— Що за име е това? — презрително се изказа Динка. — Ама че главен счетоводител си е намерил. Венера! Дърт развратник!

— Какво ще правим? Ще се обадим ли?

— На нея ли? Никога.

И телефонният маратон продължи. Ние не бързахме заникъде. Отначало аз си мислех, че данъчната ще иска да приключи с това безобразие максимално бързо, но се оказа, че тя е майстор на продължителните обсади и на безкрайните насрещни проверки, точещи се до второ пришествие.

И най-накрая настъпи щастливият ден, когато вместо втръсналия ми до смърт глас на Венера в слушалката се чу басът на веселяка Петруша.

— Добър ден.

— Добър да е — вложих максималното количество студ в гласа си аз. Направих го и с цел безопасност. За да не бъде разпознат нежният ми и радушен (вярвам, че обикновено той е такъв) глас.

— Как мога да се свържа с неуловимата Дина Лвовна? — обаятелно, очевидно опитвайки се да ми направи впечатление, произнесе той.

— Кой я търси и по какъв въпрос? — хладно и незаинтересовано се поинтересувах аз.

— Казвам се Пьотр Исмаилович и я търся по изключително важен въпрос — твърдо каза той.

Аз му пуснах музиката и развълнувано погледнах Динка.

— Ще говориш ли с него?

— И аз не знам — замисли се тя.

— Знаеш ли, мисля, че е време — паникьосано я помолих аз. Почти й се молех. — Ами ако не се обади пак?

— Добре, попитай го по какъв точно въпрос ме търси — реши се Динка. — Ще си говорим чрез секретарката.

— Ало — излаях аз, след като превключих.

Пьотр Исмаилович не беше затворил.

— Да — с готовност отвърна той.

— Не бихте ли могли да ми кажете точно по какъв въпрос я търсите — рязко попитах аз.

— Ще ми бъде трудно, защото въпросът е много сериозен. Но можете да предадете на шефката си, че не я търся по повод на общите ни дела. Въпросът е напълно делови — изрецитира той. Аз поех въздух и казах:

— Една секунда — отново включих музиката.

— Казва, че не е по повод на общите ви дела. Било по делови въпрос.

— Ама че мръсник! — възмути се Динка. — Мисли, че се крия от него, защото ме е страх, че ще си поиска парите.

— Мръсник — съгласих се аз. — Да ти го прехвърля ли?

— Прехвърли го — махна с ръка тя.

По-нататък според уговорката ни, аз се втурнах към масата и започнах като луда да удрям по клавишите на една стара пишеща машина, имитирайки работата на цял един отдел. На моменти аз удрях, мърморех нещо на висок глас и силно затварях една книга. Според мен се справях доста добре. Двете с Динка се спогледахме и на третия сигнал тя вдигна слушалката на втория апарат.

— Пьотр Исмаилович! На какво дължа честта. Не, дори и не съм си помисляла за дълга. В интерес на истината другата седмица смятах да ви се обадя да се разберем кога да Ви го върна… Какво? Да, разбира се, много съм добре. Да поговорим ли? Ами, казвайте. Ааа, трябва да се срещнем. Ами не знам… утре имам общо съвещание на всички отдели, след това отивам в банката. Не, вдругиден изобщо не мога. Четвъртък е, а всеки четвъртък правим специалните плащания. В петък? Ами не знам. Ще ви дам новия си мобилен телефон, обадете ми се в петък. Да, след дванайсет. Точно ще съм свършила с оперативката. Да, и на мен ми беше МНОГО приятно. Да, ще се видим.

— Бива си те! — ахнах аз.

Синчето ми се беше ококорило към нас от кошарката си. По време на разговора той спеше сладко. Но шумът, който вдигнах, когато започнах да имитирам шумовете на офиса, го събуди и той заплака.

— Бива си ме, да — кимна Динка. — Интересно какво ли ще ми каже в петък?

— Ати какво очакваш? — поинтересувах се аз.

— Какво очаквам? Честно ли?

— Ами на мен няма нужда да ми разказваш врели-некипели.

— Искам да ми направи предложение, на което да не мога да му откажа. Искам да се върна на старата си работа — промълви тя. — А сега… сега искам да пийна, да се освободя от стреса и да се отпусна. Нали разбираш, че такъв стрес е страшно вреден и влияе лошо на кармата.

— Аха — разсмях се аз. — Но пък, ако си допием коняка, кармата ни страшно ще се облагороди.

— Поне ще се дезинфектира — отговори ми Динка.

ГЛАВА 7

За умствените способности


Понякога изобщо не е необходимо да прибягваш до помощни средства, ако искаш да научиш бъдещето си. Такива като гледане на кафе, или на карти Таро или пък гадаене по символите на руните. Макар че, ако нямаш какво да правиш вечерта или пък имаш няколко подходящи приятелки и никаква културна програма, гледането е начин бързо и качествено да обедините душите си в единен порив. В порива на желанието да научите кога най-накрая животът ви ще се промени и ще се превърне във вашата мечта. В най-лошия случай поне ще пийнеш хубаво кафе в приятна компания. Но понякога отговорите на въпросите, които даже не си задавала, се крият в слънчевите лъчи, които пробиват небесната дъга по време на летен дъжд. И в теб самата, когато с цялото си същество почувстваш красотата и величието на живота, който те заобикаля. Когато очите ти намират прекрасното и неповторимото във всяко стъкълце, случайно отразило слънчево зайче. В живота има моменти, когато не ти се е случило нищо особено. Обективно погледнато, всичко си е същото, но ти… си различна. Вече не си мислиш, че с теб са се отнесли по-лошо, отколкото с някого другиго. Не ти се струва, че животът е пълна скука без никакви промени. И въобще не ти трябват вече никакви промени, защото изведнъж… Изведнъж всичко започва да ти изглежда толкова прекрасно, че ти се иска да пееш и да танцуваш от щастие. Господи, аз съм жива, млада и здрава! Благодаря! Имам син — най-страхотният син на света! Благодаря на Всевишния за това! Навън е топло и чувствам, че зад завоя ще стане нещо. Нещо прекрасно. Нещо удивително, което не очаквам и за което дори не съм мечтала.

И всичко, абсолютно всичко: мислите, чувствата, дори и походката ми, всичко е с възклицателен знак. И ако ви е познато това, за което говоря, ще разберете, че бях докосната от предчувствието за щастие. Именно тогава — в началото на лятото, когато сякаш не ставаше нищо особено, а Динка разиграваше опасната си и съмнителна шахматна партия, аз бях обхваната от трескаво усещане за щастие, което не се свързваше с нищо определено от типа на куфар с пари или конкретен човек, който да осигури бъдещото ми семейно благополучие. Бях погълната от потока на щастието, което съществува само по себе си без никакво логично обяснение. Може да се каже, че изведнъж се потопих в удивително състояние, при което не желаех нищо, защото душата ми беше изпълнена с небивал и съвършено непознат за мен възторг. Бях щастлива.

— Щастлива съм! Динка, толкова съм щастлива! — кълнях й се аз, биейки се в гърдите.

— Нима? И от какво? — недоверчиво ме оглеждаше от главата до петите приятелката ми. — Да не си болна?

— Абсолютно здрава съм, но ако искаш, можеш да ми донесеш буркан със сладко и купа с бисквити! — радостно я уверих аз.

Най-накрая и тя се зарази от буйния ми оптимизъм. Особено след като се срещна в петък със своя Петруша. Всъщност, в петък не беше станало нищо особено, но Петруша се беше държал точно така, както искаше Динка. И както се надяваше.

— Какво каза? — възбудено разпитвах аз Динка, когато се върна от съдбоносната среща. — Не те ли обвини в шантаж?

— В шантаж ли? От къде на къде? Какво общо имам аз? Аз съм главен счетоводител на голяма фирма и изобщо не ми е до него.

— И какво?

— Ами помоли ме да се разбера с данъчната — хитро се усмихна Динка.

— А в замяна? — продължавах аз.

— В замяна предложи да ми опрости дълга.

— Просто ей така? Това е страхотно! — плеснах аз с ръце.

— Така ли мислиш? Не знам дали помниш, но имам още

Две задължения? А цялата ми „фантастична" работа е ей тук — на това канапе — вразуми ме тя.

Аз се натъжих:

— И какво ще правиш?

— Как какво? Казах му, че нямам никакво време да се занимавам с неговите проверки. Че ми е по-лесно да му върна парите.

— Как така? И как ще му ги върнеш? — ахнах аз.

— Как с какво? Казах му, че след като толкова бърза, съм готова да си продам колата, за да му върна всички пари. И без това планирам да си купя нов хюндай. В момента са пуснали няколко много симпатични градски модела. Например „Гетц".

— Сериозно ли говориш? — ококорих очи аз. Костик настоятелно ме дърпаше за полата и смучеше донесената от Динка близалка.

— Да бе! Сега ми е само до нова кола. Глупачка! Сега той няма да вземе от мен пари за нищо на света. Има данъчен акт за двеста хиляди долара и е заплашен, че машинациите му ще станат известни на собствениците. Как мислиш дали му е до моите седем хиляди долара.

— Не — казах аз.

И пак зачакахме. Преговорите траяха две седмици. Петруша ту изчезваше, ту продънваше телефона на Динка от звънене, като предлагаше да й опрости дълга, включваше и дълга към целулитната докторка (на нея й дължеше три хиляди), а на моменти предлагаше и пари отгоре. Динка му отговаряше вяло, отказваше да се види с него и мимоходом пускаше по някоя реплика, че на неща като предлагане на подкуп, уговорки с данъчен инспектор и оправдание пред собствениците е готова само за любимия си шеф в Right Way Ecology.

— Сам прецени, защо да се замесвам? Ти какъв си ми? Случаен познат и нищо повече. А това, за което ме молиш, си е направо за затвора. Да ти кажа ли кой е членът от Наказателния кодекс. И колко години дават?

— Няма нужда — уморено отказа Петруша.

И най-накрая настана мигът, в който той, след като ни поизпоти достатъчно, както се казва, узря.

— Докога ще ме мъчиш?! — с чувство възкликна Динка, като видя отново познатия номер на екрана на мобилния си.