Възможно е Денис да е бил само поводът, възможно е…

Сега, когато стана всичко това, когато сърцето ми е готово да изскочи от гърдите и ме разкъсват ридания, най-накрая разбрах, че вече съм абсолютно свободна.

Може да съм самотна, изоставена и нещастна, но… Сега бродя по улиците на Москва и ридая, не знам какво ще стане утре. Обърнах страницата, болеше, да. Но пред мен стои чист лист, върху който мога да напиша, каквото пожелая. Всичко, което ми дойде наум. Много по-силна съм. След като преживях този ден и тази болка, и не само я преживях, но дори на моменти почувствах необяснимия и дълбок смисъл на ставащото, значи всичко ще се промени. На всяка цена. Черното ще стане бяло. Бялото — сиво… зелено като цвета на пролетната трева, синьо като морето, което отразява във водите си ясното безоблачно небе, и всякакви други оттенъци на дъгата, които просто благоволях да видя.

По някакъв странен начин точно тогава успях да стигна до истината, че животът е прекрасен. Винаги е прекрасен. И този факт изобщо не зависи от това, което се случва в момента.

ГЛАВА 4

Ход с коня (или по-скоро с гъската)


След като е така, трябваше да придобия ново отношение към всичко. Отношение на голям отговорен човек, който държи в ръцете си освен собствената си съдба, съдбата на миниатюрния, прекрасен и въпреки съмненията ми тъмноок Константин. Претеглено и добре обмислено. Например да не допускам вкъщи да свърши алкохолът в най-неподходящия момент. Къде се е чуло и видяло две големи умни жени да не могат да намерят вкъщи капка алкохол, който им е толкова необходим, за да се освободят от стреса и да вземат въпросните обмислени и отговорни решения? В онзи ден, когато искрено скърбях за изминалия период от живота си, период, в който имах и прекрасен принц, и прекрасна сватба, и хепиенд, стигнах чак до „Горни поля", спирка доста отдалечена от Марино. Там имаше голям магазин, в който, след като се успокоих, избрах три различни бутилки алкохол, за да можем двете с Динка да си тъгуваме и да философстваме безпроблемно. Първо попълних запасите от любимото ни мартини, като замених сладникавото романтично бианко със суровото реалистично екстра драй. Сега не беше моментът да се пият сладки питиета. После, след кратък размисъл, сложих в количката и бутилка с арменски коняк, за да можем да решаваме и най-трудните въпроси. И накрая — бутилка червено чилийско вино. Аз бих купила грузинско, но по някакви причини продажбата му беше забранена в нашите магазини.

— Добра комбинация — усмихна се касиерката. В магазина почти нямаше хора, тя очевидно скучаеше и нямаше нищо против да си поговори с някого. — Няма ли да си вземете и нещо за мезе.

— Положението е такова, че ще се кара без мезе. — отговорих й аз и я погледнах сериозно. Макар че всъщност просто не бях сигурна дали парите по многострадалната ми карта, на която си получавах майчинските, ще стигнат за мезе.

— Вземете си поне чипс — весело ми предложи касиерката.

— Не, политическата нестабилност изисква да бъдем нащрек.

— Не ми говорете — въздъхна касиерката. — Картата ви е отхвърлена.

— Нима? — натъжих се аз. — Толкова ли малко пари са ми останали? Опитайте без виното, моля.

— Не, пак не стигат. Да махна ли и коняка?

— Не, само не коняка — отговорих сурово аз. — Ако не си купя коняк, няма да изкарам до утре.

— Става — радостно се усмихна момичето. — Стигат Ви само за коняка.

— Дали да не взема още един? — замислих се аз. — Или пък направо водка?

— Какво решихте, ще вземете ли още един коняк? — леко смутена от дилемата ми, уточни продавачката. — Мога да се опитам да маркирам два наведнъж.

— Недейте. Ще се наложи да се задоволя с един. Дошли са тежки времена.

— Какво Ви се е случило? — се поинтересува продавачката, докато чакаше да излезе бележката.

Аз се замислих. Наистина, какво се беше случило?

— Разделих се с мъжа си. И това е всичко. А освен това не знам от какво ще живея — добавих аз.

— Такива неща се случват на всички — разочаровано реагира продавачката.

Разбрах, че тя очакваше някаква пикантерия от сорта на: „Приятелката ми роди негърче" или „Свекърва ми я изнасилиха извънземни и сега може да чете мисли."

— Освен това приятелката ми роди негърче. И загуби шейсет хиляди долара, двайсет, от които — чужди — добавих аз, за да зарадвам касиерката. Тя се усмихна с недоверие и ми подаде бележката за подпис. Аз я подписах и си тръгнах. Догони ме въпросът й:

— Наистина ли роди негърче?

— Разбира се, че наистина — кимнах аз, като се обърнах леко към нея, без да спирам да вървя. Гледай ти, а историята за шейсетте хиляди долара не й направи впечатление.

Това хората сме удивителни създания. Точно това казах на Динка, когато се прибрах вкъщи. Динка прихна, като видя за какво съм похарчила последните си жалки спестявания и потри ръце.

— Ако знаех за какво си тръгнала, щях много по-рано да те изгоня от вкъщи — увери ме тя.

— Ще трябва само първо да нахраня Константин, за да не му се налага да опитва поне коняк.

— В умерени дози конякът подобрява кръвообращението и съня — усмихна се Динка, докато кърмех сина си.

Ако някой ни гледаше отстрани, щеше да реши, че всичко ни е наред. Но изобщо не можеше да се каже, че веднага съм забравила всичко и съм хукнала напред, подскачайки и берейки теменужки. Защото, както и да се шегувахме, онази вечер изпихме целия коняк до дъно. Както и патрончето водка, което Дина купи от близкия павилион толкова късно, че дори не помня в колко часа. Друго може и да не умеем, но знаехме да пием, както от радост, така и от мъка.

„Ще се справим" убеждавахме се една друга, докато карахме Костя да пие изкуствено мляко от шише. Той мрънкаше недоволно и се опитваше да се измъкне. Но не му се удаде.

— Днес гърдата е затворена заради ревизия. Извинявай, братле, но ще се наложи да се задоволиш с биберона — с пиянски глас го убеждаваше Динка. Аз с мъка пазех равновесие и му тиках в устата изкуствената храна. Колкото и да бях пияна, си давах сметка, че не е редно да поя сина си с ТАКАВА кърма. Сигурно ще попитате, защо се напих като най-долен парцал, без да мисля за детето си? Отхвърлям такива въпроси с негодувание. Ще ви отговоря: напих се заради него. Защото, ако в онази вечер бях останала трезва и на трезва глава се бях замислила за всичко, което ми се случи, кърмата ми щеше да пресекне завинаги. Вместо това с приятелката ми чудесно си седяхме на пода, вдигахме тържествени тостове, шегувахме се, разказвахме си в какви прекрасни тонове (най-вече в доларово зелено) ще засияе животът ни, когато се измъкнем от тая неразбория. Стигнахме до извода, че дреболии като мъжете или цените на квадратен метър изобщо не могат да попречат на плановете ни. Твърдо се уверявахме една друга, че в близко бъдеще ни очакват страхотни жилища (които сега ще ни излязат много по-евтино). И няма нужда да питате откъде ще вземем пари. Ще намерим отнякъде. И разбира се, и двете ни очаква голямата любов с истински ПП, които на всяка цена ще сложат света в краката ни. Или поне няколко яхти и острова в Средиземно море. Под въздействието на омагьосващо мекия арменски коняк (само недейте да се възмущавате, момичета, няма да ви повярвам, че на тази възраст вече не смятате коняка за меко и вкусно питие) ние най-сериозно вярвахме, че тези призрачни планини от злато са реалност.

— Твоят Костя е идиот! — уверяваше ме Динка.

— Защо? — с удоволствие попитах аз.

— Къде ще намери друга като теб? Търпелива, умна и най-важното ЧЕСТНА! И да готви така!

— Наистина! Ати си финансов гений. Беше изчислила абсолютно всичко! Просто не ти провървя!

— Разбира се — главата на Динка клюмна окончателно.

Да, състоянието, до което се докарахме онази вечер, беше единственото подходящо за случая.

— Знаеш ли за какво съжалявам най-много? — попитах я аз.

— За какво? — поинтересува се Дина.

— Толкова си мечтаех момченцето ми да се роди с кафяви очи и Костя да го признае за свое, а сега излиза, че всичко е било напразно.

— И?

— Ами в такъв случай бих предпочела Костя-младши да беше със сини очи. Не мога да си кривя душата, очите на Денис бяха върхът. Аз се преместих в креслото, безразсъдно се разплух в него и с целия си вид давах да се разбере, че вече изобщо не ми дреме за нищо. Особено за бившия ми мъж.

Но на другата сутрин нещата изобщо не изглеждаха така романтично. Няма да споменавам за това, че ме болеше главата, а Костик ревеше и искаше да го друсат като дрънкалка. Няма да ви описвам угризенията на съвестта, които изпитах, когато осъзнах, че съм се напила като казак, бидейки майка на четиримесечно бебе. Няма нужда да споменавам, че и Динка не изглеждаше по-добре от мен. Всичко това са несъществени детайли. Защото, както можеше да се предположи, се наложи да си платя много по-жестоко, отколкото си въобразявах.

Съществен беше единствено начинът, по който се събудих. Прекрасното бъдеще, което бях рисувала през нощта, беше отлетяло в неизвестна посока. Настоящето ни налегна и не остави никакви съмнения по въпроса, че в момента сме в изключително тежък период от живота си.

— Нямам, казвам ти! Нямам! Слушай! — пискливо викаше сънената, изтощена и сърдита Динка по телефона. Точно тия вопли ме събудиха. Отворих очи и погледнах часовника. Беше седем сутринта.

— Какво става, по дяволите?! Кой се е събудил в ранни зори?! Та това е невъзпитано…

— Млъкни — изсъска ми Динка. — Да? Какво? Да, чувам те. Не, ти ме чуй! Какво? Ти самият нещо си се объркал!

— Кой е? — безгласно попитах аз.

Динка започна да жестикулира отчаяно. От жестовете й, в по-голямата си част не особено прилични, заключих, че е някой от кредиторите й. Натъжих се. Махмурлукът се нахвърли с нови сили върху бедната ми глава.