— В момента не мога нищо да ти върна? Кога ли? Трябва да ми дадеш време! Колко, колко?! Ти си луд! Какво? На съд ли?! Разбира се, няма проблеми! Само не забравяй, че аз съм гола като пушка!

— Затвори му — предложих аз.

Динка ме погледна с интерес и продължи с малко по-различен тон.

— Виж, обещавам, че ще ти върна всичко. Просто моментът не е особено подходящ — тя ми кимна изразително. Аз се замислих за миг, а след това бързо се усетих и хукнах да взема Костик.

— Разбери, това не е в твой интерес! Какво? Не ти пука ли? А какво ще стане, ако на мен спре да ми пука. Колата ми ли? Значи така! Да бе, как не!

— Ааа! — зарева с всичка сила моето бебе.

Динка с най-голямо удоволствие поднесе слушалката към устата му.

— Кой реве ли? — попита тя. — Как кой? Бебе! Чие? Моето, разбира се. Така че си помисли за колко ще осъдиш самотна майка с малко дете. Да, довиждане. Обаждай ми се, разбира се.

— Разкара ли се? — внимателно попитах аз, когато Динка замислено постави слушалката върху телефона.

— Да бе. Така ще зареже всичко. С детето стана добре, но мисля, че много бързо ще разбере как стоят нещата в действителност и чие е детенцето.

— Какво ще правим? Това вашият главен лекар ли беше?

— Не. Главният лекар ми крещя вчера. Каза, че ако до понеделник парите му не са се върнали в джоба му, мога да се смятам за безработна.

— О, Господи! — закрих устата си с ръка аз. Тази новина беше по-страшна от равнодушието на Костик. Все някак си щях да се оправя и без Прудников, но без работата на Динка, едва ли.

— Да, седем бона на главния лекар и десет на тоя кретен.

— Кой е той?

— Шефът на банката, която обслужва медицинския център.

— Той какъв ти е?

— Приятел от детинство — сопна се приятелката ми и нервно смачка салфетката, която държеше. — Любовникът ми. На непълно работно време. Женен е, разбира се. И по всичко личи, че е взел десетте бона от касата в банката.

— Откраднал ли ги е?

— Не, защо. Взел е кредит. Което е още по-лошо, защото няма да ме остави на мира.

— А останалите три?

— Не са важни. От нашия пластичен хирург. Нали помниш, че ти казах, че тя премахва целулит. Изкарва луди пари, а даде само три бона. Предпазлива е!

— Какво ще правим сега? — ужасено попитах аз.

— Мога изобщо да не ходя на работа — замислено си разтърка слепоочията Динка.

— Какво ще стане, ако не им ги върнеш сега. Ще им ги върнеш, когато можеш.

— И без това е ясно като бял ден, че ще ги върна, когато мога! — ядоса се Динка. — Въпросът е — кога ще мога? Особено ако загубя прекрасната си работа.

— Може пък и да не те уволнят.

— Да не ме уволнят ли? — опули се срещу мен Динка. — Ти ще оставиш ли на работа счетоводител, който ти е длъжник и не си връща дълга.

— Теб бих те оставила — намръщих се аз. В края на краищата това е частен въпрос.

— Ще видим — съгласи се Динка и набра телефона в офиса си. — Ало, Пьотр Исмаилович, обажда се Дина Лвовна. Днес ще закъснея, трябва да поработя върху баланса. Какво? Как може да съм толкова нагла ли? Да предам всичко, така ли? Моментално?

— Всичко е ясно — въздъхнах аз. Динка отдалечи слушалката от ухото си и я насочи към мен. Тя бълваше ругатни. Динка си чоплеше зъбите и се правеше, че леещите се от телефона ругатни изобщо не я засягат. След това, когато Пьотр Исмаилович малко се поуспокои, отново се включи в разговора.

— Казах Ви, че ще Ви върна всичко. В края на краищата не съм виновна, че фондът гръмна. Ах, Вас фондът не Ви интересува! Дали сте парите на мен! И ще ме съдите?

— Да донеса ли Костик? — прошепнах аз, но Динка се усмихна и отказа.

Още известно време тя се опитваше да апелира към здравия разум на главния лекар във вече очевидно бившата си работа, обяснявайки, че претендентите за скромното й автомобилче са прекалено много. Но разумът на главния лекар оставаше глух. Накрая Динка измърмори нещо за сбогуване и затвори телефона.

— Сега убедили се? — гледаше ме така, сякаш съм казала, че любезният Пьотр Исмаилович ще й предложи финансова помощ.

— Даа, аз имам бивш мъж, а ти…

— А аз — бивша работа. Красота! Остава да се лиша и от колата си и мога смело да си поръчам надгробната плоча с надпис: „Тя изживя краткия си живот безполезно и глупаво."

— Веднага престани! — възмутих се аз. — Няма добър счетоводител, който да е останал без работа.

— Така ли мислиш? — с надежда ме погледна Динка.

Но в действителност нещата изобщо не бяха толкова розови, колкото си мислех. Кризата, в чието съществуване никой не вярваше, макар и да не беше повсеместна като предишната от деветдесет и осма година (която доведе до безизходица цялата страна), нанесе съществени щети, особено в Москва. Постепенно заплатите паднаха двойно. Динка можеше и да търси висока заплата, тъй като беше опитен счетоводител, но никой не й я предлагаше. Единственият ни източник на доходи беше безкрайната върволица от малки фирми, които не можеха да си позволят счетоводител на заплата. Динка прекарваше денонощно времето си да съставя нулеви баланси ида изчислява ДДС и данък печалба. Само че след няколко месеца живот, при който парите едвам ни стигаха за наема и за храна, а телефонът поне по три пъти на ден звънеше и някой крещеше, че иска да му се върнат парите, търпението на Динка стигна предела си.

— Край! Повече не мога така! — развика се тя, когато след неочаквано позвъняване на вратата имахме удоволствието да се срещнем лице в лице с познатия й от банката, чийто любовен плам беше угаснал.

— Ще ми върнеш всичко! Боклук!

— Ти самият не си стока! Не разбираш ли, че в момента не мога да направя нищо!

— Изобщо не ми… — пръскаше слюнка той. — И за детето си ме излъгала!

— Аз ли? Аз ли съм те излъгала? — неочаквано дори за мен изпъчи гърди Динка. — Това какво е? Не е ли дете?

— Това не е твое дете — сочейки с пръст Костя, пелтечеше банкерчето.

Трябва да призная, че когато го видях на живо, останах леко учудена от вкуса на Динка. Този пълничък, обсипан с лунички, рошав рижав бюргер изобщо не приличаше на романтичен любовник. Но, както се казва, всеки си има свой вкус. А сега тоя смешен Дон Жуан гледаше заплашително побеснялата, риеща с копито Дудикова и отблъскваше сина ми.

— Да, не съм го раждала, макар че и това зависи от гледната точка, защото, когато това момченце се появи на бял свят, майка му — и тя ме посочи — се въргаляше в безсъзнание. Така че аз първа срещнах новия човек на пътя му в нашия свят.

— А? — тъпо реагира банкерчето.

— „Б"! — очите на Динка блеснаха победоносно. — И тъй като поредният представител на силния (майтап) пол остави това мъниче без средства за препитание, цялата отговорност за него легна върху мен. Върху мен и само върху мен, защото, както можеш да забележиш, майка му е напълно безполезна.

— Но… — опитах се да се намеся аз.

— Недей да спориш. Знам, че правиш всичко по силите си, но както аз, така и ти разбираш, че без мен си загубена — настойчиво продължи Динка и ме погледна изразително в очите.

— Загубена съм — веднага се съгласих аз. И за всеки случай с накуцване се отправих към кухнята.

— И какво? — вече доста по-тихо попита банкерчето.

Динка изморено си избърса потта отчелото.

— Ами това, че аз се боря като прасе с тикви да опазя този нов мъж здрав и невредим и едновременно с това се чудя как да ти върна парите, а ти пристигаш тук да ме плашиш. Какво целиш? Така или иначе аз пари нямам.

— Никакви ли? — с едва прикрита надежда попита той.

— Вчера изпихме последните — обадих се аз от кухнята, макар че през последния месец почти не бяхме пили. Почти…

— И изобщо можеше да бъдеш по-снизходителен към жената, която ти се отдаваше толкова всеотдайно.

— Ама аз… всъщност нямах предвид… — изчерви се банкерчето.

— А трябваше да имаш предвид. Отбележи, че отношението ми към теб беше абсолютно безкористно. И с нищо, нито с дума, нито с намек не съм те компрометирала пред жена ти.

— Да, но тя знае за кредита! — примоли се банкерчето. Виждаше се, че яростта му е утихнала.

— И какво от това? Нали ти си го теглил. За мен не знае нищо. И няма да научи, освен ако не ме притиснеш до стената — Динка реши да използва (само веднъж) удар под кръста.

— Какво да й кажа?

— Кажи й, че си загубил парите на борсата. Че компетентни хора са те посъветвали да купиш акции от компания, която вече не съществува, а ти, горкичкият, си им повярвал. Измисли нещо. Излъжи я! И спри да ме тормозиш!

— Да бе! А парите на банката трябва да ги връщам аз! — възмути се той.

— Бива ли да си толкова стиснат? Нали виждаш, че гледаме бебе. Дай ми малко време и ще ти върна всичко. Съгласен ли си? — Динка набързо го избута в коридора.

— Страшна работа — възкликнах аз, когато вратата се затвори след банкера. — Ама и тебе си те бива.

— Бива си ме. Готова съм на всичко, за да го разкарам — въздъхна Динка. — Но трябва да сме наясно, че тоя спектакъл няма да минава още дълго.

— Защо?

— Защото защо… Подписала съм му разписка за парите. Според нея вземам от него пари назаем, които се задължавам да му върна. Но не веднага. Чак след половин година. Но той на всяка цена ще се обърне към адвокат. И ще ме пипне. Или по-точно ще пипне колата ми.

— И какво? — разстроих се аз. — Няма ли никакъв изход?

— Защо? Винаги има изход. Но сега според мен е моментът само за едно-единствено нещо.

— За какво? — полюбопитствах аз. Разбирах, че от това, което ще предприеме Динка, зависи и моят живот. Защото, макар и кризата да не беше глобална, хората бяха започнали да харчат много по-малко за почивки. А НН, за да не си предизвиква съдбата, беше затворил временно малкият ни дамски клуб на Ленинския хълм.