— Какво е станало? — изплаших се аз. — Да не си се разболяла. С майка ти ли е станало нещо?

— Фондът ми гръмна! — през сълзи каза Дина.

Аз въздъхнах облекчено. Гръмнал фондът, голяма работа.

— Няма страшно ще се справим — опитах се да я успокоя аз.

Динка ме погледна с жалост, с каквато се гледа болен на смъртно легло, на когото са казали, че ще оздравее.

— Слушай, ти си голямо момиче, така че ще бъде добре да научиш всичко. В крайна сметка ти също ще бъдеш засегната.

— Как ще бъде засегната? — разтревожих се аз.

— Изглежда, че в Москва пак има криза. Мамка му, в страшно неподходящ момент! От раздразнение Динка се плесна по коляното с такава сила, че чак се намръщи от болка.

— Какво? — ахнах аз от изненада. — Каква криза? Не гледам новини. Пропуснала ли съм нещо важно?

— В Москва гръмнаха над десет взаимни инвестиционни фонда. Най-големите. В най-скоро време, в което съм уверена, ще се сринат и стотици по-малки. Само въпрос на време е.

— Защо? — аз все още отказвах да приема станалото. Но чувството за нещо необратимо беше запълнило жилището ни.

— Защото защо. Оказва се, че всички са си влагали парите ведно и също. В московско жилище, а в повечето случаи — в строеж.

— Ами това е много надеждно вложение — свих рамене аз. Константин се размрънка и аз го залюлях, за да го успокоя. Отстрани това изглеждаше, като че ли дрънкам с огромна дрънкалка във вид на дете.

— Разбира се, само ако не го бяха направили и Сульо, и Пульо. Вече три години (а може би и повече) всички си мислят, че това е най-изгодното вложение.

— Ами то е така.

— Беше така. Беше! А вече не е. Защото московското кметство изведнъж неясно защо реши да предложи на пазара жилищния си фонд. А той е огромен. Не можеш да си представиш колко новопостроени сгради изплуваха от недрата на чиновническите структури — язвително се засмя Динка.

— Колко?

— Шейсет процента. Просто са си ги държали, за да качват цените. Отначало двайсет, после трийсет и накрая шейсет процента новопостроени жилища.

— И какво сега. Голяма работа, като са ги пуснали!

— Ами това! Кой ще купи толкова жилища на такава цена? Представи си, че в сграда, в която вчера се е продавало само едно жилище, и то за петдесет хиляди долара, изведнъж се появяват още десет такива.

— Цените са паднали! — най-накрая се досетих аз. Но цялата тая история беше толкова объркана и непонятна, че ми се прииска да отложим разговора за по-късно. А сега да си пийнем чай. Но ако се съди по изражението на Динка, на нея не й беше до чай. Имаше нужда да си каже всичко.

— Паднаха, направо рухнаха, защото след кметството банките и нашите инвестиционни фондове също пуснаха жилищата си на пазара. Оказа се, че нашият фонд е вложил всичките си средства в нов район близо до околовръстното, който съществува само на хартия. А парите от реализацията на тоя въздух, който вероятно никога няма да бъде застроен, няма да стигнат да покрият само лихвите по вложенията.

— Ти си си загубила всичките пари! — най-накрая загрях аз. И се ужасих. Целия месец бяхме живели от лихвите на Динка, тъй като жалките стотинки, които НН ми превеждаше по картата, не стигаха дори за памперси. И макар че най-съвестно си записвах всички разходи, за да мога после да върна парите на приятелката си, в момента напълно и катастрофално зависех от нея.

— Не само моите, разбираш ли! Не само! Всички, които ще получат някакви идиотски квадратни метри вместо пари, ще загубят всичко. Защото се оказва, че през тези години от пазара са изтеглени около осемдесет процента от жилищата — както новопостроени, така и обикновени жилища. А физически няма купувачи за такива количества жилища. Няма толкова много идиоти, които да си мечтаят да си купят за ТАКИВА пари някакви си пикливи четиресет квадрата.

— Ами с ипотечен кредит? Предположих аз, като си спомних нашите проблеми с Костя.

Динка изсумтя.

— Какви ипотечни кредити?! Банките отпускаха кредити, печелейки от същите тия жилища. Няма да се учудя, ако фалират и един куп банки. Всички тия активи в момента нямат никаква стойност. Всички, абсолютно всички вместо пари имат квадратни метри, но фалшиви, незастроени. А налични пари няма никой. Макар че банките най-вероятно ще оцелеят. Именно на гърба на изтеглилите ипотечни кредити. Те ще продължат да си плащат кутийките на бесни цени, при това с лихва.

— Слушай, може пък да не е чак толкова страшно. Може да не се стигне до глобална криза — опитвах се някак да успокоя Динка. Но тя само ми се изсмя в лицето.

— Наистина ли не разбираш, че съм страшно вътре. Уточнявам — до врата съм в лайна. Вместо пари имам безполезни сертификати от закрития фонд. Това няма как да се поправи. Там са и двайсет хиляди чужди пари, които съм взела назаем срещу разписка. Тях как ще ги върна? — тя вече ридаеше.

Аз ужасено прикрих с ръка устата си, която зейна от шока.

— Двайсет хиляди долара?! Колко?! Откъде?!

— Толкова! Оттам! Трябваше да добавя, за да получа по-висок процент! Разбра ли?! — яростно ми изкрещя Динка, като чели й бях искала отчет.

— Разбрах — зашеметена кимнах аз и се втренчих в нея. Нима Дудикова е поела такъв риск? Макар че кой е могъл да предположи, че московските недвижими имоти ще се окажат такъв сапунен мехур.

— Не смей да ме гледаш така! — изкрещя Дудикова и отиде в кухнята, като тресна вратата.

— Не те гледам — аз заситних след нея. — Да ти направя ли чай?

— Направи ми лоботомия! — помоли ме тя.

Аз стоях и не знаех с какво да се захвана. В стаята за беля ревеше детето.

— Ей сега ще дойда — уверих приятелката си и хукнах при сина си. Мислите ми трескаво скачаха от едно на друго. Появиха се толкова много въпроси, че се смутих. Дали Динка ще продължи да наема тази квартира, при положение че вече не й е по джоба. Къде ще отидем ние, ако тя трябва да се премести. С какви пари ще живеем и тримата? Какво изобщо ще стане? Дали ще има лека буря или ще се стигне до мащабна криза, от която цялата страна ще трябва да излиза няколко години? Господи, бях абсолютно неподготвена за такива въпроси.

— Искаш ли да пийнеш? — изведнъж се раздаде глас откъм вратата. Динка стоеше на прага с бутилка мартини и две чаши. Изглежда, че докато аз съм се суетила и съм хранила детето, тя вече беше успяла да удари няколко чаши.

— Нали кърмя — отговорих аз.

— И какво? — Динка повдигна рамене и наля чашите. Аз взех своята послушно и отпих. Сигурна бях, че малко мартини няма да навреди на Костик.

— Ще бъде нещо като тост за упокой на душата — трагично прошепна Динка.

Аз едвам не се задавих.

— Да не си се побъркала тотално? Мислиш ли какви ги дрънкаш? Това са само пари!

— Това е само фатален край — кимна Динка и изпи чашата с мартинито на един дъх. — Ти защо не пиеш?

— Не искам! — ядосах се аз. — Сигурна ли си, че не можеш да вземеш никакви пари от фонда? Казваше, че ако стане нещо, ще успееш. Нали не са вложили всичко в недвижими имоти? Сигурно е имало и някакъв стабилизационен фонд.

— Откъде си научила такива думи? — подсмихна се Динка. Да й се не види, дори в такъв момент се държеше високомерно и с насмешка, както винаги. Човек не може да избяга от същността си.

— Може да са вложили пари в някакви ценни книжа или в произведения на изкуството… — предположих аз.

— Знаеш ли, и аз си помислих за това, но се оказа, че на взаимните фондове им е забранено да влагат пари в стабилни активи. Законодателят им го е забранил! Представяш ли си?! Вече не помня как точно се казваше законът. В общи линии взаимните фондове са длъжни непрекъснато да осигуряват бързи обороти. Не могат да купят един вагон злато или брилянти и да ги държат с години, гарантирайки неприкосновеност на капитала. Те имат право само да спекулират.

— Значи няма никакъв шанс, така ли?

— Не знам, около сградата на фонда се бият. Вратите са затворени и виси обява с горе-долу следния текст: „Добре хора, простете ни. Не ни поменавайте с лошо. В крайна сметка сами сте си виновни, че вярвате в Дядо Мраз." И още: „За каква икономика може да става дума в Русия? За какво говорите?"

Динка се развесели, подгрята от няколкото чаши мартини. А аз… ами също не изоставах от нея. Перспективата за гладна зима на улицата унищожи готовността ми да бъда трезва.

— А защо банките са такива идиоти?

— Защо да са идиоти? Банките спечелиха пари, застраховаха рисковете, а хилядите, изтеглили ипотечни кредити, които са купили ултраскъпо това, което в момента струва копейки, ще им осигурят свръхпечалбите. Те ще изплащат дълговете си към банките десет години и забележи — ще плащат на луда цена и при това с лихва.

— Много весело. А какво ще стане с нас? — зададох на пияна глава въпроса, от който и двете изтрезняхме.

Динка се намръщи.

— С нас положението е много лошо. Разбира се, ще се опитам да взема нещо от фонда, но… Те ще фалират официално, а имуществото им е само празни хартийки. Нали ти казах.

— Не разбрах всичко — виновно се свих аз. — Какво искаш, в момента вместо мозък имам гърди.

— Гонейки свръхпечалби, са се изхитрили да вложат всичките ни пари в несъществуващ комплекс. Проверих. Там дори не са започнали да строят. Изкопан е само някакъв ров. А земята, на която е трябвало да се строи, е частна собственост на разни виладжии и никой не е и мислил да ги обезщетява.

— А защо никой не го е проверил досега? — учудих се аз. Костя вероятно щеше първо да обърне всичко с хастара навън.

— Защото защо… — вбеси се Дудикова. — Какво да проверяваш, след като лихвите ти влизат в джоба редовно. Това беше най-стабилният пазар в страната.

— А какви бяха всичките тия стачки на измамените инвеститори. Помниш ли, преди година ги показваха по телевизията? — аз си спомних как някакви тълпи от зачервени от възмущение хора обсаждаха с плакати кметството и искаха да им достроят домовете