— Син — поправих я аз.

— Тя погледна с недоверие към корема ми и сви рамене.

— Все тая. Мястото не става за деца.

— Нямам друга възможност — оплаках се аз.

— Има случаи, когато е по-добре да нямаш нищо, отколкото да имаш нещо такова — тя направи широк кръг с ръка, сякаш за да обхване околността.

Аз проследих ръката й с поглед.

Панорамата наистина не беше особено привлекателна. Във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът, се виждаха стобори и гаражи, а отдясно, закривайки слънчевата светлина, се издигаха комините на топлоцентрала. Гъстите и мръсни облаци дим, които изпускаха, закриваха небето. Стана ми лошо. Наистина ли ще живея тук?

— Ще я видя, след като така и така съм дошла — въздъхнах аз.

— Отваряй си очите на четири — посъветва ме бабката, преди вратата на входа да се затвори зад мен. Посрещна ме вход, който смърдеше не на мръсотия, а направо на мърша. Не знам през коя година е строено това чудовище, но строежът със сигурност не е отнел много време. Най-вероятно се е водило за временна постройка. Само че, както се знае, няма нищо по-постоянно от временните постройки. Спомних си как Костя мърмореше сутринта:

— По-добре да беше стандартната панелка на пет етажа. Честна дума.

— Защо? — учудих се аз.

— Защото тогава поне щеше да има вероятност, че все някога ще я съборят. А това жилище ще ни надживее.

— Стига си се навивал — казах му аз.

Но сега разбирах, че е бил прав. Жилището беше на деветия етаж. Добре че поне асансьорът работеше, макар че така се тресеше, сякаш всеки миг щеше да рухне.

— При мен ли идвате? — един суетящ се млад човек ме чакаше пред самия асансьор.

— Не знам — смутих се аз. — Идвам на оглед на жилище.

— Значи сте при мен. Аз съм Павел, а Вие сигурно сте Полина.

— Да — зарадвах се аз. Поне не се бях объркала.

— Нито дума за цената — строго ме предупреди Павел.

Макар и да бях в напреднала бременност, в такива екстрени ситуации успявах да се стегна и да си включа мозъка.

— Да не би да криете цената? — предположих аз, а лицето на Павел се покри с петна.

— Искате ли да купите жилището? — процеди той.

— Не съм сигурна. Още не съм го видяла.

— Ами тогава да не го гледаме изобщо. Казаха ми, че просто искате да видите стените. А ако ще разсъждавате за цената… Такива като вас ме чакат цяла сюрия — Павел демонстрираше очевидно желание да се отърве от мен, колкото се може по-скоро.

Аз се изплаших. За какво загубих толкова време да стигна дотук и за малко да стана жертва на алкохолик?

— Успокойте се, Паша. Дори нямам представа колко струва вашето жилище. Просто искам да го погледна. Ще бъда няма като риба — обещах аз.

Агентът се замисли, като че ли преценяваше може ли да ми вярва. След това въздъхна (вероятно си спомни за подкупа, обещан от съпруга ми) и ме въведе в жилището. Там ни чакаше измъчена от живота и от нищетата жена на около четирийсет и пет години.

— Здравей, Павел. Извинявай, че не съм облечена — занарежда тя, докато бършеше в престилката си изцапаните си с някаква храна ръце.

— Няма нищо — чуруликаше изменилият се до неузнаваемост младеж. Сега той го играеше „мъдрия приятел и наставник". Стана ми противно.

— Здлавей, леличко! — от кухнята изскочи някакво сладко чорлаво чудо на около пет години.

— Здравей — подскочих аз от изненада. — Как се казваш?

— Ромочка — пророни чудото и изчезна.

А аз тръгнах да обикалям жилището. Това ми отне около трийсет секунди. Жилището се състоеше от стая и кухня, чиито прозорци гледаха към депресиращите комини на ТЕЦ-а.

— Не се тревожете, тук е тихо. Околовръстното почти не се чува — мазнеше се собственичката.

— Околовръстното ли? — обърнах се аз. Изобщо бях забравила за него. А всъщност зад всички тия гаражи би трябвало да е точно то. Господи, къде попаднах?

— Ами да. Изобщо не се чува. А ТЕЦ-ът е безвреден. Изпуска само пара. Малко е влажно и толкова.

Помнейки правилото, че рекламата движи търговията, жената се стараеше максимално.

— А Вие защо се местите? — проявих любопитство аз. Жената се запъна, а след това погледна корема ми и отговори.

— С мъжа ми се развеждаме, така че се налага да направим замяна.

— И каква замяна можете да направите?

— Аз ще се преместя в областта, там жилищата са три пъти по-евтини — обясни жената. — а за врага ще има стая в комуналка.

— Защо да е враг? — изненадах се аз.

— Защото ме изоставя — въздъхна тя и ми показа, че разговорът е приключен, като излезе от стаята.

Аз направих смутено още няколко крачки, разгледах банята. Тя беше вътрешна и както и очаквах — покрита с плесен. Но най-ужасното, най-страшният кошмар, който ме накара да избягам с всички сили от блока, от жилището и от района, триейки сълзите от очите си, беше дежавюто, което ме завладя със страшна сила. Изведнъж съвсем ясно си дадох сметка, че ако двамата с Костя не направим незабавно някаква промяна в живота си, след няколко години ще бъда същата като нея. Същата като тази съсипана жена, която напускаше Москва и бягаше от непревземаемия хълм от приказката на Луис Карол. Разбира се, и изневярата ми нямаше да изчезне, дори и Костя да купи жилище и да продължи да бъде прекрасен баща и съпруг. Само че докога? Станалото щеше да виси като дамоклев меч над главата ми. Като пушка, която задължително някога ще гръмне. И детето със сигурност ще бъде от Денис и ще ми напомня всеки ден, че ползвам любов и семейно щастие на кредит, също както и жилище. Защото в такова жилище, в такъв дом, семейството ни ще се разпадне със сигурност. И аз ще се окажа там, откъдето съм дошла. Някъде в областта, сама и с дете на ръце. Защо? Защо?

— Какво Ви е? Добре ли сте? — дръпна ме за ръката някаква жена в униформа на служител на метрото. Оказва се, че съм стигнала до метрото и дори съм влязла вътре, без да забележа.

— Не, не съм добре, но няма значение — издърпах си ръката и се запътих към влака.

Сълзите ми пресъхнаха, остана само някаква тъпа решителност, която ме отведе вкъщи. Спирах няколко пъти и се опитвах да се паникьосам. Струваше ми се, че още мога да се спра, че мога да поправя нещата, че мога да измисля нещо, да постъпя по друг начин…

— Разгледа ли апартамента? — още на прага ме попита Константин и погледна към корема ми с безпокойство.

— Да разгледах го — кимнах аз и влязох вкъщи.

— И? Какво мислиш? Разбираш ли, вече съм се договорил да платим аванс още утре. Трябва да бързаме, защото няма да успеем да си подадем документите в банката — той говореше толкова бързо, сякаш се опитваше да ми затвори вратата и да не ми разреши да кажа онова, което не искаше да чуе. Аз не го прекъсвах и спокойно си свалях обувките. Беше ми топло. Бях жадна. И нямах никакво желание да говоря.

— Ще ми сипеш ли чай? — помолих го аз.

— Разбира се. Седни. Със захар ли?

— Да. И с кифличка. Дори с две — жално помолих аз. И не издържах и се разплаках.

— Недей така, недей така. Престани. Няма да останем там цял живот. След няколко години ще го заменим. Ще съберем още малко пари и ще го заменим — Костя ме галеше по главата и ме целуваше по очите, изтривайки сълзите ми с дланите си.

— Мислиш ли? Наистина ли? Вярваш ли го? — хлипах аз.

— Разбира се, глупачето ми. Разбира се.

— Не съм сигурна, че ще издържа там и един ден.

— Аз също. Но какво можем да направим? В момента не можем да си позволим нищо друго.

— Ами тогава по-добре да не купуваме нищо. Да си вложим парите като Динка в някой фонд и да ги умножаваме.

— Какво ти става? Да не би да искаш да загубим всичко? — Костя се ядоса.

— Тя не губи!

— Има време.

— Ти си прекалено предпазлив — обидих се аз.

— Може и така да е — изведнъж се съгласи Константин Яковлевич. — Но в момента това няма никакво значение за мен. Абсолютно никакво. Нямам намерение да изчислявам ползите, да пресмятам разни проценти. Имам нужда само от жилище. Наше жилище. За теб, за мен и за детето ни. Разбираш ли, че трябва да го направим. За него.

— За кого? — не разбрах аз.

Не слушах Костя внимателно, защото в главата ми непрекъснато се въртяха едни и същи мисли, които се опитвах да прогоня.

— За сина ни. За нашия син — възбудено ме убеждаваше Константин.

Аз замрях за секунда, след това отпих от вече изстиналия си чай. Отхапах от кифлата. Сдъвках я, за да се ободря. И след това казах:

— Знаеш ли, не съм сигурна, че детето е от теб.

ГЛАВА 6

Да изясним нещата докрай


Започна се. Така става, когато хирургът разреже с нож болезнена гнойна рана. Отначало болката е страшна, след това ти се иска да виеш и да се търкаляш по пода, но по всичко си личи, че ще ти олекне. А ако ти провърви и получиш правилното лечение и грижи, накрая ще остане само малък белег. Опасността е преминала, макар че си бил съвсем близо до сепсиса. Като цяло си имал късмет.

Махали ли са ви апандиситът? На мен, да, при това при много объркани обстоятелства. Бях на седемнайсет, голямо момиче със свои интереси и занимания. През онова лято имах страшно много неща за вършене. Беше много топло и ние с Динка — като героини на Йоанна Хмелевска[25], се опитвахме да успеем да свършим всичко. Да хванем раци, да се научим да правим френски маникюр и да намерим пари за кино. Особено много ни тежаха плевенето и поливането на градината, неизбежно наказание, от което нямаше къде да се денем. Направо е удивително — толкова години плевих градината и така и не можах не да я обикна, а само да се примиря с това ужасно занимание. Работех с мотиката с такова изражение, сякаш съм последният човек, оставащ на потъващ кораб. Представете си „Титаник", истерични женски викове, свещеникът чете последна молитва, а вие стоите до последната спасителна лодка и се чудите да се качите ли на единственото свободно място, или да го отстъпите на майка и тримесечното й бебе. И естествено, се жертвате, за да спасите детето. Майката доволна се тръшва в лодката, а вие изпращате отплаващата надежда с поглед, изпълнен, от една страна, с мъка и отчаяние, а от друга — с готовност да посрещнете достойно смъртта, която наближава. Вече пръска зад борда в ледените вълни. Представихте ли си го? Та с такова лице обикновено плевях градината. Ако майка ми имаше сърце, то щеше да се къса от жалост, като ме гледа. Само че сърцето на майка ми се изключваше, когато ставаше въпрос за пазарно стопанство. Нищо лично, само бизнес. Но някъде в средата на юли — независимо от страшната жега, аз успях някак си да се простудя. Цял ден се бях къпала в Клязма, без умора скачах от мостика в бързите води, които ме носеха към Леоново. Забавлявах се, но привечер се почувствах изморена, тресеше ме и не си изядох вечерята.