— Нищо не съм крил — в очите му имаше паника. — Какво трябваше да направя? Да те следя ли?

— Защо да ме следиш? Можеше просто да ме попиташ. Щях да ти отговоря честно.

— Какво да те попитам? Мила, я ми кажи, спиш ли с тоя стоматолог? Така ли?! — Костя ми се подиграваше отвратително и не разбирах кого точно дразни.

— Той е офталмолог. Сигурна съм, че си се досещал за всичко, но си предпочитал да не го забелязваш. Така ти е било по-удобно — вече не се контролирах. Изведнъж пред погледа ми като калейдоскоп се завъртяха всичките събития и лица, и чувства. С крайчеца на съзнанието си разбирах, че тая фантасмагория, тоя спектакъл, в който аз обвинявам Костя за собствената си измяна, е истински театър на абсурда. Но какво да направя, като чувствах нещата така.

— Интересно, защо ти крещиш на мен? — възмутено се опули Константин.

Аз се замислих и спрях за малко. Наистина защо?

— Защото, макар че аз съм отговорна за всичко, ти също имаш отношение. Бракът винаги е игра за двама.

— Ти ми изневери, а сега трябва да слушам и тия глупости от устата ти! — той уморено си разтъркваше слепоочията.

Беше ми страшно жал за него.

— Изневерих ти, защото животът ми беше празен. И защото всички около мен казваха, че в това няма нищо страшно. Замисли се — няма нищо „страшно''!

— Какво имаш предвид? — Константин се ядоса, защото очевидно се досети какво имах предвид. Толкова дълго живеехме заедно, че ако искахме, можехме да си четем мислите. И само от чист инат непрекъснато се правехме, че не забелязваме очевидни неща.

— Ти пръв каза, че не е „страшно". „Просто не искам нищо да знам." „Дръж се прилично." Беше ти достатъчно просто да не го правя явно.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да сме имали проблеми? Какво трябваше да променим?

— Не знам. Каквото и да е. Може би трябваше да се махнем от тоя ненормален град, да си сменим работата, да си купим жилище, да си направим втори меден месец. Просто да направим нещо. Но ние решихме, че е най-добре да стъпим накриво. Да си освежим отношенията, да си набавим допълнителни емоции. И в известна степен успяхме.

— Какво имаш предвид? — стисна зъби доскоро любящият ми мъж.

— Това, че Денис се разхождаше с мен по улиците вместо теб. Наслаждаваше се на пролетта. И ми казваше това, което мечтаех да чуя от теб. В известен смисъл той изпълняваше твоите задължения. И ти нямаше нищо против. Беше ти по-лесно да не забелязваш нищо.

— И какво? Какво не ти харесва? — изведнъж ме попита Костя. Съвсем тихо, като че ли не искаше да акцентира на въпроса, а питаше само от любопитство.

Какво не ми е харесало? Какво не ми е ХАРЕСАЛО? Значи е знаел всичко и не е направил нищо. Дори не е имал намерение.

— Значи си признаваш, че си знаел за изневярата ми?! — едва не се задавих от възмущение аз. — Може би дори си се досещал, че детето не е от теб?!

— Не желая нищо да обсъждам! — извика Костя и моментално даде заден ход.

Аз го гледах ужасено. Той е знаел, разбирал е и всичко го е устройвало. Каква глупачка съм! На Костя изобщо не му е трябвала честността ми! А може би и любовта ми?! Господи, докъде могат да стигнат човешкият мързел и апатия. Да живееш с жена, която ти изневерява, да го знаеш и да не предприемеш нищо. Нито веднъж да не направиш скандал, да не я изгониш от вкъщи или да не си тръгнеш ти. Да гледаш телевизия. Да правиш планове за семейството, да посещаваш родителите си. И в крайна сметка — да спиш с нея. Да правиш секс, знаейки, че същата тая жена я прегръща и друг мъж. Че друг, синеок, мъж целува гърдите й, прокарва пръст по гръбнака й, дарява й наслада. Да го знаеш и да не му обръщаш внимание? Какво толкова? Нали и на мен ми пуска. Няма къде да се дене от мене. Това ли е била логиката му? Изведнъж изпитах усещане, че съм затънала в каца с лайна. Гледах Костя и не можех да потисна отвращението си. Как е могъл?!

— И аз не исках нищо да обсъждам. Вече девет месеца не исках — прошепнах аз.

— Тогава защо пусна духа от лампата? — леко изморено ме попита Константин.

Само ако знаех. Отговор от типа „За да не стане по-зле" едва ли щеше да го удовлетвори.

— Защото нещата отидоха твърде далече — с по-спокоен тон поясних аз. — Чакам дете и не знам със сигурност кой е баща му. А е важно кой на кого е баща. Не може да се мине без това. Казват ми да направя тест, но това е опасно за детето. Аз съм на трийсет и две години и това ми е първото дете. Ако му се случи нещо, защото съм решила да разбера кой е баща му, няма да си го простя. На теб също няма да ти простя. Освен това вината е моя и аз съм готова да си платя сама за всичко. При това веднага, без да отлагам. Без да оставя проблемите да ме връхлетят като лавина. Стига ми толкова.

— И какво предлагаш? — едвам пророни Костя.

Изведнъж осъзнах, че след като съм казала „А", ще трябва да кажа и „Б". Няма начин.

— Единственото, което искам, е да не лъжа повече. Не мога да живея повече така. Не съм достойна за отношението ти към мен. А на теб ще ти се наложи да узнаеш истината. Дори ида не искаш. В крайна сметка не сме мюсюлмани и няма да ме хвърлиш от някоя скала. Това поне е хубаво.

— Кое? За какво говориш? — изуми се Костя.

Аз се усмихнах.

— Знаеш ли, поне що се отнася до кармата, всичко ще ми е наред. Че вече не се издържаше. Нощем сънувах кошмари, в които ти си научил всичко. А и тоя отвратителен апартамент…

— Тоест, какво? Няма да го купуваме, така ли? — пребледня Костя. Не може да бъде! Да не би да иска наистина да се завре в тая дупка, за да умре от мъка в нея? Странно. Но каквото и да си мислеше той, аз със сигурност не исках подобно нещо.

— Ти решаваш. Аз категорично няма да живея там. Ако ми се наложи да водя живот на самотна майка в Подмосковието, то мога да си го организирам и сама, когато пожелая.

— За какво говориш? — шашна се Костя.

— Петльово винаги е готово да приеме питомците си. Ти какво, наистина ли искаш да купиш оная дупка?

— Не знам — замисли се Костя, — май не.

— Това е — плеснах аз с ръце. — В такъв случай въпросът с жилището е решен. Но остава проблемът какво ще правим ние.

— Ние ли? — Костя огледа разсеяно стаята.

— Да, ние. Знаеш ли, мислех си, че най-страшното за мен ще бъде, ако ме зарежеш. А сега изпитвам ужас при мисълта, че можем да продължим да живеем, сякаш нищо не е станало. Няма нищо „страшно".

— Не може да се отрече, че това е проблем — тъжно кимна Костя. Той се опита да си придаде бодро изражение и да си закачи любезна усмивка. Не му се получи.

— Значи ще трябва да го решаваме — въздъхнах аз.

Трябва да си призная честно, че когато започвах този разговор, разчитах на поредния хепиенд. Още един щастлив край. Великодушният мъж прощава на разкаялата се жена и така нататък…

— Ти не си в положение да решаваш, каквото и да е. Трябва първо да родиш, а после ще видим — Константин любезно ми остави възможност да дам заден ход.

Боже, какъв благородник! Защо съм такава тъпа идиотка?

— Знаеш ли, ако сега не направим нищо, никога няма да се измъкнем от това блато!

— Престани с тия глупости! Ще раждаш всеки момент! Какво ти става? — Не можа да се сдържи Константин и се разкрещя.

А аз си помислих, че на тоя свят няма по-свестен човек от него.

— Мисля, че трябва да си изясним какви са истинските ни отношения — бързо казах аз и не дадох възможност на мъжа си да ме прекъсне. — Особено твоето към мен. Знам, че от мързел или от благородство ти няма да предприемеш нищо, което да ни навреди. Разбери ме обаче, сигурна съм, че не си готов да простиш. Прошката в момента е само отлагане. Просто няма да си тръгнеш сега, а по-късно. Когато вече няма да имаш нужда от мен. Сега ти е трудно да кажеш, че си тръгваш. По-лесно ти е да простиш, но сърцето ти ще се ожесточи.

— Не те разбирам — смути се Костя.

Аз самата не разбирах какви ги дрънкам.

— Толкова сме свикнали да сме заедно, че ни се струва, че нямаме сили да се разделим. Че ще ти е по-лесно да забравиш и да простиш, да се направиш, че нищо не е станало. Но след това ще започнат да се точат месеците и годините и ти все по-ясно ще разбираш какво съм направила. Ще започнеш да ме разпитваш как съм се чувствала, аз ще ти се кълна, чете обичам, но ти няма да ми вярваш. Ще се превърнем във врагове и ще се нараняваме до безкрай. С времето болката ще стане толкова силна, че няма да можеш да ме гледаш. И тогава неминуемо ще се разделим. Само че ще бъде много по-болезнено. Ще се разделим, когато сме си станали страшно противни. След като сме убили любовта си.

— Какво искаш? Да си тръгна ли? — прошепна той.

Константин се движеше из стаята като пребит. Ако беше истински мъж, трябваше да направи нещо. Или да си тръгне, или да ме изгони. Но беше очевидно, че не иска да прави нищо.

— Не. Аз ще си тръгна. Няма да е задълго.

— Къде? Ти не можеш да стигнеш и до ъгъла.

— Най-важното е да не стигна до нещо по-лошо. Като например оня ужасен апартамент. Няма нищо страшно. Ще можеш да останеш насаме със себе си и да разбереш какво чувстваш към мен в действителност. Дали не си с мен само по навик и понеже не искаш да променяш нищо? В такъв случай бързо ще отвикнеш и ще поемеш по пътя си. Възможно е с времето да осъзнаеш, че ме ненавиждаш. Че си ми ядосан, задето съм ти изневерила, не съм те обичала достатъчно и съм те предала. И това е възможно. Тогава ще дойдеш и ще се разберем веднъж завинаги.

— А ако не стане така? — с интерес ме попита Костя.

— Ако не стане така, на което силно се надявам, ще разбереш, че наистина ме обичаш, не можеш да живееш без мен и ще дойдеш да ме прибереш. Заедно с детето, знаейки, че то може да не е от теб. Така ще можем да започнем начисто и отначало.