— Какви ги говориш? — крещеше за мое голямо удоволствие Костя. — Какъв Египет?! Каква Динка?! Да не съм й чул името повече! Съвсем си се самозабравила! Да не искаш да те връзвам вкъщи?

— Как смееш? — само проформа се възмутих аз. — Аз съм голяма, самостоятелна и разумна жена…

— Тия ги приказвай на твоята Дина!

— Ще й ги кажа! — обърнах се аз.

Само че обидата ми изчезна яко дим, защото Костя направи точно това, което очаквах от него. Вече бях готова отново да започна да мълча с него вечер („подай ми солницата" не се брои), но оставаше един последен купон, на който бях поканена и който решихме да не отменяме с чисто възпитателна цел. Да се научи! Беше купон по случай Деня на победата в службата на Динка, в медицинския център, където тя беше главен счетоводител.

— Само не закъснявай — любезно ме помоли Костик и нежно ме целуна. (Явно не беше забравил, че за малко да замина на почивка с приятелка.)

Веднага ми се прииска да захвърля всичко и да си остана с него вкъщи. Изведнъж почувствах някаква неприятна тежест в долната част на корема, както и в областта на слънчевия сплит. При хората с развито шесто чувство като мен това се нарича интуиция. Народът го казва по-просто. „Почувства го със задника си." Имаше нещо неправилно в тоя купон в динкината работа, но беше късно да се отказвам. Пък и мъжът ми, който имитираше загриженост, ме наметна с шлифера и с такава скорост хукна към телевизора, че разбрах, че не само не е против, ами е направо за. Така понякога се отправяме на среща със съдбата си. Струва ни се, че просто отиваме на купон. А всъщност сме вече с единия крак в… не, не в гроба, а в… но всичко по реда си.

Ние, жените, когато започнем да разказваме за проблемите, които са ни се струпали на главата, го правим максимално подробно и последователно с отстъпления и ремарки, достойни за гениален писател. И така потеглих на купон.

ГЛАВА 2

За приказките, които си разказваме само


Забелязвали ли сте, че всички лекари гледат отвисоко на нас, простите смъртни. Това не е толкова очевидно в градските поликлиники, където персоналът е изтощен от огромните опашки, от микроскопичните заплати и от нуждата да промени нещо в живота си. Ако се опитате да попитате: „Наистина ли ще оздравея?" Ще ви погледнат с такъв поглед на извънземни, носители на висшата истина, че ще ви остане само да поемете към изхода и възпитано да се извините. В платените клиники, обратното, лекарят ще бъде самата любезност и на всяка цена ще ви каже, че със сигурност ще се оправите, но… само ако слушате личния си оракул (демек — него) и изпълнявате всичките му предписания. Безпрекословно. Платеният лекар е като вълшебник, който вярва, че владее древна магия и е способен да излекува всички болести. В арсенала му има приказни хапчета, бронебойни микстури, превантивни масажи и цял куп други непонятни за хората специални средства. На лекарите не им е присъща алчността, те не мислят за пари (защото за парите вече са помислили на регистратурата). Те просто си изпълняват дълга. Но магията се разрушава, ако противно на очакванията болестта не минава. И в този момент влиза в сила докторският арсенал. Защото трябва максимално подробно и изчерпателно да се обясни защо няма резултат.

— Пихте ли си лекарството?

— Пих го.

— Аха. Да не би сте забравяли микстурата?

— Не съм.

— Добре. Ами физиотерапията? Направихте ли всички процедури? — радостно пита докторът с надежда, че ще намери пролука в отбраната на противника.

Главата ви се отпуска виновно, защото наистина не сте в състояние в продължение на две седмици два пъти на ден да ходите на физиотерапия в центъра на града.

Докторът грейва. Причината е открита. Ура!

Интересно е, че същият подход имат и разните магове, врачки, екстрасенси и тем подобни мошеници, които помагат да омагьосате или урочасате някого, да се омъжите или никога да не го направите и още куп други неща. Те (маговете) първо ви хвърлят в потрес с разни фойерверки, пукащи свещи и светещи лунни камъни върху масите си.

А след това, също като колегите си лекари, ви карат да събирате в тъмна доба жабешки кости на селското гробище, да ги стриете ръчно на прах, да ги смесите с пепелта от изгорената снимка на любимия и да приемате тази смес четири пъти на ден десет минути след ядене. Както разбирате, на тях също им е ултралесно, след това да ви обяснят защо нищо не се получава. Може пък маговете да са лекари, които не са ги приели в медицинския университет, защото припадат, само като видят кръв.

Но това е нищо. Най-страшните врагове на докторите са пациентите, загубили вяра в медицината. Всички тия хора, които вярват, че простудата се лекува с пълноценна почивка и парна инхалация над врящи картофи. Извергите, които не само на думи, но и наистина тичат сутрин в парка, а при мигрена се опитват да се отпуснат и си масажират слепоочията, вместо веднага малодушно да изпият таблетка аналгин. Моржовете, хомеопатите, привържениците на здравословния начин на живот, последователите на духовните оздравителни практики, гладуващите, които пият само сокове, тези, които прекарват много време на чист въздух и по всякакъв начин се опитват да се освободят от стреса, който смятат за източник на всички болести. О, колко вгорчавате живота на магьосниците лекари. И какво ще кажете, ако повечето от тези негодници наистина изглеждат удивително здрави и доволни от себе си. Ами препаратите? Научните достижения? Ако я караме така, лекарите ще ни трябват само при случаите на остри възпалителни процеси. Нима не е обидно, че вярваме толкова малко на хора, които са учили десет години в университета, карали са ординатура и какво ли още не, че да се лекуваме с разни билки. Я си гълтай хапчето, че току-виж се разорила фармацевтичната промишленост.

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че съвременният свят има нужда хората да бъдат болни — често ми казва Динка. А тя със сигурност знае с какво се занимава медицината. Динка готви ежедневно отчети в една платена здравна цитадела. Самата тя, след като поработи няколко години в медицинския център, стана яростна привърженичка на здравословния начин на живот и всеки път, когато я помолех да ми препоръча хапче за кръвно, нерви или безсъница, ми крещеше, че аз съм главна цел и жертва на фармацевтичен заговор.

— Просто искам да дойда на себе си — възразявах аз, защото не виждах какво толкова страшно има да изпия едно сънотворно.

— Защо, да не би да си избягала някъде от себе си? — ехидно ме питаше тя. — Знаеш ли как изглежда мечтата на съвременния лекар?

— Как? — поинтересувах се аз.

— Затлъстял и алергичен пациент, приемащ ежедневно средства против алергия, против наднормено тегло, кръвно, задух, за сърце, бъбреци, потентност, както и три пъти на ден по време на хранене — ензими за добро храносмилане. Чувала ли си рекламата?

— Нещо от сорта… еди-какъв си ензим… за стомаха е неотразим?

— Аха. Пиеш ензими и организмът ти спира да ги образува. Но кого го интересува? Днес фармацевтичният бизнес е един от най-печелившите. Готови са да те направят зависим от лекарствата си и след това да те тъпчат с тях, ако може цял живот за твоя сметка.

— Знаеш ли, ти си готова за политик — оставах поразена от красноречието на Динка аз. И все пак, каквото и да говори Костя, Дудикова е уникална. Кой друг би могъл да работи в медицински център и да бъде убеден противник на лекарите? Впрочем, тя не си афишираше позицията. Споделяше я само с мен периодично и по малко. Най-вече, когато в работата й станеше нещо. Тогава изгаряше от благороден гняв.

През останалото време старателно помагаше на своя център да се обогатява за сметка на всички хронично и неизлечимо болни от всякакви дреболии пациенти. Най-доходоносни бяха пациентите за козметични интервенции. Останах изумена колко средства се пилеят на вятъра в надежда да доближим абсолютно нормалните си тела до кльощавата мечта, наложена от моделиери с нетрадиционна сексуална ориентация.

— Само за проклетите антицелулитни процедури отиват толкова пари, че и двете с теб бихме могли да си купуваме по едно жилище всеки месец — ядосваше се Динка.

— Нищо, нищо и на нашата улица ще изгрее слънце — свивах юмруци аз. Понякога, обаче Динка забравяше всички социални несправедливости и заобичваше работодателите си с цялата си хомеопатична душа. Обикновено това беше свързано или с повишение на заплатата, или с раздаването на извънредни премии. Ставаше и по време на купони след приятно прекарване с ръководството на медицинския център. Като главен счетоводител (пост, за който се беше борила няколко години със зъби и нокти, без да се спре пред нищо) тя се грижеше усилено за благосъстоянието на работодателя си. И макар и да не харесваше медицината като цяло, Дудикова се отнасяше с нежна любов към своя медицински център. Такива ми ти работи. Трудовите й подвизи не оставаха незабелязани. Динка я обичаха и я ценяха на работното й място, особено собствениците. Съответно на всички купони на нея, а покрай нея и на мен, й се полагаха най-хубавите места, куп комплименти и знаци на внимание. Динка беше родена за главен счетоводител, а аз тихо се греех от лъчите на нейната слава. И този път беше така. Хубаво парти, за което не се бяха стискали.

— О! Полиночка! Радвам се да Ви видя. Как сте! Какво ново около Вас? — главният лекар Пьотр Исмаилович ме привлече в обятията си с отработен през годините жест на любезност.

Аз се усмихвах старателно.

— Пьотр Исмаилович, откога не сме се виждали — пуснах и аз една стандартна реплика.

Бяхме се виждали наскоро, на Международния ден на жената. Спомням си, че тогава някой от аспирантите донесе караоке и аз цяла вечер се опитвах да просълзя хората, изпълнявайки най-сълзливите балади на Таня Буланова[2]. Имам добър слух, макар че в живота това не ми е послужило за нищо. Но ако трябва да се забавлява полупияна компания, е достатъчно да ми пуснат „Земята опустя без теб". Макар че тази песен не е на Таня Буланова. Само че кой ти гледа след двучасов купон. В общи линии тогава се повеселихме добре, а сега по традиция се радвахме, че се виждаме, сякаш не сме се виждали отпреди естествената смърт на СССР от старост и склероза.