— Нито един? — ужасено ахнах аз.

Даа, положението на омъжена дама те кара да се отпуснеш. Когато не си в режим на постоянно търсене, ти се струва, че е пълно с мъже, а такава красавица като теб е длъжна да търпи недостатъците на мъжа си. Мислиш си, че с едно щракване на пръсти ще намериш десетина различни варианта на безкрайно щастие. Но от милосърдие и великодушие се въздържаш и оставаш с мъжа си.

— Добре дошла в реалния свят, скъпа — кисело ми се усмихна Динка.

— Защо не ме предупреди? — ридаех аз. При мисълта за самотния и изпълнен с лишения живот, който ми предстоеше, ми стана ужасно тъжно. Стана ми страшно жал за себе си.

— Лягай си, глупачке. Трябва да си починеш. А аз трябва да помисля как ще я караме по-нататък.

— Добре — съгласих се аз.

— Много добре, чудесно. А когато се събудиш, ще трябва да видим как да измъкнем от Костя поне част от парите ти — нареждаше Дудикова вместо приказка за лека нощ.

Аз се прозях сънено:

— От Константин Прудников не можеш да измъкнеш нищо. Не си и помисляй! Забрави — и заспах.

Едно нещо е сигурно Прудников цени парите повече от всяка любов. Особено пък ако трябва да ги даде на невярната си жена, която при това го е зарязала. Ако питаха мен, изобщо нямаше да се опитвам. По някаква странна причина фактът, че нямам пари, не ме тревожеше. Никой, дори и аз, не приемаше за истински доход процента от официалната ми заплата (самата тя е смешна) в туристическата агенция, който получавах като майчинство. Независимо от това, въпросът с какво ще живея, ми се виждаше неуместен. Защо ли? Ами защото за първи път в живота си бях убедена, че съм постъпила правилно. „Нещата ще се оправят от само себе си — помислих си аз. — Висшите сили ще се погрижат за мен/'

— Ама че си егоистка! — се раздаде глас до мен.

— Аз ли? Защо? — възмутих се аз.

— Защото! Ти забърка кашата, а ние трябва да я оправяме — изсумтя гласът.

Изведнъж ми се стори странно, че някой подслушва мислите ми. Но реших, че съм се отнесла и мисля на глас. Оказа се, че зад гърба ми в креслото на Динка се е разположил някакъв рижав младеж с предизвикателен поглед и нос, обсипан с лунички.

— Ти пък кой си? — зяпнах аз. Изобщо не можех да разбера откъде се е взел. Може да е водопроводчик. Или пък някой съсед, дошъл да поиска сол.

— Койчо от Койнаре. Оставаше и да ти се представям — обиди се рижият. След което изведнъж се издигна над креслото, поседя във въздуха и се приземи меко обратно.

— Само недей да твърдиш, че си Господ Бог — размахах ръце аз.

— Аз? Бог? — разкикоти се рижият. — Аз? Бог! Как можа да ти дойде наум подобна глупост?

— Не си ли? — прехапах си езика аз. — Ами кой си тогава?

— Има ли значение? — непознатият ме погледна със съмнение. — Защо си толкова глупава? Никога не можеш да прецениш кое е важно и кое — дреболия.

— Изобщо не съм глупава — обидих се аз.

— Разбира се — разсмя се рижият и продължи да ме гледа с интерес.

— Какво зяпаш? И изобщо откъде се взе? — ядосах се аз. — Разкарай се оттука!

— Ето че започна с глупостите! Не можеш ли пет минути да поговориш с някого, без да направиш беля? — рижият ме погледна ласкаво и тъжно едновременно. След това започна да си връзва връзката на кеца. Да, на краката си имаше огромни смешни кецове, каквито носят клоуните в цирка.

— Къде тръгна? — изплаших се аз. — Отиваш ли си?

— Ту ме гониш, ту се страхуваш, че ще си отида. Реши в крайна сметка, искаш ли ме или не — заряза връзката си рижият.

Аз замръзнах. Не знам защо, но изведнъж реших, че ако си тръгне, ще се случи истинска трагедия. Огледах се с мъка наоколо и разбрах, че кухнята на Динка е само визуална измама и че всъщност зад някаква тънка преграда духа вятър, бушува виелица и е такъв кански студ, че ако там се окаже живо същество, ще загине, преди да е казало и гък.

— Не, не си отивай! Това там истинско ли е? — кимнах по посока на виелицата.

Рижият изведнъж стана суров.

— Ати какво си мислеше? Разбира се, че е истинско.

— Искам с теб — казах аз и го хванах паникьосана за рамото.

Той внимателно откопчи сгърчените ми от тремора пръсти от блузата си.

— Още не е настъпил часът.

— Нали не там?! — примрях аз и се загледах в ледената пустиня, която беше стигнала досами прозорците на Динка.

— Не знам. Ти ще решиш. Какво решаваш? — Рижият внимателно се взираше в лицето ми. Обзе ме паника.

— Искам при Костя!

— Не! Това не го решаваш ти! Говоря за друго, което можеш да решиш само ти.

— Какво? Какво друго? — промълвих аз.

— Помисли! — рижият отново се захвана да си връзва връзката. Почувствах, че щом си завърже връзката, вече няма да има сила, която да го задържи.

— Детето! — изкрещях аз. — Простете му! Пожалете го!

— Браво! — нежно се усмихна рижият и доволно ме потупа по бузата. След това си завърза връзката и започна бавно да се разтваря, да се превръща в дим.

Ужасена наблюдавах как от рижия остана само неясна мъгла, която постепенно изпълни цялата кухня.

Разкрещях се от ужас. Крещях като изоглавена, а някакви непознати същества ме хващаха за раменете и се опитваха да се вкопчат в ръцете ми.

— Пуснете ме! Не! Пуснете ме!

— Спокойно! Спри! Престани! — викаха те.

— Ааа! — виех аз и се опитвах да махна отвратителните им ръце.

— Какво ти става? — изведнъж ми извика някакво чудовище с гласа на Динка Дудикова. И ме разтърси с всичка сила за раменете.

— А? Какво? Къде?

— На Луната — изруга почервенялата от ярост Дудикова. Да не би да си решила да разкъсаш всичко? Какво си се вкопчила?

— Динка! — ахнах аз, идвайки на себе си след странния си невероятен и полуреален сън.

Седнах на дивана и трескаво се огледах. Поне ледената пустиня зад прозорците се беше сменила от успокояващ пейзаж, въздухът беше топъл, небето синьо и сияеше от слънцето, което проблясваше през вече оцветените в есенни цветове листа на клена.

— А ти за кого ме взе? Кретенка! — още се цупеше тя. — Какво сънува? Ядрена война ли?

— Почти — кимнах аз.

Аз трескаво се опитвах да се вкопча в остатъците от съня, който вече изчезваше от паметта ми. — Май сънувах нещо за детето.

— Нещо лошо ли? — стана сериозна Дудикова. Тя също знаеше, че с такива сънища шега не бива.

— Не помня. Не знам — за всеки случай се разплаках, за да се успокоя.

Мисля, че като цяло на жените им е провървяло, че могат да ронят сълзи и по най-малкия повод. Сигурно затова живеят по-дълго. Ако се замисля, аз плача от мъка, от радост и от страх. А също така от скука, от безделие, при предменструален синдром и на сериали. Вероятно заедно със сълзите изхвърлям тонове негативна енергия.

— А ти как се чувстваш? — уточни Динка.

— Защо? — смутих се аз. — Общо взето, добре.

— Сигурна ли си? — съсредоточено ме погледна тя.

Аз свих рамене и точно мислех да й отговоря, че съм сигурна, когато с ужасяваща яснота, осъзнах, че не се чувствам добре. Нещо не беше наред.

— Не, не съм сигурна — разтреперих се аз.

— Сигурно няма да е зле да поспиш още малко — намръщи се Динка. — Бяла си като платно, изпрано с белина. Искам да кажа, че си страшно пребледняла.

— Наистина ли? — замислих се аз. — Не ми се спи. А и по някаква причина всичко ме боли!

— Боли ли те? — ужаси се Динка. Искаше да каже още нещо, но аз скочих и хукнах към тоалетната.

— Какво става? — приятелката ми се опитваше да нахълта най-безцеремонно на мястото, където и кралицата ходи сама. Без да обръщам внимание на воплите й, аз оставих вратата заключена. Освен това изобщо нямах намерение да излизам. И защо? Извинете, но на тоалетната чиния се чувствах повече от уютно. Защо да излизам, като щом станех и пак трябваше да седна?

— Излизаш ли? — викаше Динка в пролуката между вратата и пода.

— Не знам — пренебрегвах я аз.

— Не разбираш ли, че раждаш?!

— Какво?! — ахнах аз. — Не може ли човек просто да си поседи в клозета?

— Внимавай да не се заседиш прекалено дълго! — крещеше тя. След секунда ме прониза такава болка в кръста, че бях готова да повярвам, че наистина раждам.

— Пълен кошмар — простенах аз и отворих врата, за да оставя Динка да ме завлече до леглото. — Още ми е рано!

— В коя седмица си?

— Трийсет и шеста — оплаках се аз. А и тоя странен сън, който сънувах… какво ще стане с мен? Какво ще стане с детето? Мислех си, че преди да родя, Костя ще се появи. Исках да родя с него. Раждане заедно с партньора, нали разбираш? — Погледнах си часовника. Беше вечер. Късна вечер. Десет часа.

— Не може ли утре? — жално попитах аз…

— Идиотка! Твоят Костик няма да се появи и утре. И въобще, какво имаш против партньорско раждане с мен?! — възмути се Динка, докато тъпчеше в една голяма спортна чанта шампоани, тоалетна хартия, документите ми и здравната ми книжка.

— Нали няма да ме изоставиш? — питах я аз, докато ме влачеше към таксито, което беше повикала.

— Няма. Къде отиваме? — попита Динка, след като ме настани на задната седалка. На лицето й беше изписано такова безпокойство, че чак ми дожаля за нея.

— Не знам! — изохках аз. — Трябваше да извикаме „Бърза помощ", те щяха да знаят къде да ме закарат.

— Къде отиваме, момичета? — попита възрастният таксиметров шофьор с глас на страстен пушач. Той дъвчеше кибритена клечка и преди да се кача аз, имаше уверен дори леко самонадеян вид.

— Оох! Боли ме! — извих аз, тъй като долната част на корема ми се сгърчи в страшен спазъм.

— В родилния дом! — изрева Динка.

— В кой точно? — жално уточни таксиджията.

— В който и да е! — стрелна го с поглед приятелката ми и тресна вратата. — Как си?