— Поне опитай — смекчи тона Дудикова.

И аз реших, че поне мога да опитам. И опитах. Щом се прибрах вкъщи от работа, веднага опитах. Останах си у дома цялата вечер и не отидох нито веднъж в търговския център, където се намираше изворът на всички злини. А именно — щанд с топли закуски. Мрачно се въртях в леглото до полунощ и гледах с ненавист безгрижното лице на Костя. Мъжът ми спеше сладкия сън на праведник. В дванайсет изпих още една (триста и трийсетата) чаша чай, след което най-накрая успях да поспя няколко часа. Сънят ми беше неспокоен и тревожен. Сънувах кошмари и се ококорих в шест часа без никакъв шанс пак да заспя.

— Ако продължава така, ще стана неврастеничка — възмутих се аз. — Аз имам истинска абстиненция.

— Какво ти е? — с искрено недоумение ме гледаше Костя.

— Това, че ми забраниха да ям кифли! Кифлички! И не мога да спя. Вие ми се свят. Очевидно имам недостиг на някакъв витамин, който го има само в брашното.

— Ясно. Детенцето е гладно — засмя се Костя. — Хайде, облечи се, ще отидем да ти купя пирожки.

— Ще надебелея — казах аз и вдигнах недоверчив поглед към него.

— И какво? — направи се на стреснат той, — Това е напълно нормално за бременните.

— Ами ако ме разлюбиш? — предположих аз.

— Никога няма да те разлюбя! — увери ме Константин.

— Наистина ли?

— Самата истина! Можеш спокойно да си дебелееш. Любов като моята не може да бъде унищожена от някакви си десет излишни килограма на дупето ти. Ще остана с теб, дори и да оплешивееш.

— Няма да оплешивея — обидих се аз.

Но думите му, не за потенциалното ми оплешивяване, а за любовта, заседнаха здраво в главата ми. И пак ги пренесох в неприятния контекст за това колко е прекрасен мъжът ми, колко ме обича, но между нас не може да има пълно разбирателство, защото ни разделя непреодолима преграда. Като истинска Китайска стена се издига моята лъжа. Между впрочем нямах много време да се отдавам на тъжните си мисли.

В началото на лятото Външнотърговската банка най-накрая даде разрешение на Костя за ипотечен кредит.

Ипотеката е плод с умопомрачителен външен вид, нещо средно между ягода, ананас и гуаве. Гледаш го и си мислиш, че вкусът му трябва да е превъзходен. Още повече че никой няма да ти разреши да го опиташ. Само ти го показват на осветена витрина. Нещо от типа на бижутерските. И с времето разбираш, че го искаш трепетно, до полуда, че от желание направо ти изтръпва челюстта.

— Може ли да го опитам? — питаш любезната девойката на щанда.

— Само ако го купите — усмихва се тя.

— Колко струва? — интересуваш се ти.

И тук започва най-интересното. Никой не зае колко точно струва плодът на име „ипотека". Като че ли ти е по джоба. Има специален ипотечен калкулатор, който ще ти покаже има ли смисъл да си отваряш устата. След това обаче разбираш, че това е само входен билет. Преди да го опиташ, бъди така любезен да предоставиш цял списък с документи. Справка от местоработата, сведения за имуществото си, шофьорска книжка, медицинска справка.

— Това ли е всичко? — изненадваш се ти.

— Не е сигурно. Трябва да се провери със застрахователната компания — любезно отговаря усмихнатото момиче на банковото гише.

След това чакаш. Две седмици, три… След това чакаш посещение на експерт в офиса си, след това пак чакаш, за да разбереш ще ти разрешат ли да опиташ плода, или не. След това ти казват, че е взето решение, но още не е на хартия. Дават ти възможност да опиташ парченце от ипотеката. Остава да дочакаш писменото уведомление. То ще дойде по пощата. И ето че идва великият ден. Връчват ти плик, в който има документ, потвърждаващ официално, че имаш право да отхапеш от ипотечната торта, ако успееш да си намериш подходящото жилище. Още от първия момент разбираш, че плодът леко нагарча. И освен това накиселява.

— Успех в избора на жилище — ни пожела усмихнатото момиче на банковото гише, нашият персонален консултант.

Още същата вечер двамата с Костя се затрупахме със списания и започнахме да се обаждаме на всички обяви по ред. Имаше толкова много възможности, че се изплаших дали ще успея да си стегна багажа.

— С ипотечен кредит ли ще купувате? — изведнъж се поинтересува някой от другата страна на барикадата. Имам предвид един от продаващите „интересно жилище". Мисля, че беше прелестна гарсониерка на спирката на метрото „Измайловски парк".

— Да — радостно потвърдихме ние.

— А, не, не става — съобщи продавачът и затвори.

Ние с Костя леко се смутихме. Но не паднахме духом. Една неудача не значи нищо. А също и две. Но когато бройката на тези, който не желаят да имат нищо общо с ипотечен кредит стана десетима, ние се замислихме.

— Какво значи това? — попита Костя усмихнатото момиче.

— Не знам. Или са собственици от по-малко от три години, или ги е страх, че няма да издържат проверката на банката. Или пък имат купувач с готови пари. Причините може да са различни — сви рамене тя.

Не мога да кажа, че разбрахме за какво говори. Но се досетихме, че при ипотеките има подводни камъни, за които дори не сме подозирали.

— Какво да правим? — огорчи се Константин.

— Обърнете се към агенция за недвижими имоти — посъветва ни момичето.

Оказа се, че съветът й не е толкова лош. Но към общата сметка се прибави печалната сума от три хиляди долара за агенцията. Но поне спряхме да губим безкрайни часове в прозвъняване на най-различни оферти, при които винаги изникваше някакъв проблем.

— Не се притеснявайте. Вие търсите практически из цяла Москва, така че със сигурност ще намерим нещо. Вярно е, че през лятото не се продават много жилища, но пък и цените не се качват бързо — увери ни агентката по недвижими имоти, още едно симпатично и уверено в себе си момиче. Ние се успокоихме и забравихме за съмненията си. Навън беше лъчезарно лято и вярвахме, че жилището ни е някъде съвсем наблизо. След това пак чакахме и чакахме обаждане от агенцията. Един-два пъти седмично тя се сещаше за нас и ни водеше да видим поредната дупка, в която човек няма да иска да умре, камо ли да живее. Към края на юли плодът, наречен „ипотека", започна да загнива.

— Сигурна ли сте, че за нашите пари можем да купим нещо прилично? — ядосваше се Константин Яковлевич, когато агентката вежливо му казваше, че няма нищо подходящо. И че всичко е разпродадено.

— Виждате ли, в момента на пазара е пълно с купувачи с ипотечни кредити. Чакат на опашка за всяко жилище. В такива условия трябва да вземете първото, което ви попадне, а вие капризничите. Какво не ви хареса в пететажния блок?

— В него не бих гледал и свиня — озъби се Костя.

— Ами тогава ще търсим още — обидено сви устни агентката. — Само че цените вървят нагоре. Освен това разрешението ви от банката също не е безсрочно. След месец ще се наложи да го продължите.

— Защо? — смути се мъжът ми.

— Защото. Прочетете си уведомлението. Там са посочени всички срокове — грубо отвърна девойката.

Очевидно вече не й бяхме интересни като клиенти. Константин се впусна да чете документа, който банката ни изпрати по пощата. Оказа се, че имаме само месец да си намерим жилище. След което щеше да се наложи да повторим цялото представление.

— Разбира се, всичко ще бъде много по-бързо, защото банката ще трябва само да се увери, че статут ви не се е променил — „успокои" ни агентката.

Ние се натъжихме. Какво ще правим, ако не успеем да си купим жилище дори с помощта на кредита. Аз подкрепях Костя, доколкото можех. В дълбините на душата ми обаче вече се прокрадваше страхът, че целият този кутсузлук е наказание за мен. За греховете ми. И още (но за това ме беше страх дори да си помисля, камо ли да го кажа на глас), че Бог не иска ние с Костя да се сдобием с дом. Защото Костя не е заслужил подобно нещо — да купува жилище на невярната си жена, която носи чуждо дете. Когато в главата ми нахлуеха подобни мисли, ми се искаше да крещя от ужас. Аз, разбира се, не бях представител на издигнатата в духовно отношение част на населението. С еднакъв интерес слушах истините на хиндуистката култура, представяни от мои приятели, наскоро станали кришнари, гледах си на кафе, подреждах заедно с Аллочка пасианси с карти Таро, а след това палех свещи в православния храм заедно с Динка, която ме беше взела със себе си, за да не й е скучно. Така че изобщо не можеше да се определи що за странна птица е моят светоглед. В едно нещо обаче вярвах свято — че в живота всеки си получава заслуженото. И следователно нищо добро не ме чакаше.

ГЛАВА 5

За дежавюто


Като дете много обичах приказките. Те ми помагаха да се примиря със суровата прозаичност на живота. В родното ми Петльово имаше максимум чист въздух и минимум силни усещания. Липсата им компенсирахме със собствени усилия. Заедно с банда дечурлига влизахме в старите изоставени къщи, които бяха в изобилие в околностите. Вътре, слушайки воя на вятъра и собствените си „ах" и „ох", се плашехме помежду си с най-различни небивалици, започващи с думи от сорта на „… в един черен, черен град, през една черна, черна нощ вървял един черен, черен…" или „Имало едно време едно момиченце, най-обикновено момиченце, само дето нямало една ръчичка…" Беше страхотно да пищим от страх, докато седяхме върху старите изтънели дъски в къщата, където бяха живели множество непознати хора. Те са се радвали, тъгували са, умирали са и накрая домът е оставен да се разруши. И досега си мисля, че на света няма нищо по-трогателно и по-самотно от тези изоставени дървени къщи. Изкривени, стари и скърцащи. След тях нашето жилище ми се виждаше страшно уютно и топло. Преди заспиване мама ми четеше приказки на народите по света. Вятърът виеше и светът ми се виждаше безкраен, голям и непознат, а собственото ми легло толкова меко и сигурно, че ми се искаше да се завия презглава и да слушам, да слушам равния глас на мама, която всеки път ми четеше нова, но все пак позната приказка. Някои от приказките бяха руски. Например за сивия вълк, който носел на гърба си нашия роден царски син, за да откраднат поредния раритетза царя господар. Или за принцесата, която мълчаливо плетеше ризи от коприва за омагьосаните си братя. Тези приказки пораждаха и у мен желание за подвизи. Веднага ми се искаше да отдам живота, силата и любовта си на някого. Между другото, тези пориви не ми стигаха дори да помогна на мама да измием чиниите. Всичко или нищо. Бях съгласна единствено да плета ризи. За помощ в домакинството и дума не можеше да става. Много обичах и приказката „Аленото цвете". Нямах нищо против да ощастливя подходящото чудовище, разполагащо с всякакви удобства. Имам предвид замък, градини и още такива атрибути на „долче вита". Всъщност е много интересно какви стереотипи залагат в съзнанието ни приказките. За първи път на тази мисъл ме наведе Динка, с която до самозабрава си играехме на принцеси.