— Заповядайте на нашата маса. Позволете да се погрижа за Вас. — суетеше се главният лекар, подавайки ни нарязаните още в магазина колбаси.

— Не се притеснявайте, ще си сервираме сами — занасяше се Динка.

Пьотр Исмаилович се смееше и заплашваше Динка с пръст. След това до един определен момент всичко си вървеше по програма. Отначало Пьотр Исмаилович тържествено обяви минута мълчание в памет на загиналите. Всички искрено помълчахме. Някои съвместиха мълчанието с мазане на сандвичи. Няма защо да се губи време. След това Динка в качеството си на главен счетоводител вдигна тост за бъдещото процъфтяване на благословения им център, който изпълнява важна и благородна мисия — осигурява здраве на хората.

— Срещу заплащане — чу се задавена реплика от галерията. Зоната на медицинските сестри.

— Какъв е този нездрав цинизъм? — шеговито възкликна пластичният хирург Семьон Демидович. Кой, ако не той, ще знае колко струват медицинските радости. Само че в ежедневието Семьон Демидович беше майтапчия и шегаджия, което го правеше наистина безценен за веселите пиянски компании. С него всеки път пиехме на брудершафт, целувахме се пред хората и минавахме на „ти". Той правеше така с всички и макар че вече не беше останал човек, с когото Семьон да е на „вие", продължавахме да пием на брудершафт. С това, ако мога така да се изразя, завършваше трезвената официална част и започваше фирмената веселба.

— Момичета, какво да ви сипя? — гостоприемно размахваше бутилка Паша, охранителят, който нямаше отношение към медицината, но без когото никой не си представяше фирмените купони. Беше страхотен и много грижлив тамада[3].

Към края на първата бутилка мартини, когато дамите още не са готови да пият коняк, но им е ясно, че ще се стигне дотам, изведнъж разбрах, че независимо от сарказма на Динка, всъщност много харесвам лекарите, защото са естествени и искрени и защото много им отиват белите престилки (особено на мъжката половина). Бях се зачервила, чувствах се много добре, може би дори прекалено добре, което не можеше да се обясни само с купона.

— Поля, какво ти става? — разтревожи се Дудикова, защото, ако трябва да съм честна докрай, изведнъж почувствах, че любовта ми към хората с бели престилки не се основава само на алкохола, а и защото обичайната ни разнородна компания беше разнообразена от някакъв непознат.

— На мен ли? Нищо ми няма. Кой е този? — леко кимнах аз по посока на неочаквано появилото се в нашите редици осмо световно чудо. Той също беше с бяла престилка, а на вид толкова напомняше прекрасен принц от най-висока класа (т. е., сини очи, усмивка като на Александър Абдулов, тъга като на Олег Меншчиков и обаяние като на Фьодор Бондарчук[4], беше и с неговия ръст), че на мен, както се казва, ми спря дъхът.

— Какво те интересува? Нали вчера ми се кле, че между вас с Костя всичко е прекрасно? — разтревожи се Динка.

Можех да я разбера. Не че двете бяхме някакви моралистки, но тъй като аз се бях омъжила по любов и смятах да живея с Костик до края на дните си в пълна хармония, не трябваше да реагирам по никакъв начин на синеоки красавци. Което и правех вече четири години. Стоически парирах всякакви по-пълзновения спрямо женската си неприкосновеност, независимо от кого идваха. А сега, изведнъж дори и аз не разбрах какво ми стана. Уж не правех нищо освен да пия мартини и да се любувам, слушайки звъна на чашите, на рядко красив, усмихнат и привлекателен мъж. Струваше ми се, че се държа прилично. А и си беше така. Само дето… Някъде четох, че когато мъж или жена изпитват симпатия към някого, буквално с кожата си започват да отделят хормон, способен да привлече обекта. Да го подмами, да се приближи. Така и аз си седях на мястото си до главния лекар, мълчах си, сръбвах си разкрепостяваща напитка през сламка, но тялото ми автоматично беше заело поза, съответстваща на стремежите ми.

Устните ми от само себе си бяха станали по-червени, по-влажни и не знам още по-какви. И разбира се, имаше го хормона. Отделях го, компенсирайки четири години застой. И нито една мисъл, че може би не съм права и не постъпвам порядъчно спрямо Костя, не помрачаваше съзнанието ми.

— Това е новият ни очен лекар — с недоволен тон ми съобщи Дина. — Голяма работа! Просто още един красив мъж.

— Страхувам се, че не е просто — въздъхнах аз.

Струваше ми се, че от кратките му заинтересувани погледи съм забравила да дишам. Той, разбира се, вече беше забелязал, беше почувствал интереса ми. Макар че старателно го маскирах под любезни усмивки, които не бяха насочени към никого конкретно и под разсеяния си поглед „гледам всички, не само Вас".

— Ало? Ами Костя? Костя? — скандираше Динка.

Огледах се смутено. За мен беше проблем дори да откъсна поглед от него. Добре че не я попитах кой беше Костя.

— Нали не правя нищо нередно — абсолютно искрено се възмущавах аз.

И наистина, защо всички са се заяли с мен? Аз самата не разбирах какво ми става, но със сигурност не изпитвах чувство на вина. Това беше сигурно. Какво толкова, че веднъж съм си набелязала мъж, на когото искам да направя впечатление. От сто години не бях искала да правя впечатление на никого, в това число и на Костя, за когото отдавна знаех всичко. Някога — преди четири години, тръпнех по същия начин от погледите на Костя. И се измъчвах от същата неувереност, опитвайки се да отгатна какво ще каже или направи. И кога. Но след това той ми каза заветните думи, които толкова очаквах.

— Скъпа, искаш ли да се оженим? — делово ме попита той.

Аз, разбира се, закърших пръсти и се поколебах малко от приличие. Около пет минути. А какво искате, след като мечтаех за Костя и не спях заради него нощем? Ами ако, докато мислех върху предложението му, той вземеше да го оттегли? Така че се оженихме и аз наистина бях щастлива, но после… всичко се промени, някак издребня. По някаква причина мисля, че това не става само с мен. Очевидно любовта, както и всичко друго, си има срок на годност. И след като той изтече, тя се разваля и изгнива.

Мислиш си, ето я любовта ми, седи на дивана и чете вестник. Скъпа ми е като всичко друго, за което съм платила скъпо, но след изтичане на срока на годност мъжът се превръща просто в родственик. Точно както виното се превръща в оцет. Кой казва, че оцетът е лош. Той е необходим. Но вече не е вино.

— Полинка, не е ли по-добре да си тръгваме? — Динка направи последен опит да ми ограничи свободата.

— Няма да стане. Няма да си тръгна. Имаш ли представа откога никой не ме е гледал така? — изясних намеренията си аз.

— Както искаш! Аз съм те предупредила! — ядоса се Динка и ме остави сама на бойното поле.

Вече не се съмнявах в това, че съм на истинско бойно поле. Ако се съди по неяснотата, която се излъчваше от тоя красавец, помежду ни се завързваше истинска интрига. И двамата разигравахме пиесата „За нищо на света няма да се доближа пръв". Въпросът за отговорността беше поставен на дневен ред. Може да е смешно, но в най-тънките моменти ни се струва, че ако не сме направили ние първата крачка, а той, то той ще бъде виновен за всичко.

— Ти наистина ли мислиш, че в начина, по който изяждаш с поглед нашия очен лекар, няма нищо осъдително? — съскаше в ухото ми Дудикова.

Но кой може да спре каруцата, която е поела към пропастта? Красавецът ме обстрелваше с всичките си оръдия и аз предавах крепостта лека-полека и накрая, когато дамите в бели престилки вече танцуваха под звуците на „Всичко ще бъде наред" на Верка Сердючка[5] и с въздишка минаваха на коняк с лимон, до ухото ми се разнесоха сакраменталните думи:

— Вие танцувате ли?

— Не и днес — сластно отговорих аз, стараейки се да вложа в гласа си повече загадъчност. Все пак вече съм на трийсет и знам как да разпаля мъжкото въображение. Не, не съм безумна красавица, от която всеки губи ума и дума. Дори напротив, прекарала съм по-голямата част от живота си, чувствайки се като грозното патенце.

Имах доста широк ханш, съчетан с почти пълно отсъствие на явлението бюст. Чертите на лицето ми бяха прекалено резки. Тези три особености направо ме убиваха до двайсет и третата ми година. След това разбрах, че не мога нищо да променя и трябва да извлека максималното от това, което имам. Проведох ревизия и установих:

а) имам дълги крака,

б) имам красиви устни,

в) всички дрехи седят добре на малък бюст,

г) ханшът ми не е чак толкова пълен.

В моя случай това е повече плюс, отколкото минус. Преди просто съм била глупава и не съм оценявала щастието си. След тази ревизия започнах да общувам много по-лесно с хората. Пуснах си дълга коса и губех страшно много време да се грижа за нея.

С помощта на съвместните усилия на природата и достиженията на химията косата ми придоби красив пепелнорус оттенък. В съчетание с умело подчертаните ми устни тя създаваше такова впечатление, че всеки мъж съвсем искрено решаваше, че съм рус ангел. Останалото го постигаха добре подбраните дрехи, високият ръст и самоувереността ми. И така, вече седем години бях нагледен пример за френската поговорка, която гласи: „Ако жената не е станала красавица до трийсетата си година, значи е пълна глупачка." Аз станах. Сега оставаше да разбера доколко резултатът от усилията ми може да порази въпросния синеок красавец, който беше очевидно раздразнен от отказа ми да се слея с него в танц.

— И защо? — раздразнено попита той.

— Не ми се танцува — свих рамене аз… май че клъвна. Да му се не види, толкова е приятно.

— Тогава, ако искате, мога да Ви прегледам очите. Той ме огледа с професионален поглед.

Развеселих се.

— Мисля, че прегледът няма да е обективен. Очите ми вече са разфокусирани — отказах аз, макар че идеята да остана насаме с него в кабинета му и той нежно да се надвеси над мен, не беше лоша. Но щеше да бъде толкова очевидно и неприлично, че нямаше как да се съглася на такова нещо. Не, и дума не можеше да става. Замълчах огорчено.