Татяна Веденска - Изневяра в рамките на приличието

— Горе-долу! — изстенах аз. — Струва ми се, че ми изтичат водите.

— Водите ли? — загрижено попита Динка, след което таксиджията натисна до дъно педала на газта и ние полетяхме нанякъде, като се надявахме, че опитът му на професионалист ще надделее над страха на уплашен мъж и няма да ни забие в някой стълб на първия завой. Трябва да кажа, че таксиджията наистина се оказа професионалист, защото буквално след десет минути спряхме пред някакъв родилен дом в Марино. Нов и красив — като всичко в комплекса, в който живееше Динка.

Разбира се, възможно е бързината на таксиджията да се дължеше на страха от бурно изтичащите ми води. Трябваха ни още пет минути да се дотътрим от входа до приемната и още десет, докато събудим вече разположилата се за сън бабичка, която дежуреше в приемната.

— Кой ражда? — с недоволен глас се поинтересува бабичката.

— Тя! — посочи ме с пръст Динка. Макар че, ако ни погледне човек, едва ли би могъл да предположи обратното. Аз доста убедително се гънех, стенех и се държах за кръста. Динка дишаше учестено, издуваше ноздри и изгаряше с втренчения си поглед старицата.

— А Вие каква сте? — моментално реагира бабичката. На мен ми стана интересно как точно Динка ще нокаутира самозабравилата се бабичка. Изобщо не се съмнявах, че моята бойна приятелка ще надвие и десет побеснели бабички. Просто ми стана интересно как точно ще го направи.

— Аз ли? — замисли се Динка. — Аз съм бащата!

— Кой? — ахна бабичката.

— БАЩАТА! Достатъчно, лелче, викай лекар. Ще му покажа изследванията си. — Динка хвана бабичката, обърна я и й даде начално ускорение в посока на регистратурата. Старицата тръгна, като се оглеждаше в недоумение. Динка се разкикоти.

— Нали няма да ме изоставиш? Без теб няма да родя! — заплаших я аз.

Защото в присъствието на приятелката си бях готова да родя цял полк, но без нея…

— Няма — снизходително кимна Дудикова, докато броеше банкнотите в портмонето си.

— Я да видим кой е бащата? — изсмя се нисък и набит грузинец с огромни космати ръце.

Аз се изплаших. Нима тоя току-що слязъл от планините джигит ще ми води раждането? Та той току-що е нахлузил бялата престилка.

— Аз съм бащата! — весело отговори Динка.

А аз я хванах трескаво за ръкава.

— Не може ли да повикаме друг лекар? — й прошепнах в ухото.

Тя се дръпна и изсъска:

— Грузинците са най-добрите гинеколози, глупачке! Слушай мен! — след което се обърна и с чаровна усмивка му протегна ръка:

— Аз съм и баща, и майка, и Светия дух. Нека да Ви покажа изследванията й.

Ръкостискането беше крайно комично. Дежурната бабичка санитарка с открита уста гледаше как докторът разлиства „изследванията" на Динка, които не бяха нищо друго освен няколко страници от годишния баланс на нейния медицински център, между които акуратно лежаха две стодоларови банкноти.

— Изследванията са чудесни. Преоблечете се — кимна грузинецът. — Аз съм Вашият лекар Гиви Израелевич.

— Хубава работа — изстенах аз и се проснах на кушетката.

Изглежда, че Динка обаче изобщо не споделяше моите опасения. Те двамата с тоя Гиви Израелевич се спогледаха, бързо преминаха на „ти" и започнаха да обсъждат историята на бременността ми. Възможните усложнения и евентуалната нужда от цезарово сечение.

— Тя ражда за първи път. Може и да се стегне — предположи Динка.

Докторът ме погледна със съмнение и след това кимна:

— Тогава нека да ражда естествено. И така, татенце, изчакайте в залата, ще я доведем там. А вие, любезна, елате в кабинета за преглед — каза Гиви Израелевич. Всъщност той каза: „Вий, лубезна, влезнете в кабинет за преглеждане."

Аз се наежих, но нямаше какво да се направи. Динка ме сръга и аз се затътрих към кабинета. На среща с неизвестното. На среща със съдбата си. И най-интересното е, че понеже мозъкът ми изключи и се включи тялото ми, аз с чисто животински инстинкт мислех само за детето и за себе си. Инстинктът ми ме тикаше в лапите на Гиви Израелевич, който след пет минутен преглед, съпроводен с мили усмивки и мръсни грузински вицове, ми стана по-близък от роден баща. Инстинктът ми подсказваше как трябва да дишам по време на контракциите, как да понасям болката и как да си почивам. Същият този инстинкт ми заповяда да забравя за Костя.

Отношението към света е най-сложното понятие, с което ми се е налагало да се сблъсквам. Във връзка с отношението към света има хубава руска поговорка, която казва: „На един супата му е постна, на друг брилянтите — дребни". По-голямата част от хората (в това число и аз) си прекарват целия живот с убеждението, че тяхната супа е абсолютно постна. А именно — работата им е скапана, заплатата ниска, децата шумни и невъзпитани, мъжете им далеч не са съвършени (като че ли в природата съществува съвършенство). Може да ни е зле, много зле, невероятно зле, ужасно или в краен случай търпимо.

— Как си?

— Чудесно.

Често ли ви се случва да чуете такъв отговор? Но не американизираният вариант, при който на лицето ни е закачена изкуствена усмивка I'm fine[26], а в очите ни се чете такава мъка, че само ако ги погледнеш, разбираш, че истината трябва да звучи като „ужасно зле". Срещали ли сте много хора, които действително да са страшно добре. Аз лично познавам само един такъв човек и това е Динка. Тя е единствената, която не унива, дори когато животът (любовта) й обърнат гръб.

— Имаш някакъв секрет, кажи какъв е? — питах я аз, още когато бяхме деца. На мен самата през цялото време ми се струваше, че никой не иска да дружи с мен или дори и да дружи, не е по същия начин като с красивото момиче от съседния клас. Или пък че парите ни дори и да не са малко, можеха да бъдат и повече. А Костя, който е изтъкан от достойнства, би могъл да ми обръща малко повече внимание. Само на Динка всичко й стигаше и й идваше точно навреме.

— Нямам секрети, просто се опитвам да искам точно това, което имам. И да не искам това, което така или иначе няма да получа.

— Какво имаш предвид? — опитвах се да схвана аз.

— Ами например, ако имам един-единствен женен любовник, с когото спя три пъти месечно, или ще си мечтая как ще си прекараме заедно в някой хотел в Подмосковието, или ще се тръшкам, че не съм омъжена, нямам деца, нито шансове за милионно наследство. В първия случай ще бъда напълно щастлива, тъй като мечтата ми ще се изпълни след един, два или три дни… А във втория мога веднага да се разрева от мъка.

— Ами ако изведнъж се появи ТОЙ? — философствах аз.

— Кой той? — с насмешка ме питаше тя.

— Ами ПП…

— ПП? Какво точно имаш предвид? Млад, но все пак с няколко години по-възрастен от мен. Красив и разведен (защото, ако на тези години не е женил нито веднъж, значи нещо не му е наред), с жилище, кола, вила, интересна работа, висока заплата. Да има сили вечер да се разхожда с мен на лунна светлина и да ме държи за ръката, вместо да гледа спортни предавания. Да няма отвратителна любяща майчица, която ще ме побърква и ще ме изяжда с парцалите, само и само да не посягам на синчето й. Към това трябва да добавим любовта му към децата, желанието му да ми прави подаръци дори и след десет години брачен живот. Необходимо е да бъде сексуално активен, да няма вредни навици като влечение към алкохола, към чуждите жени, към хазартните игри и към никотина. Освен това да не хърка и да не поддържа приятелски отношения с бившите си възлюбени, обяснявайки, че е интелигентен човек. Този ПП ли имаш предвид? — победно завърши тя.

— Предавам се. Такива не съществуват. Това е като кръстоска между носорог и акула, генетично е невъзможно — обречено вдигах ръце аз.

Динка се смееше:

— И тогава какви са шансовете ми за щастие? Едно към един милион. А така съм си щастлива три пъти месечно с женения си любовник. Предпочитам да бъда реалист.

— Какво? Искаш да кажеш, че щастливото семейство е утопия, така ли?

— Защо? Нека да видим как стоят нещата. За да създадеш семейство, е достатъчно да получиш само няколко от гореспоменатите съставки.

— А именно? — поинтересувах се аз.

— Ами, първо — мъж — усмихна се Динка.

— И само толкова?

— Трябва да има две ръце, два крака, и още някои неща, годни за употреба. Трябва да знае навреме да каже: „Да, мила, права си. Хайде да се оженим.". И това е всичко — разсмя се тя. — Между другото, ПП дори в такъв опростен вариант се срещат много рядко. Те са като албиносите.

— А как ще бъдеш щастлива с него?

— Много лесно. Няма да обръщаш внимание на хъркането му, ще трябва да заобичаш футбола и бирата, да се сприятелиш с бившите му гаджета, да свиеш сармите на майка му и все така до края на списъка. Единственото важно е отношението ти към света. А то зависи само от теб — направи извод Динка. Само че всички тия празни приказки изобщо не ми помогнаха да си променя отношението към света. Беше достатъчно малко да се разсея и веднага в главата ми нахлуваха коварни мисли за това, че животът ми можеше да се подреди по-добре и да бъде по-щастлив. В общи линии тревата можеше и да е по-зелена. И ето че в живота ми настъпи момент, когато разбрах колко щастлива и безгрижна съм била.

— Не се напъваме! Не се напъваме! — викаше Гиви Израелевич, докато пълнеше спринцовката с някаква течност от подозрителна ампула. Дебелите му като кренвирши пръсти — независимо от окосмяването по фалангите, бяха учудващо ловки и сръчни.

— Аа! Не мога. То само!

— Няма какдаесамо! Нали си хомо сапиенс? Овладей си тялото! — командваше Гиви Израелевич, а аз изведнъж осъзнах, че до днес в живота ми е имало само цветя и рози. Раждането продължаваше вече няколко часа, през които Динка успя да ми изпее всички песни на любимите си Мумий Троль[27], да ми танцува кадрил и да изслуша сълзливите ми откровения за това каква глупачка бях и не оцених Костя по достойнство.