— Пълна глупачка, да — кимаше Динка, докато триеше потта отчелото ми.

— Костя е толкова свестен човек — стенех аз. Струваше ми се, че съм си заслужила контракциите и болезнените спазми. Но когато се появиха продължителните болезнени вълни, които лекарят наричаше напъни, отношението ми към живота рязко се промени.

— Не се напъвай! — ми викаха.

— Костя, мръснико! Никога повече! Никога!

— Не се заричай! — смееше се Динка. — Още малко.

— Ааа! — ревях аз. След пет минути изведнъж разбрах, че Костя не е единственият мръсник. Всички мъже бяха мръсници. Мерзавци и негодници.

— Спри с истериите! Остава ти още малко и ще родиш — с добре модулиран глас ми се скара Гиви Израелевич. Дали от разгорещяването на страстите, дали от напрежение, но дори акцентът му изчезна. Или аз просто спрях да го забелязвам.

— Да родя ли? Аз ще умра! Умирам! — стана ми много зле. Болеше ме ужасно и много се изплаших. Разбрах — лъжат ме, крият истината. Не може да се ражда така. Така може само да се умира.

— Една такава умряла… — надменно се усмихна докторът и започна да разказва вицове. Динка разсеяно дъвчеше дъвка и кимаше на всеки смешен момент. Аз се възмутих.

— Нечовешко е да се подигравате на умиращ човек. Помрачавате последните ми минути.

— Хайде раждай, скандалджийке — подвикна ми той.

Аз погледнах умолително Динка, но нейните очи бяха празни, студени и равнодушни. Тя очевидно не споделяше моя трагизъм. Нима наистина всичко ще свърши така? И моята най-близка и любима приятелка в последните ми мигове. Ще се смее на някакви тъпи вицове?

— Всички са гадове! Прости ми, Господи — разкрещях се аз, защото болката стана нетърпима. Вече наистина мечтаех да изчезна, да се изпаря, само и само всичко да свърши.

— Не се разсейваме! Напъваме!

— Ту се напъваме! Ту не се напъваме! — побеснях аз. — Кажете какво да правя в края на краищата!

— Напъвай — кимна Гиви Израелевич и впи огромните си космати ръце в рамото ми.

Аз изкрещях и разбрах, че още само минута и ще умра. Такова нещо не можеше да се изтърпи. Божието наказание ме застигна. Усетих, че припадам. Последната мисъл, която посети скапаната ми глава беше, че, ако все пак оцелея в тая страшна битка, ще тичам и ще се усмихвам през целия си живот. Изобщо няма да ми дреме какъв мъж има до мен и има ли изобщо някакъв мъж. Нямаше да ми дреме и за пари, и за нищо друго. Само да оживея. Само да изчезне тая непоносима болка, която май че нямаше да има край. Ни-и-и-ко-га!

— Това беше — раздаде се глас над главата ми. Бих казала, че беше небесен глас.

— Какво? Какво стана? — прошепнах аз. След това се опитах да се съсредоточа и да разбера на кой свят съм. Тъй като болката изчезна като с вълшебна пръчка, разбрах, че съм успяла да умра. Беше ми толкова хубаво, колкото може да бъде само в рая. Пред очите ми светеха някакви ярки точки. Раят се размиваше като в мъгла или като под водата. Над мен се приведе белоснежен ангел, прокара хладна ръка по челото ми и каза:

— Десет милиграма клонидин, кръвното й се покачва.

— Разбира се, че ще се покачи, като си напъва така лицето. На трийсет и две години, а се държи като в детската градина — отговори на ангела някакъв заядлив женски глас.

— Коя сте Вие? — смутено попитах аз. Ако басовият глас беше на Дявола, защо толкова прилича на Гиви Израелевич? И коя е възрастната дама в бяло?

— Ку-ку, гълъбице. Ела на себе си, майчице! — Образът на дявола започна да се прояснява. Значи все още съм тук. На Земята. А това са докторът и медицинската сестра. Тогава защо не ме боли?

— Защо не ме боли? — промълвих аз и не можах да си позная гласа. Устните ми бяха пресъхнали. Бяха се превърнали в някакви сухари. Беше ми почти невъзможно да ги мръдна.

— Защото роди. И между другото, син! — изведнъж някъде иззад гърба ми се чу гласът на Динка.

— Дина! И ти си тук! — зарадвах се аз.

— Бива си те, майчице!

— Аз? Аз съм майка? — оживих се аз. При мисълта, че всичко е свършило, се почувствах изключително добре.

— Я да лягаш! Къде скочи? — сърдито пресече порива ми лекарят. — Дайте на дамата творението й!

— Това той ли е? — фокусирах потресен поглед върху малкото ревящо вързопче, което сестрата държеше в ръце. — Моят син?

— Ами не е мой! Ще го вземеш ли?

— Да, да — кимнах аз и се поизправих.

— Още не си изхвърлила плацентата! — възмути се докторът. — Не подскачай. Ще ти го сложим върху корема.

— Добре — кимнах аз. И след няколко секунди върху корема ми поставиха най-прекрасното, най-удивителното, примляскващо и сумтящо червеникаво-синкаво същество с небесна красота. Само като го погледнах, сърцето ми се разтрепери, а от очите ми рукнаха сълзи като ручей.

— Хубава работа! А аз се надявах, че поне след раждането ще спреш да ревеш — наужким ми се скара Динка.

Аз се засмях и си изтрих сълзите с юмрук.

— Това е от щастие — поясних.

— Така и си помислих — кимна приятелката ми.

След известно време всички процедури бяха завършени и аз останах сама с парче лед на корема и със синчето си, което дишаше активно в прозрачно кошче на колелца до мен. Оказа се, че родилният дом, където ни докара таксиджията, е модерен и бебетата остават с майките си. И това ме направи напълно щастлива. Защото в минутите и часовете след раждането ми се струваше, че в сърцето ми прониква любовта. С всеки поглед на сина ми, с всяко негово вдишване моята празна и безполезна досега личност се изпълваше с щастие и любов, които не се нуждаят от условия или от обяснения. Любов, която съществува сама по себе си, която е даденост за всяко новородено дете, за всяка майка. А и както разбрах сега, за всяко цветенце, за всяка рекичка и за всеки изгрев на слънцето. Почувствах любов. Любовта с голямо „Л". И сигурно тя е тази, която кара земята да се върти.

— Трябва да поспиш — в бокса влезе Динка. — Сега ще те преместят в болнична стая, а детето ще отиде в детското отделение.

— Не искам да се разделям с него — изплаших се аз.

— Няма да се разделяш, след няколко часа ще са му направили всички процедури и окончателно ще го преместят при теб. Ще имаш време да се грижиш за него, а сега трябва малко да си починеш.

— Ами ти? Ти къде ще си? — властно я попитах аз?

— Аз също бих си починала — уморено отрони приятелката ми.

Погледнах я по-внимателно и видях тъмните кръгове под очите й.

— Разбира се.

— Ще си отида вкъщи. Така или иначе няма да ме пуснат в отделението. Там ще си сама.

— Няма да съм сама, а със сина си — гордо я поправих аз.

— Да, разбира се — вяло ми кимна Динка. Очевидно нямаше сили за нищо. За разлика от мен.

— Всичко е в хормоните — обясни ми съседката ми по стая.

Двете с нея лежахме в стая за двама. Всъщност, всяка си имаше собствена малка стаичка, а банята и хладилникът ни бяха общи. Новите родилни домове не са като старите. Едва ли в някой от старите щях да лежа в такива прекрасни условия.

— Та какво за хормоните? — поинтересувах се аз.

— След раждането жената отделя ендорфини и разни други хормони на щастието, които заглушават болката.

— Колко е мъдра природата — възхитих се аз.

— Няма спор — съгласи се съседката ми. — Утре ще се убедиш в това още по-силно.

— Какво имаш предвид? — не разбрах аз.

— Нищо. Няма защо да го мислиш отсега. Заспивай. Аз съм Катя и имам дъщеря. На три дни сме вече.

— Аз съм Полина — гордо отвърнах аз. — Имам син на по малко от един ден.

— Съвсем мъничък — усмихна се Катя.

Заспах и спах като пребита. Можеха да ми бият с тъпан до ухото и пак нямаше да се събудя. Следродовият сън е нещо специално. За него може да се каже, че е последният сън в живота на майката. Или поне докато детето не стане на осемнайсет години.

Изведнъж до ухото ми се раздадоха съвсем тихички стонове.

— А? Какво? — моментално отворих очи. Очевидно, докато съм спяла, са ми докарали креватчето със сина ми. И дълбокият ми сън прекъсна в мига, в който той реши да простене, без дори да се събуди.

— Ммм — отново простена той.

— Какво искаш, мъниче, какво искаш, сладурче? — занареждах аз и взех скъпоценното вързопче с носленце, устичка, ушички и очички, толкова красиво и любимо, и започнах експериментите на тема кърмене. Трябва да кажа, че резултатът беше нулев, но пък удоволствието — взаимно. И двамата така се изморихме, че след половин час заспахме. За около час, до първото кихване. Оказва се, че това ще е режимът ми за в бъдеще. Организмът ми се беше пренастроил по някакъв вълшебен начин и беше достатъчно малкият само да се размърда и аз се събуждах. Дори и да бях заспала преди няколко минути. А на другата сутрин след раждането, както ми обеща моята съседка, природата ми показа дебелия край. От сутринта ме заболя всичко, което можеше и не можеше да боли. Краката, ръцете, врата, лицето, главата, вътрешностите (те най-силно, разбира се), а също така и гърдите, които изведнъж се напълниха с кърма. Катя периодично идваше при мен, опираше се на рамката на вратата, водеше с мен светски разговори, като поглеждаше от време на време към спящата си дъщеричка.

— За всичко са виновни мъжете! — предложи тема за обсъждане Катя, когато бяхме изчерпали най-интересните теми като методи за хранене и преобличане на кърмачетата, използване на памперси, вредите (и ползите) от спането заедно в едно легло, кога да се включат други храни освен млякото и така нататък. Всичко, което години наред ме оставяше равнодушна и дори ме караше да се прозявам от скука, сега ме интересуваше до дъното на душата ми. Двете с Катя прекарвахме в такива разговори дълги часове между инжекциите и прегледите, но се съгласете, че нямаше как да оставим без внимание темата за мъжете.