— Стоп, стоп, стоп! — замаха с ръце Динка. — Пак забрави.

— Ох, извинявай. Забравих. Кой я търси и по какъв въпрос?

— Койчо от Койнаре. По личен въпрос.

— Една секунда — кимнах аз.

— Сега му пускаш музика и чакаш точно една минута.

— И след това се обаждам и казвам, че си на съвещание и му предлагам да остави съобщение.

— Така. На съвещание съм, когато се обаждат в колко часа?

— Ако се обаждат преди единайсет сутринта.

— А после — насочваше ме Динка, все едно съм куче.

Аз я гледах с готовност в устата и чаках кога ще си получа наградата.

— От единайсет до един си в банката. Ако те търсят следобед си в данъчното, а след три: „Днес няма повече да се връща, обадете се утре."

— Гласът ти трябва да бъде любезен, но студен, нали помниш? — присви очи Динка. — От това колко любезно, но студено ще говориш зависи моят живот.

— Само без патетика, моля. — повдигнах рамене аз. — Нали не сте забравили, че в предишния ми живот ми се налагаше да успокоявам разни недоволни туристи. От мен ще лъхат такъв студ и такава любезност, че и глухият ще повярва, че се е обадил в ултрасериозна компания.

— Много добре. Накратко, ще ги свързваш с мен, само когато ти наредя. Не и преди да си остави телефона и да помоли аз да му звънна.

— А ти ще му звъннеш ли? — със съмнение в гласа попитах аз, защото през цялата последна година при името Пьотр Исмаилович Динка фучеше като попарена котка и забраняваше да се споменава това дяволско изчадие. Истината е, че постъпката на главния й лекар беше много спорна. Беше дал на Динка пари назаем при огромна лихва и изобщо не й остави възможност да изплува. Изхвърли я от нормалния живот и нито за секунда не се замисли какво ще е за счетоводител от нейния ранг да подпира бюрото в спестовната каса в Петльово. Той не е дете и би трябвало да разбира, че когато му предлагат четиресет процента годишна лихва, вложението е рисковано. В общи линии, можеше да се каже всичко, но след като Пьотр Исмаилович, без да му мигне окото, уволни Динка от мястото, което можеше да й позволи да си изплати дълговете, тя не изпитваше никакви морални скрупули спрямо него. И до ден-днешен не желаеше и да чува за него и за парите му.

— Аз? Да му се обаждам? Аз съм страшно зает главен счетоводител на голямо международно представителство. Да ме хване, когато съм си в офиса — изсумтя Динка.

— А кога ще бъдеш в офиса? — полюбопитствах аз.

— Никога — злостно се усмихна тя.

На следващата сутрин поставихме началото на играта. Динка по цял ден се мотаеше из града, водеше възбудено някакви странни преговори, където всяка дума беше закодирана и изобщо не се разбираше за какво става дума. А аз седях и потрепервах всеки път, когато звъннеше телефонът. Плашеше ме мисълта, че ще дойде моментът, когато ще трябва да вдигна слушалката, защото от другата страна някой неизвестен ще избере вътрешния номер, моя вътрешен номер, и аз ще трябва да отговоря. И ще се окажа забъркана до ушите в далавера с шантаж. Само така, „далавера с шантаж", можеше да бъде наречена измислената от Динка схема.

Планът й беше следният: Динка разполагаше с компрометиращи документи за финансовите схеми, които Пьотр Исмаилович използваше, за да си заделя пай от приходите на повереното му учреждение. Милият доктор успяваше да си отхапе сериозно парче от медицинската баница, поверена му от наивните собственици. Основно си отхапваше от антицелулитната баница, където се въртяха луди пари кеш. Те невинаги постъпваха по банковите сметки на центъра, макар и касата да издаваше бележки на героините в борбата с портокаловата кожа. Този кеш отплаваше към фирми от типа на гореописаните „Еколаз" и „Акшел", които оказваха някакви невероятни консултантски услуги в областта на медицината, макар изобщо да не разполагаха с лиценз от Министерството на здравеопазването или на други подобни държавни институции. След това парите се теглеха срещу фалшиви документи и се деляха между страните, участници в далаверата (счетоводителя, самия Пьотр Исмаилович и заместника на слабоумния генерален директор на „Акшел") и се превръщаха в къщи на „Волколамското шосе" (все пак в Рубльовка беше много скъпо), пътешествия в Турция или в кожено палто за поредната любовница. Бизнес по руски, при това в най-баналния му вариант.

— Никога не бих и помислила да постъпя така с него, но той не ми остави избор. Защо той да може да мами безнаказано, а аз да умирам от глад, само защото взаимният фонд, който между другото, му носеше доста добри дивиденти, е фалирал? И изобщо, майната й на съвестта! Трябва ми нормална работа.

— Но как възнамеряваш да спреш верижната реакция? Нали, ако всичко се разкрие, Пьотр Исмаилович ще го махнат, ще обърнат медицинския център нагоре с краката, а теб никой няма да те върне на работа? — не я разбирах аз.

— Не се притеснявай — успокояваше ме Динка. — Ще се оправим. Слава богу, приятелството още съществува на този свят.

— Приятелството ли? С какво мога да ти помогна аз? Освен, разбира се, с тези телефонни игри.

— Слава богу, съществува приятелството ми с данъчните инспектори. Които са в състояние да превърнат най-обикновена планова проверка в нещо грандиозно. И да проявят честност, достойна за медал.

— Какво имаш предвид? — аз бях напълно изумена и нищо не разбирах.

— Имам предвид, че когато ти дойде такава планова проверка, всички се договарят за сумата на рушвета, която обикновено е десет процента от стойността на акта. От това, което данъчният е открил. И след това се разделят най-приятелски. Но моята инспекторка само заради мен и само този път няма да вземе пари. И ще повтаря упорито, че е честна, че има да изпълнява план и че я е страх да взема пари от непознат счетоводител. Ами ако искат да я натопят?

— Ще го направи ли?

— Не се съмнявай. Имам с какво да й въздействам — замислено кимна Динка. След този разговор спрях да се навирам в дълбините на съзнанието й и престанах да я разпитвам за подробностите на нашата акция. Изпитвах сериозни подозрения, че всичко това е незаконно и дори опасно. Но Динка Дудикова си е такава. Никога не търси на баницата мекото и на работата лекото. Макар че понякога все пак го прави. Когато внася парите си във взаимен фонд и очаква да се увеличат от само себе си. Но във всичко останало Динка е твърда като кремък. А и ще е по-добре да знам колкото се може по-малко. Колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно спиш.

— Какво, страх ли те е?

— Аха — не скрих аз.

— Ами ако не можеш, ще се справя и сама, но…

— Мога.

— Имай предвид, че няма да ти остана длъжна. Ако всичко стане…

— Да не съм чула и дума за това — сериозно кимнах аз. — Един за всички, всички за един.

— Слушам, Д'Артанян — стиснахме си ръцете, като се надявахме, че през следващите седмици нашият план няма да се провали.

Отначало обаче не ставаше нищо. Разхождах детето в обедната си почивка (на телефона трябваше да има човек в работно време), вечер включвах още един автоматичен оператор, който молеше да се обадят в работни дни от десет до шест. И това беше всичко. В останалото животът ми с нищо не се различаваше отпреди. Само дето Динка обикаляше из града като луда. Но веднъж обичайното позвъняване, на което не отговарях, се замисли и се прехвърли на втория телефон. Аз занемях и се почувствах като парализирана. С мъка открих с поглед детето си и се уверих, че си играе кротко и няма намерение да ревне в захлас. След което със страшно усилие на волята се заставих да се доближа до телефона и да вдигна слушалката.

— „Счетоводството" слуша — с пресеклив кудкудякащ глас пророних аз.

— Може ли да говоря с Дина Лвовна? — запита любезен женски глас. За малко да изтърся, че я няма вкъщи, но в последния момент се усетих и изблеях:

— Кой я търси и по какъв въпрос?

— Ами… от бившата й работа, тя не ме познава, става дума за едни документи… — неочаквано запелтечи в отговор госпожицата и аз разбрах, че говоря с новата счетоводителка на медицинския център на Динка. Изведнъж дланите ми се изпотиха, натиснах копчето за музиката и започнах да броя до шейсет, опитвайки се трескаво да си спомня причината, поради която отсъстваше Динка по това време на деня. — Извинете, но в момента Дина Лвовна е в банката. Да й предам ли нещо?

— Ами не, благодаря. Пак ще я потърся.

— Добре — с удоволствие кимнах аз и затворих телефона.

Малкият Костик невъзмутимо гризеше пластмасовото си локомотивче. Аз се усмихнах и му подадох и едно самолетче. Нека да си играе. А когато след няколко часа развълнуваната госпожица се обади пак, Дина Лвовна (която седеше срещу мен) вече си беше тръгнала. И аз посъветвах госпожицата да се обади утре.

— Нима, нима, нима… — като навита на пружина обикаляше стаята Дина.

— Почакай малко — охладих ентусиазма й аз. — Да не урочасаш нещата.

— Няма, няма. Представяш ли си приятелката ми от данъчното каза, че с помощта на моите сведения е установила, че само за миналото тримесечие Петруша е отмъкнал около двеста хиляди долара. Определено не е джебчия. Дори не можех да предположа, че толкова се е развихрил.

— И сега какво? — примрях аз. Бях уверена, че колкото по-голям е залогът, толкова по-трудно ще ни бъде. Но очевидно бърках, защото Динка не проявяваше никакво безпокойство.

— Сега ли? Сега ги е заплашила с насрещна проверка и е поискала първичните документи по тези сделки.

— А след това?

— След това ще изиска да се проведе извънредно общо събрание на собствениците и тогава той ще се спука като сапунен мехур — увери ме Динка. Имаше нещо, в което беше права, колкото повече напредвахме, толкова по-интересно ставаше. Новата счетоводителка на Петруша (както по примера на Динка наричах главния лекар и аз) ми се обаждаше все понастойчиво и искаше на всяка цена да разбере кога ще се появи неуловимата Дина Лвовна, а веднъж дори се опита да ме накара да й дам домашния или мобилния й телефон, като ми обеща в замяна триста долара. Аз се развиках по телефона, че моментално ще съобщя за предложението й на охранителната фирма и опитите й да се разбере с мен се прекратиха. Най-накрая един прекрасен ден ми бе оставен телефон, по който можеше да бъде намерена Венера Павловна.