Татяна Веденска - Изневяра в рамките на приличието

— Гадове! Никога повече, на никого… — с готовност я подкрепих аз.

— Не се заричай. На мен това ми е второ дете. Но все пак мъжете са гадове! Аз тука се мъча, не спя, бият ми инжекции, а той навън празнува.

— Не е справедливо. Те там пият уиски и се веселят, а ние тука страдаме.

— Всички нещастия идват от мъжете. Очите на Катя светнаха дръзко и тя започна в детайли, подробно и с художествени елементи да разказва как и в какво се е провинил съпругът й Павел. Научих, че едва не е провалил раждането, като е припадна, докато тя (Катя) е напъвала.

— Аз раждам, а медицинският персонал се върти около него да го свестява.

— Негодник! — съгласих се аз. После Катя ми разказа, че през първите три месеца й се е гадело от мъжа й, а той мерзавецът не я разбирал и се сърдел и дори веднъж се напил със съседите в някакъв гараж до такава степен, че на Катя й се наложило да легне в болница за задържане за една седмица.

— Токсикозата е сложно нещо — хитро се усмихна тя. — Но пък след това Пашка висеше под прозорците и се кълнеше, чедо раждането няма да сложи и капка в устата си.

— И наистина ли не сложи? — поинтересувах се аз.

— Бирата брои ли се за алкохол?

— Не.

— Значи не сложи — потвърди Катя с кимване.

В общи линии добре си начесахме езиците. Аз също я посветих в перипетиите си със сложните отношения с мъжете като цяло и с Константин Прудников в частност. Очевидно сработи ефектът на случайния спътник. Нима може да се очаква нещо лошо от момиче, с което толкова пъти сме кърмили заедно, изцеждали сме се, а след изписването вероятно няма да се видим никога повече. Защото аз сега живея… ами излиза, че живея в Марино, а тя в района на спирката на метрото „Шчелковская".

— Ще се върне твоят Костя. Пък и кой е казал, че детето не е негово. На кого прилича? — попита ме Катя, след като изслуша цялата история с всичките й подробности.

— На кого ли? — повторих въпроса й аз, след което внимателно разгледах детето. На кръглото му личице стърчеше малко смръщено носле, приличащо на топче. Имаше множество гънки. Беше трудно да се определи какви са очите му, защото предпочиташе да ги държи затворени през повечето време. Дори когато плачеше. Плачеше много силно, но по това приличаше повече на мен, отколкото на Костя. Денис също понякога викаше, така че по това трудно можеше да се определи.

— Нищо, ще порасне и всичко ще се изясни — успокои ме Катерина.

— Дали? — замислих се аз. — Знаеш ли, моето малко момченце е толкова прекрасно, а мъжете са такива негодници, че ми е абсолютно все тая кой е биологичният му баща.

— Това е ясно. Но нали искаш Костя да се върне? — уточни Катерина.

Аз кимнах. Разбира се. Исках го страшно много. Но ако трябва да съм честна, сега не беше най-подходящият момент да се измъчваме от любов, да се караме и да си изясняваме отношенията. Нямах сили да си измия косата, а какво щях да правя, ако трябваше да доказвам любовта си към Костя. Така че беше по-добре, че засега той и не помисляше да се появява. Сигурно още се сърди и изобщо не знае, че съм родила. И през главата му не може да мине, че съм отишла да раждам в деня, в който го напуснах. Костя като цяло не е от най-бързите. Докато престане да ми се сърди, ще мине месец, ако не и повече. А дотогава…

Динка ме прибра от родилния дом точно след седем дни.

— Браво на теб, приятелко, здрава си като бик. Нито едно усложнение — възхити се тя. Ако имах сили да погледна ситуацията отстрани, щеше да ми се стори доста забавен начинът, по който изглеждахме двете сред тълпата посрещани — татковци, баби и всякакви тем подобни роднини. Ултрамодерно семейство лесбийки, хванати нежно под ръка, излизат от родилния дом и държат син пакет. Дори се снимахме за спомен.

— Да не чуе Дявола. — махнах с ръка аз. — Тепърва трябва да кърмя. Всичко може да стане. Катя трябваше да я изпишат преди мен, а още лежи.

— Какво й е? — само от вежливост попита Динка. Тя делеше хората на близки и непознати, а Катя не й беше близка.

— Някакво възпаление. Бият й антибиотици. Ами ако лекарите са пропуснали нещо и при мен?

— Стига! Всичко ще бъде наред — утеши ме Динка. — Нали знаеш, че не за това трябва да мислиш сега.

— А за какво? — учудих се аз. — Какво по-важно от здравето ми може да има.

— Името. Трябва да дадеш име на детето.

— А, да — усмихнах се аз. — Това не е никакъв проблем. Има само едно име, с което искам да наричам мъжа, спящ до мен.

— Спящ ли?

— Ами в момента има само един мъж, който не може да живее без гърдите ми — доволно поясних аз.

Динка се намръщи.

— Дойде ми една безумна мисъл. Права ли съм? Наистина ли ще го наречеш, както си мисля? Ще бъде глупост.

— Защо? — невинно свих рамене аз.

— Защото! — възкликна тя. — Детето трябва да си има свое собствено име.

— Константин е прекрасно име. На гръцки означава „постоянен". Което напълно ме устройва.

— Ти си се побъркала.

— Ни най-малко. Разбери, че изобщо не е ясно дали Костя ще се върне при мен.

— Защо? — фалшиво се ококори Динка. — На всяка цена ще се върне.

— Не се занасяй. Знам много добре, че нищо не се знае. А така ще си имам поне един Константин, който ще ме обича, без значение какви глупости върша.

— Отлично! Прекрасно! Кръщавай го, както искаш, само после да не ми се жалваш!

— Няма — с готовност кимнах аз. — Пък и погледни го, не е ли истински Константин?

— Костя? — с недоверие погледна бебето Динка. А синчето ми изписука в съгласие.

— Какво да ви правя? — плесна с ръце приятелката ми.

Помислих си, че може да се е обидила, задето съм решила всичко сама, без да я попитам. Но това беше поправимо.

— Ще му бъдеш ли кръстница?

— Аз? Кръстница? Ти си се побъркала тотално! — изсумтя Динка. Но страните й порозовяха от удоволствие.

— Разбира се, че съм се побъркала. И така, ще бъдеш ли или не?

— Щом настояваш — каза тя. — И ако изобщо ме пуснат в църквата.

— Настоявам. И ще те пуснат.

— Константин? — доста по-радушно повтори въпроса си Дина и погледна пак бебето.

— Константин — кимнах аз.

Стигнахме до вкъщи. И аз си помислих, че от сега нататък всичко ще бъде прекрасно. Слънцето ще свети много по-ярко отпреди. Проблемите ще ме заобикалят, всичко ще се нареди от само себе си, а аз ще се разхождам и ще се усмихвам. Да, помислих си аз, Динка, както винаги, се оказа права. Щастието е напълно субективно понятие. И сега ще бъда щастлива независимо от всичко. Просто защото съм жива и имам син Константин, когото обожавам. И още един Константин, когото също много обичам. И който на всяка цена ще се върне при мен един прекрасен ден. И тогава всичко ще стане още по-хубаво. Само ако знаех, че в онзи момент прекрасното е толкова далече от мен, колкото — да кажем, и Париж.

Кризите, природните катаклизми и войните са нещо, което не можеш да предвидиш, колкото и да се опитваш. Ако нещо се случи, няма да ни помогнат нито аналитичните обзори, нито прогнозите. Няма как да се презастраховаме. Наистина понякога можем да разчитаме на интуицията си. Но и вътрешният ни глас може, като че ли нищо не е било, да ни съобщи: „Извинете, сбърках." В общи линии, колкото и да се опитваме да се предпазим от неприятностите, те ще се случат, при това в най-неподходящия момент. Висшите сили на всяка цена ще измислят нещо, за да не скучаем. Точно това стана в Москва, когато синът ми Константин навърши трийсет дни. Навън още беше топло, макар че октомври беше към края си. Всеки момент се очакваха студове и дъждове, от което периодично ме побиваха тръпки.

— Стига си се вкисвала — възмущаваше се Динка, на която й се налагаше да работи като вол и да търпи плача на Костя през нощта. — Нали обеща да излъчваш щастие.

— Имам следродилна депресия — оправдавах се аз. — Идва зима и това е много, МНОГО тъжно. Ще стане студено.

— И какво?

— Нищо — измъквах се аз. Всъщност не ме тревожеха природните условия, макар че и перспективата да ходя с десет ката дрехи, както и да приличам на хилядолистно тесто, също не ме радваше. Опечаляваше ме пълната тишина от страна на Константин. В края на краищата той много добре знаеше къде живея. И прекрасно разбираше, че вече съм родила. И какво? Нищо. Никакъв интерес — нито към моята персона, нито към тази на новороденото, което съвсем спокойно можеше да му е син. Такива мисли, ща не ща, се въртяха в празната ми, заета само с кърменето, глава. Но не казвах нищо на Динка, защото всеки път, когато заговорехме за съпруга ми, тя някак странно се вцепеняваше и изпадаше в униние. „Бодрите й „всичко ще се нареди" и „разбира се, че ще се върне" толкова не се връзваха с интонацията, с която ги произнасяше, че аз спрях изобщо да засягам тая тема. Живеехме си като в добрите стари времена, когато дойдохме заедно в Москва и нямаше на кого да разчитаме освен една на друга. Аз чистех, готвех (което особено радваше Динка, защото готвя много вкусно), хранех сина си, разхождах го и перях. Домакиня за пример. Динка пазаруваше, един път като истински татко ми помогна да заведем Константин на месечния му преглед и понякога ме пускаше да се разходя по улиците, „за да стана пак нормален човек'', както сама се изразяваше.

В общи линии живеехме като нормално порядъчно семейство. Фактът, че през цялото време очаквах знак от Константин-старши, почти не се набиваше в очи. Но един ден настъпи събитие, което никой не очакваше. Една вечер Динка влез вкъщи, хвърли си чантата в антрето и каза:

— Всичко свърши — след което седна на пода и зарови лице в ръцете си. Аз държах Костик на ръце и я гледах изумено.