Разбрах го, когато картата ми не откликна по никакъв начин при опита да си изтегля майчинските за съответния месец. Оказа се, че обезщетение няма и няма да има. Никога.

— Как мислиш, дали вече ни се случиха всички възможни гадости, които можеха да ни се случат? — попита Динка.

— Мисля, че по-голямата част вече ни се случиха — казах аз, след като премислих добре, и изброих наум всичките ни беди.

— Сигурна ли си? А какво ще стане, ако тоя кретен се върне да ми вземе колата.

— Да, само това още не е станало — безпристрастно се съгласих аз.

— Ами ако ни увеличат наема, който и без това не е особено нисък?

— Това ще е голяма беда — пак кимнах аз. — Знаеш ли, май че си права, неприятностите изобщо не са свършили. И какво ще правим?

— Кажи ми, наистина ли обичаш толкова много тоя прашен, смърдящ и пълен със задръствания град? — нежно се поинтересува моята приятелка.

Разбрах, че наистина е настъпил краят, след като Дина възнамерява да напусне Москва. Москва — градът на мечтите й, въплъщението на всичките нейни (и мои) надежди и упования. Да я напусне, означаваше пълно и безусловно поражение. Капитулация. Означаваше да се остави на милостта на победителя. Беше ужасно, но какво друго можехме да направим. И аз се съгласих.

— Според мен тук е отвратително. С удоволствие бих прекарала зимата в по-подходящи условия.

— Някъде на морския бряг — мечтателно предложи Динка.

— Да, разбира се — нежно се усмихнах аз. — Казват, че по това време на годината на Хаваите е страхотно. Заминаваме ли?

— Иска ли питане? — плесна с ръце Динка. — Но първо ще трябва да навестим близките си. Не си ли съгласна?

— Съгласна съм — без сянка съмнение кимнах аз. И след като минахме през огън и вода, двете с Динка се оказахме на асфалта, нахвърляхме в колата й изключително разнообразните си и впечатляващи вещи и се отправихме по околовръстното към изхода за Горки. Оттам поехме към Купавна, Фрязино, Орехово-Зуево, Покров[29] и накрая след няколко часа, като оставихме зад гърба си на хълма, обградена от оголяла брезова гора, Леоновска църква, стигнахме до екологично чистите си родни места, а именно до Петльово.

ГЛАВА 5

Планетата Петльово


Случвало ли ви се е някога да започвате живота си отначало? На мен — често. Обикновено — от понеделник, макар че понякога съм отваряла новата страница и в сряда, и в петък или пък във всеки друг ден освен неделя. В понеделник обикновено започвам да правя гимнастика, старателно размахвам крака и ръце сутрин, докато някой спешен случай в работата не ми убие желанието да си съкращавам свещения сън с половин час. Също така започвах и диети. Имаше случай, когато се опитвах да ям само пилешко, сирена и червено вино. Това беше най-хубавата диета на света. Спазвах диетата от понеделник та чак до неделя, като наблягах най-вече на червеното вино, а в края на уикенда, когато, едва държейки се на краката си, гледах звездите от балкона, Костя ми каза, че отказва да живее с кльощава алкохоличка и че му се повдига при вида на пилешко.

— Пречиш ми да бъда идеална! — възмутих се аз.

— Но пък се опитвам да запазя прекрасните ястия със свинско, говеждо и гъби, както и печения на фурна френски омлет, които заради твоите прищевки изчезнаха от трапезата ни.

— Аз предпочитам храната — сложи край на новия ми живот съпругът ми.

В края на краищата слабеем, за да се харесаме на мъжете си и затова е глупаво да го правим, против волята им. Макар че лично аз слабеех заради себе си. Защото, когато бях млада, страшно обичах червено вино. А сега — в дните на самотната си зрялост (колко приятно е понякога човек да се съжали сам), предпочитам коняк. Ако трябва да продължа линиите на безкрайните си нови животи, трябва да кажа, че няколко пъти смятах да стана просветена, поради което прекарах няколко часа в медитация. Изпълнявах всички инструкции в книгите за просветление. Тоест, заемах съответната (между другото, много сложна) поза, палех ароматни клечки и свещи, изхвърлях всички мисли от главата си (това беше най-лесно от всичко) и задрямвах, слушайки от касетка звуци от природата. След известно време по най-естествен начин успявах да се просветля и да постигна ефекта на напълно празната глава. Превръщах се цялата в морски вълни, които плавно се движеха към брега, във вик на чайка, кръжаща самотно, търсейки риба… докато търпението на Константин не свърши.

— Ще те изпратя в лудница — най-сериозно ми обеща той. И там ще започне новият ти живот.

— Ти си най-земният, невъзвишен и бездуховен мъжкар, когото съм срещала — сърдито отговорих аз, докато с усилие се измъквах от дълбините на абсолютното блаженство. Но приех заплахата му сериозно и временно се отказах от медитациите.

Започвала съм начисто много пъти за дребни неща. Или решавах да стана истинска бизнес лейди, или пък се захващах да отглеждам цветя на балкона и няколко седмици се ровех в сандъчетата с цветя. Но всичките ми пориви замираха, преди да са успели съществено да променят живота ми. Странно е, че колкото и да се стремях към промени, не се получаваше нищо. А сега, когато повече от всичко исках постоянство и стабилност и не желаех никакви промени, новият живот се стовари върху мен с всички сили без никаква инициатива от моя страна.

— Винаги става така — мъдро отбеляза Динка, изплювайки обелка от семка върху калния междуселски път.

Какво по-извратено може да има от това да започнем нов живот в Петльово?

И въпреки това трябва да кажа, че откакто напуснахме Москва, съществено ни олекна. На първо място — изцяло се прекрати моралният натиск, на който ни подлагаха кредиторите на Динка. От това например на нея й се подобри тенът на лицето. Възможно е това да беше резултат и от чистия селски въздух. А аз най-накрая спрях да се чувствам като дребно нелепо нищожество, което никой не иска. Защото знаех, че майка ми има много голяма нужда от мен. Тя прие мен и Костик с такава нежност и беше толкова щастлива, че най-накрая аз се утеших.

— Няма ли значение, че съм сама, без мъж? — за всеки случай уточних аз.

— Никакво. Изобщо не ме интересува мъжа ти — с неочакван оптимизъм реагира майчицата ми и изобщо не показа признаци на безпокойство.

— Мен също — бодро кимнах аз. — И мен също изобщо не ме интересува.

— Разбира се, ако не те беше зарязал, щеше да е по-добре — даде заден ход майка ми. — Но след като е станало така, поне ще си погледам внучето. Да, бонбончето на баба, нали, момченцето ми.

С лекота прехвърлих грижите за сина си на мама и най-накрая почувствах, че идвам на себе си. Идвам на себе си след дългата и нервна бременност, изпълнена с мисли за евентуалните бащи на детето, след раждането, което буквално ме преобърна наопаки, след краха на Динка и тази странна криза, устроена не от друг, а от московските власти. При нея някои загубиха всичко (умници като Дудикова), други останаха без нищо, защото никой нямаше намерение да достроява сградите, които не бяха построени към момента на падането на цените. Някои по-умни и прозорливи чакаха кога цените ще паднат окончателно. През зимата цените паднаха до хиляда и петстотин долара на квадрат, знам, защото Динка, от немай-къде провеждаше мониторинг. Тоест, бяха паднали почти двойно в сравнение с момента, когато динкиният фонд предаде богу дух.

— И това далеч не са пределни цени — уверено казваше тя.

— Жилищата стоят по два месеца и не се продават. Спадът ще продължава. Ех, да имах сега моите четиресет хиляди.

— Представяш ли си колко хора говорят същото? — опитах се да я вразумя аз.

— Да, всички, които изгърмяха с новопостроените жилища — въздишаше Динка.

Да, положението ни трудно можеше да бъде оценено като цветущо, но тъй като бяхме оцелели в преминалата война, безусловно се чувствахме добре. Зимата замрази временно всичките ни стремежи и мечти и засипа със слой пухкав сняг спомените и тревогите. През цялата зима не се случи абсолютно нищо. Аз не работех и живеех на гърба на майка си. Живеехме точно толкова бедно, колкото и в детството ми, само че сега това не ми правеше никакво впечатление. Динка работеше като касиер в местната спестовна каса. Никой от старите ни познати не ни сочеше с пръст с думите: „Все пак ги изгониха от Москва. Никой не се е съмнявал", което можеше да се очаква и щеше да бъде естествено. Всички хора мечтаят за промени, но повечето не правят нищо, за да ги постигнат. Но всички, които са се опитали и са се провалили, предизвикват у останалите чувство на скрито удовлетворение. Демек, вижте колко правилно постъпихме. Добре че не се изхвърлихме. Но на нас никой не ни каза нищо. Може и да са говорили зад гърба ни, но на мен ми се стори, че ни приеха като свои. Хората в нашия роден град бяха безгрижни и спокойни. Те не бързаха заникъде. Не завиждаха на никого и със сигурност знаеха, че след зимата ще дойде пролетта, а след пролетта — лятото. И няма да стане нищо друго, колкото ида се стараят. И затова е най-добре да се успокоят и да кипнат самовара.

— Ще пийнем ли чай? — питаше Дениска, когато надникнеше в нашата стая. С него едно време заедно крадяхме ябълки от градините на съседите.

— С удоволствие — кимах аз, обувах си валенките[30] и отивах у тях. Дениска имаше дебела гостоприемна жена и три разнокалибрени дечица, които непрекъснато се бутаха върху топлата руска печка. Ние съсредоточено си посръбвахме ароматен чай от купичките, говорехме си за времето, за риболов, който Дениска обожаваше и за децата, които ги обожаваха всички. Беше прекрасно. Оставах потресена от прелестта на разбъркания като коктейл селски колорит, състоящ се от малки схлупени дървени къщурки с плетени огради и пететажни панелки с топла вода и канализация. Тишината и красотата на покритите със сняг ели внасяха покой в душата ми. Всъщност, бях готова да приема факта, че целият ми живот ще премине тук и ще се състои от седене с количката на детската площадка, любуване на природните красоти, мълчание и пиене на чай по къщите на съседите. С удоволствие клюкарствах по пейките с другите майки. Харесваше ми да готвя евтини ястия от зеленчуците, които растяха в градината ни.