— Няма ли да ядеш? — майка ми остана потресена. — Господи! Да не си болна?

— Не, решила съм да пазя диета — изръмжах аз и пропълзях в леглото.

Бдителната ми майка ми сложи термометъра под мишницата.

— Получи ли си го? — тя впери в мен поглед, достоен за инквизитор.

— Аз какво съм виновна? Не съм направила нищо — слабо се съпротивлявах аз. Силата изобщо не беше на моя страна.

— Температурата ти е почти четиридесет градуса. Ужас! — майка ми плесна с ръце.

Трябва да кажа, че в нашето село, по недоразумение наречено градче, децата боледуваха със същата честота, с която падаха метеорити. И затова при вида на такава нелепа температура майка ми изпадна в паника и събра съвет от всички възможни приятелки и съседки. Дойде дори баба ми, на която дължах особено фанатични методи на терапия — като изгонване на бесовете на болестта чрез напарване с горещи камъни, сложени на гърба ми. Врелите екзекуции „ала баба ми" можеха да изгонят не само бесовете, но и самата мен. В банята под строгите й напътствия започнах да усещам, че душата ми не е чак толкова здраво закрепена в мен.

— Търпи и утре ще си здрава — мърмореше баба ми, докато ме налагаше с метличката.

Аз въздишах, хленчех и се успокоявах с това, че в близко бъдеще няма да ми се налага да плевя градината. Вечерта, когато според мнението на съвета на старейшините не беше възможно бесовете да са оцелели в тази война, най-накрая ме оставиха да поспя. Само че, независимо от надеждите на баба ми, през онова лято бях пипнала някакъв особено хитър вирус, който ме свали на легло за повече от две седмици. Двамата с бесът оставахме неразделни. В резултат на това полудявах от скука и не можех да дочакам кога ще оздравея и ще продължа да ловя раци и кавалери. Обикновени момичешки мечти.

— Утре можеш да излезеш да се поразходиш малко — най-накрая се предаде майка ми.

На нея сигурно също й беше писнало да гледа голямата си дъщеря да се въргаля безполезна в леглото.

— Ура! — вдигнах ръце към небето аз.

— Казах, малко — направи заплашителна физиономия майка ми, но мен нищо не можеше да ме спре.

От телевизия ми се повдигаше, а кашата и всичките „пресни" краставици, домати и лук направо не можех да ги гледам и затова на следващия ден избягах от вкъщи в ранни зори и планирах целият ми ден да премине в игри, лудории и закачки с местните момчета. В мечтите си вече се бях съгласила да приема (поради липса на по-добра възможност и на време за избор) местния красавец Льошик за свой кавалер. Льошик отдавна ми беше дал да разбера, че няма нищо против да ме направи дама на сърцето си и да преминем към целувки на насипа зад гарата. Но аз все протаках, пък и тази болест… В общи линии, всички, в това число и аз, разбирахме, че е време да преминем от думи към дела. Отначало не беше зле.

— Харесваш ли ме? — плахо питаше Льошик.

— Ами да. А ти мен?

— Да, много. Никога досега не съм имал такова момиче — с удоволствие ме оглеждаше Льошик.

Харесваше ме, което беше приятно, особено като се има предвид, че тогава още не бях блондинка (почти натурална). Така че възхищението му ми доставяше огромно удоволствие. И така продължихме да се натискаме, като опитвахме по косвени признаци да разберем колко далеч можем да стигнем върху насипа. Тъй като желанието ми да опозная света ме беше лишило от девствеността ми още миналата година (това знаменателно събитие се случи в къщата на учителя ми по история Дмитрий Евгенич, така да се каже в чест на завършването на училище), сега можех да разполагам със себе си напълно спокойно. Льошик ми харесваше и бях склонна да му позволя всичко, поради което се предислоцирахме в близкото поле, за да се скрием във високите треви. Железопътните насипи не са най-подходящото място за любовни игри на тийнейджъри.

— Не се ли страхуваш? — за всеки случай ме попита Льошик, а аз се засмях, като видях в очите му колко е неуверен.

— А ти?

— Аз не — трескаво кимна той.

— Аз пък се страхувам ужасно — прошепнах аз, с което го възбудих още повече.

Льошик беше застанал с ръце на хълбоците и в порив на възбуда неловко се приземи върху нежното ми тяло, след което вместо удоволствие от полевите ни занимания аз изпитах пристъп на странна болка в корема.

— Спри! — казах аз и избутах Льошик от себе си.

— Не! Само не сега! — изръмжа той и продължи да проучва открилите се пред него нови хоризонти.

Аз се опитах да стискам зъби.

— Не! Не мога!

— Аз също! — кимна Льошик и започна страстно да ме целува навсякъде. Аз изстенах и с усилие избутах младото му и красиво тяло на земята.

— Мисля, че не съм добре — признах си аз и се хванах за корема.

— Какво ти е? Толкова ли си зле? — намръщи се Льошик така, сякаш не можеше да допусне, че и аз съм изнежена госпожица. Искаше си своето.

— Гади ми се. Да не си ми повредил нещо? — изплаших се аз. — Независимо от всичко, на седемнайсет години дори и да правиш всичко, не разбираш нищо.

— Ама как?! — моментално се изплаши Льошик и пребледня.

— Не знам как! — злобно му се сопнах аз и се опитах да стана. Не можах да стана, много ме болеше. Льошик се въртеше около мен като побъркан.

— Какво да правим? Какво да правим? — нареждаше той.

— Извикай лекар — казак му аз.

— Льошик ме погледна. Мъчеше са да прецени дали наистина всичко е толкова страшно, че ще трябва да води тук (на полето!!!) лекар. Очевидно посивялото ми лице категорично му показа, че е така. Льошик хукна, а аз останах да стена и да се чудя дали наистина отиде за доктор, или ме остави на произвола на съдбата в полето. Слава богу, че руската земя не ражда такива морални уроди. След половин час (между другото, един от най-страшните в живота ми) на полето се появи очукана цистерна. От нея изскочи разрошен доктор от местната болница. Двамата с Льошик се приближиха до мен в свински тръс и докторът, гледайки ме от високо, произнесе сакраменталните думи:

— Я да видим. Какво си й разкъсал Дон Жуан нещастен?

— Нещо вътре в мен — плахо обясних аз.

След това за пет минути докторът определи, че имам остра апандиситна криза, която най-вероятно беше предизвикана от знаменитите изтезания на баба ми в банята. Внимателно ме закараха в болницата, където ме оперираха. Когато ме водеха към операционната, плачех. По две причини. Първо, защото ме болеше и ме беше страх. И второ, защото все пак лекарите ме бяха поели и щяха да решат проблема и аз да оздравея, колкото и да ме боли.

— Как е? Оживя ли, жертво на любовта? — мило ме закачаше докторът след операцията. Между другото, историята на моята хоспитализация зае достойно място сред болничните приказки и легенди. А с Льошик повече не се целувахме в полето. Мисля, че той ме заобикаляше на сто километра и се кръстеше. А накрая се махна завинаги от градчето, където никой не го наричаше по друг начин освен Дон Жуан.

— Жива съм — радостно отговарях аз на лекаря и изобщо не ме интересуваше какво ще говорят за мен. А най-интересното беше, че за мен не говореха нищо. Вероятно Льошик беше поел целия удар върху себе си. Аз пък тогава разбрах, че понякога, колкото и да те боли, колкото и да ти се иска да оставиш всичко, както си е, или даже да върнеш времето назад, е най-добре да се довериш на бързея, който може да те изведе от блатото на болката и съмненията, точно както онзи доктор, който ме спаси от перитонит.

Докато лежах тогава в полето, сгъната надве, и се молех за спасение, молитвата ми беше много кратка: „Само да дойдат навреме!" И аз като животно със силно развита интуиция разбирах, че няма да издържа дълго.

Сега ме беше налегнало същото чувство, че може да закъснея и после ще бъде късно да променя, каквото и да е. Само сега, само днес, докато детето не се е появило на бял свят и Костя не е задлъжнял на банката, мога да се опитам да оперирам душата си, нашите души, сърцето на нашето семейство. Защото, колкото и да въртя и да суча, ние с Константин сме болни. Болни сме от лъжата, която ни трови и предизвиква обща интоксикация на организма и нарушава хармонията ни. А тя е крайно необходима както на нас, така и на детето.

— Не съм сигурна, че детето е твое — тихо но твърдо произнесох аз и млъкнах.

Костя не мърдаше. Мина минута. Погледнах го и си помислих, че просто не ме е чул. Беше се случвало многократно. Аз му разказвам нещо, дори жестикулирам или показвам нагледно, а той се обръща и казва: „А? Какво? Извинявай бях се замислил, какво каза?".

— Трябва ли да ти го повторя — уточних аз.

Костя се сепна и преглътна.

— Няма нужда — каза с хриплив глас.

Значи е разбрал, няма нужда да повтарям, си отбелязах механично наум. След което зачаках с интерес някакво продължение. Реакцията му. Това, заради което не бях спала толкова нощи. От което толкова се страхувах и толкова го чаках месеци наред. И заради което, в края на краищата изядох такива количества тестени изделия.

— Знаех си, чувствах, че между теб и оня здравеняк има нещо — процеди през зъби Константин Яковлевич.

— За кого говориш? — леко се изненадах аз.

— Не се прави, че не разбираш! — злобно и язвително подхвърли Костик. Със спокоен и високомерен тон. Отвратителен характер! Винаги и във всяка ситуация запазва спокойствие. Като шибан английски лорд.

— Просто искам да съм сигурна, че говорим за едно и също — отвърнах аз.

— Говоря за синеокия гинеколог от работата на Динка — презрително завърши той.

Призля ми.

— Той е офталмолог. Значи си знаел. И защо толкова умело криеше, че знаеш? — запелтечих аз. Умът ми не можеше да побере факта, че Костя е знаел. Знаел е всичко с подробности. И е решил да си замълчи. Предпочел е да ме остави да се измъчвам от чувството си за вина. Ама и аз съм една! Пролях толкова сълзи, вместо отдавна да му кажа и да изясня нещата. Изведнъж ме обзе чувството, че съм успяла. Успяла съм да легна навреме на операционната маса и сега остава само да завърши операцията.