— Наистина. Тогава какво? — нерешително мрънках аз. Имах нужда някой да ме прасне с весло по главата. Може би това щеше да ми помогне да дойда на себе си. Само че наоколо нямаше и помен от весло.

— Слушай, защо не вземеш да му се обадиш и да разбереш? — направи предложение приятелката ми. От което аз моментално се разтреперих като лист.

— Може би е късно — изложих, писукайки последните си аргументи аз.

— Късно ли? Девет и половина е. Да не си полудяла?

— Да! Да! И трябва да взема някакво хапче и да потъна в тежък сън — суетях се аз.

— Ами тогава ще му се обадя аз. Кой е домашният му номер? Ало, Костя? Здравей, обажда се Дина Дудикова. Помниш ли ме? Това е хубаво. Тук при мен седи и се тресе от страх една известна и на двама ни особа. Да й дам телефона ли? Ето, давам й го. — Тя ми тикна слушалката в лицето. Аз замрях и не можех да пророня и звук. Тогава Динка (ама че кобра) извика в слушалката:

— Тук е, но е онемяла.

А аз чух гласа на Костя, както винаги спокоен и делови.

— Полина?

— …

— Слушай, какви са тия детинщини? Там ли си?

— …

— Трябва да поговорим. Да се видим. Вече цял месец те търся.

— Защо? — едва чуто попитах аз. Защото с цената на титанични усилия се удържах да не се разплача.

— Разговорът не е за телефон. Може ли да дойда при теб?

— Ами… Тук е Дудикова — възразих аз, защото знаех отношението му към нея.

— В тая ситуация ще понеса всичко, не само твоята церберка с глава на счетоводител — почти с усмивка отговори той.

— Добре, ела — колкото се може по-спокойно казах аз, продиктувах му адреса и след като затворих, се разревах.

Динка отначало спокойно слушаше как изливам реки от сълзи, страхове, очаквания, надежди, мисли, опасения… След това отправи призив към съвестта ми, като посочи с пръст изплашения от риданията ми син. Аз не реагирах, защото, макар и да изглеждаше, че страдам, всъщност ми беше страшно хубаво, беше ми толкова спокойно и приятно да си поплача, че не можех и не исках да спра. Наистина ли Костя ще дойде тук при мен? Нима ще мога да му кажа, че още го обичам, че го сънувам нощем, че в сънищата си го викам и плача, защото не идва.

— Слушай, да не си бременна? — шашна ме Динка.

— Зааащо?

— Ами така ревеше тогава… след Денис — обясни тя.

— Да, но само ако е от Светия Дух — изтърсих аз и се разревах още по-силно.

Сълзите като голяма и буйна река отнасяха всичките ми проблеми, ставаше ми леко, леко, леко… докато накрая побеснялата Динка не донесе от кухнята кана със студена (и много мокра, мога да ви уверя) вода.

— За твое добро е! — възкликна тя и ми изля каната на главата. Известно време се пулех като риба на сухо. След това се разкрещях така, че сигурно са ме чули в съседния микрорайон. А след това, както може да се предположи, се звънна на вратата. Аз бях вир-вода.

— Как можа? Да допуснеш! Аз! В такъв вид! — съсках аз, но Костя вече беше влязъл в стаята и погледите ни се срещнаха.

Боже мой! Не може да се опише какво изпитах, като го видях. С прекрасните му тънки и стиснати устни, със слабото му тяло, за което не са страшни никакви палачинки, с острия и изразителен поглед на кафявите му очи. О, Господи, очите му са същите като на моя Костик. Боже, той е негов син! Със сигурност е негов син! Ето го отговора на всичките ми молитви! Ето какво значеше онзи странен сън преди раждането. Да простят на детето ми. Простили са му. То е син на Константин Прудников и това променя всичко.

— Даа, така си мислех, че ще заваря нещо подобно — промълви Костя, докато ме оглеждаше. Именно промълви, а не — каза или произнесе.

— Заповядайте, скъпи гости, не се стеснявайте — особено глупаво се подиграваше Динка.

— Може ли да остана насаме с мократа жена? — попита Костя стон, който изключваше отрицателен отговор.

— Съвсем не — отдаде му чест Динка.

— Защо? — Костя се обърна и я погледна.

— Защото аз, разбира се, ще изляза, но някой все пак ще остане.

— Кой? — глупаво попита моят ПП.

— Ами един млад мъж. В момента спи в кухнята.

— Детето ли? — прояви поразяваща досетливост Константин, след което се устреми към кухнята, където дълго, много по-дълго, отколкото бях готова да издържа, гледа спящия Костик. Гледаше го отдалече, след това се приближи малко, после съвсем и доближи очи до милото малко спящо личице. А аз се ядосвах ужасно, защото, както винаги, по изражението му изобщо не можеше да се разбере какво мисли. Мозъкът му винаги е бил засекретен обект.

— Ами аз тръгвам — тихичко подхвърли Динка.

Аз кимнах и вратата се затвори. Двамата с Костя останахме сами. Или по-точно — аз останах сама с двамата Костя.

— Знаеш ли, много мислих за всичко, което се случи — след дълга пауза заговори мъжът ми. — Тогава заминах. Динка ми се обади и аз веднага след като разбрах, че си родила, си подадох оставката и заминах на работа в Европа. Канеха ме отдавна.

— Това е страхотно — казах аз, просто за да кажа нещо. Мисълта, че Костя в момента работи в Европа, изобщо не ме радваше.

— Нямаше нищо страхотно. Там направо се побърках. Половин година убеждавах себе си, че изобщо не ме интересуваш, дори мислех да се разведа, но така и не потърсих адвокат. После още половин година убеждавах себе си, че ти не се интересуваш от мен.

— Това не е вярно — възмутих се аз. — Без теб ми е ужасно зле. Беше ми много трудно.

— Защо?

— Защото съм свикнала с теб — изведнъж, не знам защо, изтърсих аз. Ами ако му кажа, че го обичам, а той си тръгне. Изведнъж се изплаших.

— Ами… аз също съм свикнал с теб. И с детенцето — изведнъж в гласа му се прокрадна болезнена нотка. Костя се стресна и погледна към спящия си син. Към нашия син. — Но си мислех, че ще отвикна. Нали хората оставят цигарите.

— Да бе — усмихнах се аз — аналогията ти си я бива.

— Ходих и при майка ти, защото ми казаха, че живееш при нея. Беше ужасно, но отидох, за да видя детето. Изведнъж реших, че е страшно важно да разбера на кого е. Ами ако е мой, тогава… и аз не знам… ще се грижа за него и всичко останало…

— Разбирам, разбирам.

— Но теб те нямаше — Костя махна с ръка. — Нямаше те.

И ми стана толкова мъчно, толкова обидно, че се нахвърлих върху майка ти и започнах да я упреквам.

— Знам — кимнах аз. — Тя ми каза.

— Казала ти е? Ще трябва да й се извиня. Там с невероятна яснота разбрах, че съм отишъл, за да видя теб. ТЕБ. И много се изплаших.

— Защо? — натъжих се аз?

— Защото изобщо не искам да те обичам. Но… става така, че те обичам. И макар че ми изневери, тази година без тебе, беше ужасна. Бях толкова самотен, че думите ти за това, че изневярата е решение, взето от двама души, ми се видяха резонни. И че аз също съм виновен по някакъв начин.

— Не, не! Само аз съм виновна — занареждах аз, защото това, което каза, беше повече от достатъчно. Не можех да повярвам, че го чувам от неговите уста.

— Престани. И аз съм пълен глупак. Там лежи и спи синът ми — той отривисто посочи към Костик. — А на мен ми е все едно кой е биологичният му баща. Мислех, че това е важно и че ще го разбера, щом го погледна. Само че нищо не разбрах.

— То е, защото спи.

— Няма значение. Чаках го много години и няколко месеца. Ужасно е, че не съм го виждал толкова време — сърдито мърмореше мъжът ми, а аз тайно си бършех сълзите, защото разбирах — той е дошъл, за да остане. За да ни прибере и отново да бъдем заедно.

— Какво ти става? Плачеш ли? Ох, Господи, пак ли плачеш? Ох, колко се изморих от тоя плач, още докато беше бременна.

— Има само един начин това да спре — усмихнах се аз.

Костя нерешително пристъпи от крак на крак, след това кимна, доближи се до мен и ме целуна. Аз останах, притисната към него, усещах аромата на тоалетна вода „Фаренхайт" и разбирах, че тази миризма, излъчвана от кожата на точно този мъж, е единственото, което не ми достигаше за пълно щастие. Стори ми се, че стояхме така цяла вечност. Но вечността свърши, защото на кухненското диванче се размърда синът ми. Тоест, нашият син. Той отвори прекрасните си спокойни, същите като на баща му, очички и веднага се разрева. Има си хас. Някакъв чужд (в неговите очи) мъж е стиснал в обятията си неговата любима мама и я целува. До настоящия момент този разкош беше позволен само на него.

— Ох, извинявай, Костик се събуди. Ей сега идвам — аз се засуетих и взех съкровището си на ръце. А мъжът ми застина с отворена уста.

— Кой? Кой се събуди?

— Костик. Ти какво, не знаеше ли? — останах изумена аз. Константин Прудников взе сина си от ръцете ми и дълго гледа очите и чертите му, като трудно прикриваше възхищението си, макар че Костик-младши ревеше като заклан. След това рязко ми подаде сина ни, закри лице с ръце и изръмжа: — Аз съм глупак!

— Така е — съгласих се аз. — Защото не познавам никой по-умен и по-прозорлив от теб. И след като самият ти смяташ, че си глупак, значи е така.

ЕПИЛОГ


Казват, че да изживееш един живот, не е като да прекосиш поле. Напълно съм съгласна. Аз не успявам да водя безгрешен живот. Непрекъснато допускам грешки, които съм могла да избегна и попадам в ситуации, които трудно могат да бъдат определени като еднозначни. Костик може и да е прав, като ме нарича „ходещо недоразумение", но независимо от това не може без мене. Той ми го каза и оттогава не е спрял да ми го повтаря. А аз — аз намерих своя прекрасен принц. След толкова съмнения и перипетии пак стигнах до извода, че Константин Прудников е истински Прекрасен Принц. Макар че не, Константин Прудников е истински крал, защото званието „Принц" вече се пада по право на по-младия Прудников — Константин Константинович. Нашият малък принц, който според твърденията на свекърва ми е точно копие на баща си Костик, когато е бил малък. Тя е права. Невероятно как успях да родя абсолютно същото тъмнооко, мърморещо, надменно, кльощаво и изключително умно дете? Оказа се, че всичко в живота може да се случва с абсолютна точност, но наобратно. Че очевидното може да бъде неправилно, а глупавото — мъдро. Глупашката ми постъпка, когато неясно защо си признах пред Костя за изневярата, беше — или поне изглеждаше, като най-идиотската постъпка на света. Но ви давам честната си дума, че животът без лъжа се оказа изключително лек и приятен, че направо се плаша, като си помисля, че можех да си премълча. Да си премълча и да се окажа с разпадащ се брак в отвратително жилище, където не можеше да оцелее и хлебарка. А сега двамата с мъжа ми се сдобихме с малко уютно двустайно апартаментче, близо до спирката на метрото „Пражка". Оказа се, че през изтеклата година, след краха на пирамидите с покупките на зелено, цените на жилищата са паднали толкова много, че най-накрая и ние след толкова години митарства по чужди квартири имахме пари за собствен дом. Дори не се наложи да теглим кредити. Което само по себе си е чудо. И това не беше единственото чудо, което ни се случи, след като Константин-старши (сега непрекъснато ми се налага да правя тия уточнения „младши", „старши", но дори ми е приятно) триумфално влезе в жилището на Дудикова. Най-удивително беше това, което ни се случи, след като най-накрая заминахме на почивка в Египет.