— Мили мой, скъпи — прошепнах аз.

Той се напрегна.

— Какво правиш? Ти сигурно не трябва да…

— Ама, разбира се! През всичките девет месеца — тихо се разсмях аз.

Костя ме целуна по челото. А след това съпружеската ни любов напомняше на опити да се обезвреди изключително крехка, направо кристална, бомба. И не мога да кажа, че не ми хареса. Във всеки случай, със сигурност мога да кажа, че никой не ме беше любил така. Мъжете, особено на възрастта на Константин Яковлевич, ако жена им чака първо дете, гледат на нея като на богиня, която решава съдбата им. Това ни дава усещане за невероятна власт, власт, която превръща „мужус обикновеникус" в „истински мъж" — защитник, глава на семейство, опора, най-добър приятел, бавачка и каквото ни душа пожелае. Това беше най-прекрасното нещо, което бях изпитвала през живота си. Или поне през семейния. Сутрин Костя виновно се приготвяше за работа. Ходеше на пръсти из жилището и се стараеше да не ме събуди. А всъщност, трябваше да ме събуди. Тъй като никой не ме беше освобождавал от служебните ми задължения. Потоците от желаещи да си похарчат паричките за почивки се увеличаваха ежедневно. Зимата беше към края си, но се пенявеше като побесняло от глад псе. Най-страшните студове и най-ледените ветрове обикновено са през февруари. А тези явления прогонват гражданите в топлите страни, още преди да е започнал сезонът. Официалният сезон е безумие, което довежда мениджърите и туроператорите до лудост. А февруари, март и април са доста наситени с трудови мигове.

— Защо не ме събуди? — хванах аз Костя на местопрестъплението. Той се опитваше да си обуе безшумно ботите.

— Спеше толкова сладко — оправдаваше се той. — Ти трябва да спиш повече.

— Ще ме уволнят.

— Нали каза, че вече не могат да те уволнят? — засече ме Костя.

— Невъзможно е, ако работя. Но ако зарежа работата, никой няма да ми носи заплатата вкъщи. Особено пък НН — казах аз, докато трескаво си обувах клина.

— По-внимателно! — с примряло сърце възкликна Костя, когато се спънах в крачола.

— Слушай, спри да се тревожиш така! — ядосах се аз. — Така няма да доживееш до раждането.

— Да, права си — сви се съпругът ми. И се захвана да ме убеждава да взема такси.