— Какво ти става? — ядосваше се Динка, докато аз ридаех на дивана й, изтощена от безусловното обожание на съпруга си.

— Костя не е висок. По-скоро е нисък. Чертите му са фини, а детето е богатир. Дори е прекалено едро за възрастта си — хлипах аз.

— За каква възраст говориш, та той още не се е родил! — озадачено се вторачи в мен приятелката ми.

— Осемнайсет седмици — важно поясних аз. — И е едър, защото се е метнал на Денис. Сигурно и очите му ще бъдат сини като неговите. И тогава ще се побъркам. Не можеш да си представиш колко ме е страх, че Костя ще разбере всичко. Ще каже: „На кого прилича този синеок здравеняк?".

— Ще му кажеш, че на теб — стисна устни Динка. — Слава богу, ти не си джудже. Престани да ревеш и да се навиваш!

— Няма да издържа! Ами ако не го обикне? Ако почувства, че не е негов?

— Ще издържиш заради детето! Твоят Костя е златен! Той вече го обича — със строг глас нареждаше тя.

— Това само влошава нещата — ридаех аз.

Целият ужас се състоеше във факта, че Костя се оказа от рядката, почти измряла, порода мъже, които искат деца. Съвременните мъже живеят ден за ден и се опитват всячески да избягат дори от най-малката отговорност. В такъв контекст децата винаги са проблем. Дори още по-лошо. Обикновено нещата звучат така: „Скъпа, това си е твой проблем." Понякога мъжете биват притиснати до стената. Бременните жени имат следните оръжия: ДНК тестове, другарски съдилища и шантаж. Някои ги принуждават, на други възпитанието не им позволява да изоставят жените си, но изражението им е толкова героично измъчено, че веднага става ясно какво им коства да бъдат бащи. Децата вече не са никаква ценност. От друга страна, това е странно, защото децата са единственото, което никой мъж не може нито да купи с пари, нито, използвайки служебното си положение. И все пак количеството жени, готови веднага да ощастливят с потомство подходящия кандидат, надхвърля търсенето. Във връзка с всичко казано дотук, Константин с неописуемата си радост от предстоящото бащинство, с готовността си да даде и последното, което има (нещо, което преди не му беше присъщо), и с нежността, с която ме гледаше, приличаше на отдавна изчезнал динозавър. Не вярвах, че на този свят още има такива мъже. Още повече че ставаше дума за моя мъж. Този факт направо ме побъркваше. Искаше ми се да заспя и когато се събудя, да съм забравила завинаги името Денис. Толкова исках да вярвам, че детето е негово — на изкопаемия ми мъж. Но не успявах. И затова плачех. А Динка ми се караше.

— Сълзите, които проля по най-различни поводи през тези двайсет седмици, могат да стигнат да се осоли голяма пъстърва — подиграваше ми се тя.

— Лесно ти е на теб! Но аз имам съвест! — защитавах се аз.

— При нормалните жени съвестта е рудимент, който изчезва някъде около двайсетата година. Слава богу, ти вече си надхвърлила трийсетте.

— Ако ще ми натякваш за възрастта! — заплаших я аз.

Но на Динка не й пукаше. Ако не беше нейния оптимизъм, вече като нищо щях да имам тежко нервно разстройство. А сега все още се държах. Седмиците минаваха. Опитвах се да накарам все още живата си съвест да замълчи, докато получавах безграничната любов на Костя и лека-полека изпадах в депресия. Колкото повече правеше той за мен, колкото по-нежно се държеше, толкова по-зле се чувствах. Всички тия страсти можеха да ме изтощят тотално, но веднъж намерих страхотно средство срещу всички душевни страдания. Болката, на която с удоволствие се предавах, се лекуваше със средство, познато на всяка бременна жена. Щом вземех вълшебния лек, веднага спирах да роня сълзи, усмихвах се на мъжа си и започвах да мисля, че всичко ще бъде наред. Детето все някак ще успее да се сдобие с кафяви очи и аз ще мога с чиста съвест да се лигавя: „Целият е на татко си!", „Синчето на Костик", „Очичките му са на тати". Това средство наистина беше чудодейно, но не трябваше да се прекалява с него. Само да не си помислите, че става дума за някакъв наркотик. Макар че по начина, по който въздейства на нервната система, моето средство наистина прилича на силен опиат. Когато го приемам, кръвта ми започва да кипи и сама да изработва необходимите амфетамини. Мисля, че жените, които имат деца, вече са се сетили за какво става дума и разбиращо клатят глави. Тъй като говоря за тестените изделия — пирожки, кифли, сладки пайове и всички други, които поглъщах с ураганна скорост. Какво можех да направя, след като те бяха единственото средство, което успяваше да ме накара да се примиря с действителността.

— Не те ли е страх, че може да се пръснеш? — ме питаше с безпокойство НН, докато гледаше доволното ми непрестанно дъвчещо лице.

— Вместо да питаш, ме почерпи с нещо — закачих го аз. — В момента ям за двама.

— Сигурна ли си, че му е необходимо толкова много? — чудеше се той. Тъй като нашият колектив беше предимно женски (НН не се брои) всички наблюдаваха внимателно и отбелязваха как се увеличавам. Специално за случая Аллочка беше донесла шивашки сантиметър и редовно ми мереше талията. Опипваха ми краката, за да проверят дали не са отекли. Непрекъснато ме пращаха на зъболекар, защото „сега зъбите са слабото ти място" Ако Костя не демонстрираше толкова очевидно правата си върху мен и върху човечето вътре в мен, спокойно можех да родя „сина на туристическия полк".

— Добре че поне не донесохте кантар — казах веднъж, докато Аллочка за пореден път ме беше увила със сантиметъра си.

— Кантар ли? — Алла се спря за миг. На лицето и беше застинал въпросът: „Как можах да забравя за кантара?"

Опитах се да насоча разговора към по-неутрална тема, например за времето (кога най-накрая ще дойде истинското лято и ще престанат тия дъждове) или за работата (Кой глупак ще тръгне за Египет? Там има атентати). Но никой не обърна внимание на хитруването ми. На следващия ден Аллочка домъкна от вкъщи електронен кантар.

— Това е жестоко! — възмущавах се аз, докато се опитвах да се скрия от нея. — Нехуманно е!

— След това ще ми благодариш! — викаше след мен Алла, — Няма да издържиш там цял ден!

— Ще видим — казах аз и седнах на тоалетната чиния с книжка от серията „Как да стана щастлива за три дни".

Но не беше възможно дълго да се крия от любимия колектив. Ако трябва да бъда честна, много бързо забравих за кантара, за което си платих. Както винаги, болшинството победи и бях премерена. Трябва да кажа, че не преминавах за първи път през подобна процедура. Когато Костя като хипнотизиран ме подкара към женската консултация още в десетата седмица (трябва да минем всички прегледи), там ме претеглиха, премериха ме и направо ме разделиха на парченца. Резултатите бяха записани в картона ми. Накратко — всичко беше проверено. В момента на посещението си при чичо доктор тежах 63 килограма. Не беше толкова зле, макар че бих предпочела първата цифра да бъде пет. Разбира се, аз веднага се успокоих, че по принцип тежа петдесет и девет килограма (и деветстотин грама), а допълнителните три килограма са натрупани за десет седмици бременност. И веднага се успокоих.

— През първите месеци жените обикновено отслабват — попари ме лекарката в районната поликлиника.

— Да, но аз съм качила — продължавах да си мечтая аз.

— Не е възможно! — констатира тя.

И аз за сетен път се убедих, че в районните поликлиники не могат да работят нормални хора. Ако бях в поликлиниката на Динка, щяха да ми кажат, че три кила не са нищо и няма причини да се паникьосвам. Макар и само за да не ме нервират. На бременните им е противопоказно да се нервират. А сега любимите ми колеги се бяха снабдили с арсенал за мъчения и ме тормозеха на работното ми място.

— Няма да се меря! — инатях се аз. Седмото ми чувство ми подсказваше, че няма нищо хубаво във възможността на кантара да измерва теглото с точност до десет грама. За мен поне със сигурност. За мен би бил по-подходящ кантар с точност до десет килограма.

— Трябва! Ще се освиниш и после ще има проблеми! — пронизваше ме с поглед Аллочка.

Тя, както и всички останали раждали дами в нашия кордебалет, имаше богат опит. — Колко тежеше последния път?

— Шейсет килограма — уверено издекламирах аз. Но се натъкнах на недоверчивия поглед на НН, и добавих. — Три.

— Какво три? — процеди той.

— Шейсет и три — пискливо съобщих аз.

— Много е лошо да се лъже — промърмори НН. След това ме принудиха да се кача на шибания свръхточен кантар, който показа шестдесет и седем килограма и триста петдесет и шест грама. Не знам защо, но точно тия триста петдесет и шест грама ме разбиха окончателно. Не ми стигаха шестдесет и седем кила, а ми и тоя досаден остатък.

— Ааа! — започнах да вия аз.

— Така си и знаех. Сега пак никой няма да работи! — плесна с ръце НН. — Всички ще трябва да утешават нашата ревла.

— Успокой се. Няма нищо страшно — противно ми се мазнеше Аллочка. — Утре ще започнеш разтоварваща диета и всичко ще се оправи. Най-важното е да не качваш повече и грам.

— Няма да стане! — тресях се от плач аз.

— Можеш поне да престанеш да се тъпчеш непрекъснато с тестени изделия — се чу реплика от залата.

Разбрах. Или едното, или другото. Или ще се чувствам като човек, ще се усмихвам на мъжа си и ще мисля за бъдещето без страх, което е възможно само ако се зареждам с по една кифла на всеки три часа. Или… по-добре да не мисля за това. Направо ме е страх да си представя в какво ще се превърне животът ми, ако спра да ям тестени изделия. Истински ад. Пълен кошмар. Няма да износя бебето. За мен това ще е краят!

— Нали разбираш, че това са пълни дивотии? — ядоса се Динка, когато й казах за страшната цифра на кантара.

— Защо?

— Защото няма човек, който да е умрял без кроасан. Но депресията ти наистина трябва да се лекува. Защото ще спреш да минаваш през вратите.

— Как да я лекувам? При положение че не ми помага нищо друго освен тестените изделия. Без тях съм загубена — усъмних се аз.