Татяна Веденска - Изневяра в рамките на приличието

— Пълни глупости! — тръсна глава съпруга ми, но аз видях, че всъщност няма особени възражения.

С истината не може да се спори. Разбира се, би било по-добре, ако веднага ми се беше хвърлил на врата, за да ме увери в любовта си, но явно бях отгатнала, че има нужда от време. И е много възможно след време изобщо да не се върне да ме вземе в любвеобилните си обятия. Уплаших се. За малко. Как ще се справям сама с кърмаче? Но си казах, че е по-добре да бъда сама с надежда за щастие, отколкото с човек, на когото му е все едно колко чужди легла съм сменила. Представих си колко ужасно би било да продължа да се виждам всяка вечер с Константин, да му сервирам вечерята и да наблюдавам равнодушното му лице. Сигурно щях да се впусна в още някой (а вероятно не само един) див роман, щях да се омърся с лъжи и да спра да се уважавам. И в крайна сметка пак щяхме да се разведем. Само дето щяхме да загубим още няколко години.

— Виж, не разбирам защо ти е всичко това? — Костя изглеждаше леко жалък. Спомних си колко фантастичен беше през последните месеци. Само ако можеше да се опита да ме разбере и да ми прости, всичко щеше да се промени. Щастието можеше да ни се усмихне.

— Знаеш ли, на мен страшно ми олекна — честно си признах аз.

— Облекчи ли си съвестта? — упрекна ме любимият ми.

— Мисля, че сега имаме поне някакъв шанс.

— Забавно тълкувание на проблема — тъжно констатира Костя. — Предполагам, че веднага ще хукнеш да даваш отчет на приятелката си Дудикова. Сигурно тя те е подучила на тая глупост. И как, беше ли ти хубаво с него?

— Какво? С кого? — неочакваният му обрат ме смути. Разговорът ни вече приличаше на беседа между стари приятели, които нещо не са се доразбрали и изведнъж Костя направи такъв ход. Поинтересува се дали ми е било добре с любовника ми. Останах като шашната, тъй като не очаквах такъв въпрос.

— Соня синеокия.

— Дали ми е било добре? — замислих се аз. — Не, не ми беше хубаво. Но с теб ми беше още по-зле. Ти ме смяташе за предмет от интериора. За битова техника.

— Ние просто водехме семеен живот — възмути се Костя. — Той е такъв при всички. Хората се прибират от работа, вечерят, почиват си. Лягат си да спят. Не знам какво не те устройва!

— Много пъти се опитвах да ти кажа какво точно не ме устройва, но ти не ме чуваше. И тогава започнах да казвам същите неща на Денис.

— На Денис ли? — възмути се Костя. — Какво общо има любовникът ти?

— Нищо. Просто с него си живеехме така. Той ми обясняваше как не го разбира жена му, а аз на него как ти изобщо не ме забелязваш. В същото време ти си лежеше на дивана и всичко те устройваше — усещах, че се вбесявам. И има наглостта да ми каже да не си тръгвам. Ако остана, ще ми изпили мозъка, а след няколко месеца ще ме напусне. Щом ми задава такива въпроси, значи го боли.

— Значи, аз съм виновен за всичко?! — се пенявеше скъпоценният ми ПП.

— Аз съм готова да отговарям за постъпките си. Не е ли така, след като застанах тук и ти казах всичко.

— Ах, каква честна пионерка?! Та ти просто прехвърли върху мен чувството си за вина! Не искам да те виждам! Ти си виновна за всичко! Изобщо не ценеше отношението ми. Тепърва ще съжаляваш и ще се хапеш отзад от яд! — викаше той.

Пребледнях и го видях със съвсем други очи. Какъв ти мир, по дяволите? Каква ти любов? Само лицемерие и страхливост.

— Дойдохме си на думата — сопнах се аз. — Предлагам ти да си спестим взаимните упреци. Аз ти изневерих, а ти знаеше и не направи нищо. Това е минало. Всеки момент ще родя дете и не се знае кой е бащата. Единственият важен въпрос е, трябвам ли ти? Обичаш ли ме?

— Що за глупости?! — възкликна Костя.

— Не са глупости. Болшинството от хората смятат, че си струва да се разделят и всичко ще се оправи, а проблемите ще се решат от само себе си. Трябва да започнат отначало да си намерят нов по-съвършен модел на жената съпруга, която да не е такава негодница като първата. Но практиката сочи, че всичко се повтаря и всички ние сме еднакви. И щом си ме оставил да ти изневеря, ще оставиш и следващата.

— Аз ли? Аз ли съм ти позволил? — задъхваше се от възмущение скъпият ми съпруг. — Като че ли си ми искала разрешение!

— Аз ли? Аз те попитах — уверено му отговорих аз.

Костя ми хвърли такъв поглед, че се почувствах като праха под подметките му.

— И кога, че нещо не си спомням.

— Тогава. Каза ми: „Нищо не искам да знам", „Длъжна си да спазваш приличие" и разни тем подобни. Това бяха съпружеските ти инструкции. Ти нито веднъж не каза: „Ако се влюбиш в друг, ще страдам" или „Държа на теб, нека да обсъдим какво между нас не е наред." Нито веднъж не ми показа, че държиш да ти бъда вярна. Дори не ме заплаши, че ще ме напуснеш, ако ти изневеря. Единственото, което каза, беше, че не искаш нищо да знаеш.

— Разсъжденията ти нямат нищо общо с реалността.

— Но изневярата ми има — казах аз. — И това, че ще си тръгна, също е реалност.

— Къде? — присви очи Костя. И все пак той е изключително рационален. Направо потресаващо.

Аз се замислих. Наистина къде? Както винаги, имах само една възможност — Динка. Интересно, че в такава невероятна ситуация нямам къде да отида освен при скъпата си приятелка Динка.

— Ще намеря къде — уверих Константин.

Разбира се, че се надявах, че ще се сети и ще ми каже: „Никаква Дудикова", но той ми подхвърли едно равнодушно: „Както искаш", сложи си маратонките и излезе. Определено имаше нужда от таймаут, вероятно с продължителност цял един живот.

Аз пък ако се съди по състоянието на нервната ми система, имах нужда от огромно количество тестени изделия и от пауза. След като събрах цялата си воля, се обадих на Дудикова, която, както и предполагах, беше пред припадък и започна да крещи и да ми се кара.

— Как можа? Как е възможно да си такава глупачка?!

— Станалото — станало. Не се приемат повече залози — уморено се усмихнах аз. — И знаеш ли, наистина страшно ми олекна.

— Разбира се! — възмути се тя. — Затова пък на мен ми стана значително по-тежко.

— Няма ли да ме приемеш? — изплаших се аз. — В плановете ми изобщо не влизаше предателство от страна на Дудикова.

— Какви ги говориш? Да не съм някой изверг? Тази почетна роля я остави за своя Константин — заяде се тя.

Да, няма какво да се каже, двамата с Костя много се обичаха.

— Остави го на мира, на него и без това не му е леко.

— Ох, горкичкият, научил е за изневярата на жена си, като че ли не е знаел — продължи да се заяжда тя. — И защо той не се махне от жилището ви? Защо трябва да си ходиш ти?

— Защото без теб няма да мога да се справя — устните ми отново се разтрепериха. — Ако и ти ме изоставиш, няма да родя и ще умра. Пък и без това нямам с какво да живея сама.

— Спирай с цирковете! — веднага пое командването Динка. След час вече беше вкъщи и ми помагаше да си събера багажа.

И така, направих всички глупости, които можах. Динка беше моят генерал и лично и по собствено усмотрение командваше нелепия парад на бременната войска. Тъй като аз, така да се каже, бях играла с ръка, получих червен картон и бях временно отстранена от игра.

Няколко часа, след като напуснах дома си, осъзнах целия ужас на положението, в което изпаднах. Отначало си мислех, че не е чак толкова лошо. Е, все пак не беше и хубаво, защото страдах от неочакваната развръзка на брачните си отношения. По-късно обаче не бях в състояние да се примиря с новото си положение и ридаех непрестанно.

— Спри да виеш, че съседите ще се обадят на някоя организация за защита на животните — сърдито ми каза Динка, след като изслуша воплите ми за проваления ми живот.

— Смешно ли ти е? — хлипах аз. — А аз изживявам истинска трагедия.

— Началото на твоята трагедия е отпреди трийсет и две години — намуси се Дудикова.

— Това пък защо? — с недоверие попитах аз, като прекъснах за малко сърцераздирателния си плач.

— Защото тогава Господ ти е дал тоя пилешки мозък — размаха ръце приятелката ми. — Изисква се неимоверен талант, та да устроиш такъв цирк точно преди раждане. И поне да беше го обмислила. Какво ще правиш, как ще живееш…

— Ама аз…

— Ти предпочете първо да отсечеш главата, а след това да ми я връчиш. Само че аз не разполагам с големи запаси жива вода — мърмореше тя.

— Положението не е толкова страшно — плахо се обадих аз. — Ще родя и все някак ще изляза от тази ситуация. Пък може Костя да си ме прибере…

— Наистина ли си такава глупачка или само се правиш?

— Правя се — кимнах аз с готовност. Какво толкова?

— Сериозно ли мислиш, че след такова представление ще се върне при теб?

— Да. Защото го обичам — поясних аз. На мен не ми се виждаше невъзможно.

Ще поживее без мен и ще разбере колко много съм значела за него. Ще ми прости и ще си ме прибере обратно.

— В крайна сметка от пет години не живее сам.

— А не ти ли е минавало през ума, че за такъв симпатичен самотен млад мъж с хубава работа ще се натрупа опашка от желаещи да разнообразят самотата му? — язвително уточни Дудикова.

— Не, не е — разстроих се аз. — Мислиш ли, че ще се натрупа? На мен той ми се струва съвсем обикновен. Е, за мен, разбира се, е ПП, но за останалите…

— Чуй ме, глупачке, казвам ти го като трийсетгодишна неомъжена жена, такива мъже като Костя — с приятна външност, без склонност към садомазохизъм и кръшкане, с дебитна карта, по която влиза заплата, не се търкалят под път и над път. Лично аз през последните пет години не съм срещнала нито един.