Когато двете с Динка гледахме новините, ни се струваше, че телевизорът е аквариум, пълен със странни риби, плуващи от един мъртъв град в друг. Москва, Ню Йорк, Токио, Лондон, Банкок… Земетресенията, бурите, цунамито, смените на политическите режими, сушата и пожарите в Европа — всички новини, с които хранят света, тук в Петльово ни се струваха изкуствени, безсмислени, излишни. Защо хората се интересуват само от бедите и нещастията на другите? Защо журналистите обсъждат само смърт, войни и катастрофи.

— Случайно ли загина принцеса Даяна? — ни пита поредният любител на мрачни подробности. Не е успял да вземе интервю от серийния убиец, който прави жените на кайма, и затова му се налага да обсъжда тема, от която никой вече не се интересува. Ами ако все пак Даяна е била убита? Та това е толкова важно. Междувременно ще можем пак да обсъдим целия й живот. Да си припомним любовницата на царствения й мъж Камила и да си създадем име на гърба на английското кралско семейство. Може също така картинно да разкажем за истински престъпления и да покажем нагледно кой и при какви обстоятелства е убил, ограбил, изнасилил и после изял някого и тем подобни… Защо телевизорите ни са пълни с подобни истории? Нима те могат да направят щастливи телевизионните зрители. Честно казано, аз се опитвам да гледам телевизия минимално.

— Господи, ще бъде чудо, ако пуснат някоя комедия. Повръща ми се вече от тия екшъни! — съгласяваше се с мен Динка.

— На мен ми се повдига от всичко, и от новините също — споделях аз.

Ако трябва да бъда откровена, предпочитах тишината пред всеки информационен шум. Понякога щастието се свежда до това в другата стая да спи детето ти. И го разбираш най-добре, когато, преди да заспи, е ревало няколко часа, защото му растат зъби. Малките деца плачат често, но още по-често се усмихват и се радват, че си им осигурил пропуск за този свят. Когато погледнеш във възхитените им влюбени искрящи очички, разбираш, че животът ти не е изживян напразно. Ще бъде справедливо, ако кажа, че малкият Костик преобърна живота ми и му придаде съвършено нов непознат дотогава смисъл.

Но времето минаваше и по лицето на Динка все по-често започваше да се появява изражение на скука и стаени мисли. Пролетта е най-доброто време за промяна. През пролетта синчето ми се научи да пълзи и да отваря всички шкафове, поради което се наложи да ги залепим с тиксо. А Динка Дудикова дойде при мен с въпроса: „Да не би да смяташ да висиш тука цял живот?"

— Цял живот ли ще седим тука? За това ли си мечтала през дългите зимни нощи? — предизвикателно ме попита тя.

— През дългите зимни нощи мечтаех да се наспя. И тази мечта още не може да се сбъдне.

— Зъби ли?

— Да.

— Дано да пораснат по-бързо! — плесна с ръце приятелката, изобразявайки съчувствие.

— Всичко с времето си — дълбокомислено добавих аз.

— Като стана дума за времето. Мисля, че ни е време да се върнем в Москва — хвана се за думите ми Динка.

— На нас ли? — учудих се аз, защото дори и Динка да я чакаше нещо в Москва, мен със сигурност не ме чакаше нищо.

— Да, на нас. Или ти предпочиташ да ядеш цвекло в компанията на майка си до пенсия? — язвително ме попита Динка.

— И с какво ще живееш там? — полюбопитствах аз.

— Ще те давам под наем за сексуслуги. Имаш потресаващ бюст — лакомо ме огледа тя.

Аз се наежих.

— Половин година самота и вече си неадекватна. Няма да е зле да си намериш някого.

— Защо? — учуди се Динка. — А и от къде на къде реши, че съм самотна. Недей да съдиш по себе си.

— Ха? Има нещо, което не знам ли? И какъв е? Колхозник? А къде отиде правилото за дебелия портфейл? — засмях се аз.

— Знаеш ли, на този свят всичко е относително. Тук, сред спокойствието на селските ливади, много неща губят значение. Реших, че след като в живота ми има известен застой, мога да се задоволя само с първа точка.

— Тоест?

— С това, което прави мъжа мъж — изящно ме парира Дудикова.

Гледах я и се дивях колко бързо преживя невероятно трагичната загуба на всичките си спестявания. Тя се смееше, фукаше се и смяташе да поеме към Москва. Какво по-потресаващо може да има от това.

— Кога заминаваш? — поинтересувах се аз. И през ум не ми минаваше, че сериозно вика и мен със себе си. Реших, че е просто проява на вежливост между близки приятелки. И наистина за какво й е да влачи такова бреме със себе си?

— Когато смениш тая трогателна физиономия и благоволиш да си метнеш партакешите в колата ми — засмя се Динка.

Аз се сепнах и я погледнах внимателно. Изглежда, че говореше сериозно.

— За какво съм ти аз?

— Изключваш ли възможността, че искам да помогна на приятел?

— Напълно. Аз си живея вкъщи. На топло съм и не съм гладна. Няма да умра, ако ме оставиш на грижите на майка ми. Следователно ти трябвам за нещо — изказах на глас резултатите от повърхностния анализ аз.

Динка раздразнено хвърли някаква пръчка, която държеше.

— Знаеш ли кое изобщо не мога да разбера? — смени тя темата на разговора.

— Кое? — сепнах се аз. Когато Динка излагаше резултати от напрегнатата си умствена дейност, те обикновено бяха потресаващи.

— Защо не ми оставиха поне работата? Аз съм много добър специалист. А и е очевидно, че ако не работя, няма как да си платя дълговете. Защо не се усетиха?

— Защото в онзи момент им трябваше някой, на когото да си го изкарат.

— и решиха, че е най-добре да съм аз — кимна Динка. — Само че аз премислих и нямам особено желание да бъда аз.

— Какво можеш да направиш? — учудих се аз.

— Ами все нещо мога. Разбира се, няма да ми е лесно да го стиковам със съвестта си, но… го обмислям вече цяла зима и ми се струва, че започна да се получава нещо — Динка грейна в широка искрена усмивка.

— А аз?

— Ти, ти трябва да ми помогнеш — настоятелно каза тя.

— Наказуемо ли е? Спестовната каса ли ще ограбваме? — предположих аз и накарах Динка да се разсмее.

— Наказуемо е и няма никаква връзка със спестовната каса. И те уверявам, че ако направим всичко, както съм го намислила, няма да има никакви други последствия освен ползи и благополучие.

— Господи — прикрих уста с ръката си аз. — Какво си намислила?

— Може ли да не ти казвам нищо сега? Може ли просто да дойдеш с мен? — прехапа устни Динка.

— Интересно защо? — попитах аз.

— Искам, когато научиш всичко, вече да седиш в колата. И когато се развикаш: „ти си се побъркала", „това е пълна лудост" и „аз няма да участвам в такива неща", да бъде вече късно — изчерпателно поясни мотивите си Дина.

Аз се подсмихнах и казах:

— Ами тогава да вървя да си стягам багажа. Но помни, че когато ме вкарат в затвора, ти ще бъдеш длъжна да се грижиш за Константин.

— Почакай — стана сериозна Динка. — Сигурна ли си, че наистина искаш да ми помогнеш? Може би е по-добре все пак да останеш тук?

— И да мухлясам? — размахах ръце аз. — Не, тръгвам с теб. Решено е. И изобщо не ми дреме какво си намислила, в крайна сметка ти се грижеше за мен през цялото време. Без теб с мен беше свършено. Така че го приеми за най-обикновена благодарност.

— Каква реч! — Динка вдигна палец нагоре. — Направо ми се

иска да изпсувам. И така, стига приказки. Тръгваш ли?

— Разбира се! — кимнах аз и хукнах да си събирам багажа.

Майка ми се въртеше около мен и ме умоляваше пак да си помисля и да не се забърквам с Динка Дудикова, която винаги ми е носила само неприятности. Аз обаче нежно я прекъсвах и й обяснявах, че неприятностите ми са само от собствената ми глупост. Който и да ми беше обяснил в онзи момент, че трябва да остана и да не се бъркам, нямаше да го послушам. Дори и да беше господин президентът. Макар че какво го интересувам президента аз. Вътрешният ми глас ми казваше, че няма какво да правя в Петльово. Че временната ми почивка свърши и че ако остана тук сега, никога повече няма да се измъкна. Същото чувство имах, когато прекрачих прага на онова ужасно жилище в Бирюлево. Още една минута на това място и никога няма да се измъкна. Да, може да се каже, че от изблика ми на откровеност не излезе нищо добро, но и това е спорен въпрос. В края на краищата само загубих мъжа си. И както правилно отбеляза касиерката в магазина на „Горните поля", „Това се случва на всички" Кой в наши дни не е оставал без мъж? Но пък не загубих себе си. Не загубих способността си да извършвам необмислени постъпки. Уверена съм, твърдо вярвам, че душевният порив има решаващо значение във всички случаи. Затова целунах мама, взех на ръце пълничкото си, здраво и порозовяло от селския въздух момченце и се качих в колата на Динка.

Тя ме чакаше и си червеше устните.

— Признай си откога си го замислила?

— Още през януари. Когато заради ония отвратителни виелици никой не можеше да излезе от вкъщи.

— Аха — кимнах аз. — Значи още преди три месеца. Може ли да знам къде отиваме?

— Ще живеем в Очаково[31].

— Къде? — останах поразена аз.

— В Очаково. Там цените не са високи и е сравнително близо до бившата ми работа.

— Значи правилно съм разбрала, ще се захванем с твоя главен лекар, нали? — усмихнах се аз.

— Надявам се, че не ме смяташ за аморална — поинтересува се Динка и откъсна за малко поглед от пътя, — Макар че ми е все тая за каква ме мислиш. Да, за начало ще се заема с Пьотр Исмаилович.

— Но защо с него?

— Защото беше крайно несправедливо да ме остави без работа. Тя беше единствената ми възможност да му върна честно парите. Които, между другото, той ми даде с огромна лихва — поясни Динка.

Разбирах, че едва ли смята да се закани с пръст на бившия си началник. Сигурно е намислила нещо много по-завъртяно. Но ми беше все едно. Беше ми толкова хубаво да пътувам заедно с нея, да си говорим за разни глупости, да си мечтаем, да усещаме, че сме способни на всичко. Всъщност, това беше най-потресаващото.